„Фауст“ () е трагедия в две части от Йохан Волфганг фон Гьоте. Макар и рядко поставяна на сцена, тази пиеса има най-големия успех сред немскоговорещата публика. „Фауст“ е шедьовърът на Гьоте и често е определяна като едно от най-великите произведения в немската, както и в световната литература.
Първият вариант на творбата, известен като „Прафауст“, се развива между 1772 и 1775 г., но подробностите около този вариант не са изцяло ясни. „Прафауст“ се състои от 22 сцени: една в проза, две предимно проза, а останалите 1441 реда – римувани стихове. Ръкописът е изгубен, но през 1886 г. е открито копие.
Първата печатна поява на произведението е от 1790 г. под името „Фауст, трагедия“. Първата част на трагедията е завършена от Гьоте през 1806 г., а публикацията му от 1808 г. е последвана от по-късно преработено издание – 1828 – 29 г.
Втората част е завършена през 1832 г. – годината на Гьотевата смърт. За разлика от първата част, тук вече не става въпрос за душата на Фауст, която той продава на Дявола, а за социални явления като философия, история и политика.
Първообраз Митът за договора на човека с Дявола е известен още от дълбока древност. Науката приема, че е възникнал на изток, в старата персийска литература. „Отречи се от светия маздейски закон и ти ще намериш щастие на земята“ – говори злият демон Ариман на Заратустра в свещената книга на персите „Зенд-Авеста“. А в епопеята си „Шах-наме“ поетът Фирдоуси разказва за арабския цар-змей Зохак, комуто злият дух Иблис обещал да го въздигне по-високо от слънцето, ако сключи с него договор. В тези персийски предания вече прозира праобразът на Фауст.
Полугений, полушарлатанин, историческата личност Георг Фауст от края на XV век прекарва живота си в най-разнообразни и чудновати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а когато получава богато наследство от своя чичо, бързо го пропилява в дирене на философския камък. После овладява тайните на магията и скоро надминава с резултатите си всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от място на място, от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Тук историята се слива с легендата. Според преданието Фауст бил винаги съпровождан от куче и кон – вероятно преобразени Дяволи. Заедно със своя слуга и ученик Вагнер той давал представления на различни места, а в двореца на император Максимилиан I успял да извика духа на Александър Македонски. Около 1540 година намерили Фауст убит от Вагнер и това дало повод да се предположи, че прочутият магьосник бил сключил договор с Дявола и му продал душата си. Само няколко десетилетия след смъртта на Георг Фауст за него вече се носели фантастични легенди и те били записани в така наречените „народни книги за доктор Фауст“.
История за написването на трагедията Йохан Георг Фауст живял през XVI век. Има множество народни легенди и истории, които описват живота и делото на магьосници, десетки романи, поеми, пиеси и сценарии за филми.
Идеята за написването на „Фауст“ дошла у Гьоте, когато бил на двадесет години в началото на 70-те години на XVIII век. Но след това, за да завърши шедьовъра си, му отнема повече от 50 години. Действително над тази трагедия, авторът е работил в продължение на почти целия си живот, което само по себе си го прави значимо не само за поета, а за цялата литература като цяло.
В периода 1774 – 1775 г. Гьоте пише произведението „Прафауст“, където героят е представен от един бунтовник, който иска да разбере тайните на природата. През 1790 г. е публикуван малък откъс от „Фауст“, а през 1806 г. Гьоте завършва работата по първата част, която е публикувана през 1808 г.
Първата част е разделена на доста сцени, докато втората се превръща в композиционна цялост. Във втората част Гьоте разсъждава върху философията, политиката, естетика, природни науки, което прави тази част доста трудна за неподготвени читатели. Тя показва връзката между настоящето и миналото.
В средата на юли 1831 г., една година преди смъртта си, поетът завършва писането на това така важно произведение за световната литература. Скоро след това немски печатари намират ръкописа и публикуват творбата.
Интересен факт е, че трагедията на Гьоте е подписана с Heinrich, а не с Johann – истинското му име.
Гьоте работи над шедьовъра си почти 60 години, оттук правим извода, че във „Фауст“ могат да бъдат проследени всички етапи на разнообразната и противоречива кариера на автора, като се започне от периода на „Буря и устрем“ (Sturm und Drang) и завършим с романтизма.
Литературни интерпретации Първото литературно изображение на Фауст намираме в издадената през 1587 г. във Франкфурт народна книга с показателното заглавие: „Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част, заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора.“ В тази книга Фауст и Мефистофел сключват договор, скрепен с кръв, според който Дяволът се задължава да служи на човека безпрекословно двадесет и четири години и след изтичането на този срок получава право над душата му.
Най-висок връх в своя литературен живот доктор Фауст достига през XIX век в лиричната трагедия на Йохан Волфганг Гьоте. Тя е проникната от духа на Немското просвещение и тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, на символ за човека изобщо: той е мечтател, който жадува да проникне в божественото, стреми се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзнанието за духовно могъщество и чувството за социално безсилие, между съзерцанието на безкрайното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът е неспособен да обясни и разбере многообразието на света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творческата дейност. Неговият Фауст е прозрял, че да се опознае животът означава той да бъде изживян в неговата пълнота, с всичките му радости и несгоди.
