Слънчоглед

Слънчогледът (Helianthus annuus) е едногодишно културно растение.

Ботанически особености

Корен Слънчогледът се характеризира с мощна коренова система, състояща се от главен корен и многобройни странични разклонения. Главният корен е вретеновиден, добре развит, проникващ на дълбочина 3 – 4 m. Макар че основната маса корени е разположена на дълбочина до 50 cm, слънчогледът усвоява влага и хранителни вещества от дълбоките почвени слоеве.

Стъбло Съвременните маслодайни сортове и хибриди, отглеждани в България, имат средна височина на стъблото 1,7 – 2 m. Отглеждат се и декоративни генотипове с