Тази борба между стремежа към знание и потребността от преживявания като особена форма на познанието е характерна за титаничните личности от литературния период на „Бурните устреми“, към която принадлежи и Гьоте. Затова и Фауст призовава Земния дух – въплъщение на вечното движение и творческата мощ на природата. Основен съзидателен принцип е за него не словото или вечната идея, а делото. Гьотевият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Дяволът ще има право на душата му едва когато героят постигне доволство и каже на мига да спре, едва когато желанията са вече мъртви. Ето защо Гьоте представя и Мефистофел вече не като средновековен Сатана, враждебен на човека, а като дух на отрицанието, необходим за вътрешното му развитие и себепостигане. Той е, както сам казва, „от тая сила част, що злото все желае, а добро създава“.
В първата част на трагедията си Гьоте променя съществено средновековния мотив: вместо договор двамата герои сключват облог. Мефистофел ще получи душата на д-р Фауст само ако успее да го излъже с плътски радости или други наслади. Така мрачната фаталност, която излъчва договорът в народната книга, преследваща назидателни цели в католическата версия на легендата, хуманистът Гьоте заменя с идеята за съревнованието облог. Още чрез тази промяна писателят подчертава основната идея на трагедията – вярата си в непобедимостта на човешкия прогрес. Бъдещото поражение на Сатаната е представено и в „Пролог в небесата“, и в облога между Фауст и Мефистофел, защото като застъпник на целия човешки род Фауст никога няма да изрече за мига съдбовните думи: „О, спри, така красив си ти!“
С настъпване на контрареформацията историята за проклетия доктор, продал душата си, се разпространява из всички краища на Европа.
В края на XVI век немската народна книга проникнала в Англия и там поетът Кристофър Марлоу създава първата драматична обработка на легендата под заглавие „Трагичната история на Доктор Фауст“, във Франция това е Пиер Кайе, който въвежда този образ, впоследстие Йожен Дьолакроа, чийто образ на д-р Фауст е най-близък до този на Гьоте, а в Русия – Пушкин. През XX в., непосредствено след Втората световна война, излиза романът на Томас Ман „Доктор Фаустус“.
Жанрова определеност на творбата Определяйки творбата си като „трагедия“, Гьоте не е бил твърде загрижен за чистотата на жанровите квалификации. С течение на времето тя е набъбнала твърде много по обем и в окончателния вариант наброява 12 111 стиха. Това прави трагедията трудна за поставяне на сцена. Въпреки че още през XIX век са правени няколко постановки, никоя от тях не може да се смята за сполучлива. Като най-приемливата сценична адаптация се приема популярната опера на френския композитор Шарл Гуно „Фауст“ (1859), създадена по мотиви на първата част от трагедията.
Според немските литературоведи „Фауст“ е „драма за прочит“. Макар че това определение не е получило разпространение в теорията на литературата, то е съобразено с особеностите на творбата и е прието в немскоезичните страни.
Сюжетът накратко „Фауст. Първа част“ Изданието от 1808 г. носи името „Фауст, трагедия“ („Faust. / Eine Tragödie“), „първа част“ („erster Teil“) е по-късно добавено от издателите.
Главни действащи лица: Хайнрих Фауст – учен, чийто прототип някои откриват в Йохан Георг Фауст Мефистофел – Дяволът Гретхен – любимата на Фауст (съкратено от Маргарет/Маргарита, използвани са и двете форми) Марта – съседка на Гретхен Вагнер – ученик и помощник на Фауст Валентин – брат на Гретхен
Същинското действие започва с облог между Господ и Сатаната – Мефистофел. Дяволът е убеден, че може да изкуши любимеца на Бог – жадният за наука Фауст, и да го отклони от праведния път. В следващата сцена Фауст, в своя кабинет, отчаян в суетата на хуманитарни и религиозни учения, се обръща към магията, за да извика безграничното познание. Подозирайки обаче, че усилията му ще се провалят, той взема чаша с отрова и се готви да я изпие. Внезапно сепнат от ехото на пеещ хор, докторът сваля чашата.
По това време са Великденските празненства и Фауст излиза заедно с помощника си Вагнер на разходка в града. Прибирайки се, е последван от малък пудел, който в офиса се превръща в самия Мефистофел.
Мефистофел сключва сделка с Фауст (в трагедията е използвана думата „облог“, за разлика от „Народната книга“, където е „договор“), според която ще му служи и ще изпълнява всичките му желания до края на земния път. В замяна Фауст ще бъде слуга на Дявола в Ада. Договорът е подписан с капка кръв от дланта на Фауст.
След няколко различни преживявания Фауст среща Маргарита (Гретхен) и желанието му към Мефистофел е да я направи негова. Не след дълго това желание се сбъдва и Фауст е с любимата си в нейната стая. За да си откраднат известно време интимност, Фауст дава на Гретхен приспивателно за зорката ѝ майка, от което тя повече не се събужда. По-късно Маргарита разбира, че е бременна.
Във втората, озаглавена „Нощ“, сцена се появява братът на Гретхен – войник. Той се завръща опозорен, за да накаже сестра си и нейния любовник за срама, който са му причинили. По пътя среща Фауст и Мефистофел. Подтикнат от Дявола, Фауст убива Валентин.
Във „Валпургиевата нощ“ Мефистофел отвежда Фауст в царството на фантазията, сред вещици и митични същества. Там той се опитва отново да го изкуши чрез плътски наслади, но след срещата с Лилит и млада вещица, от които ученият е привлечен, в съзнанието му отново изниква образът на чистата любов – Гретхен.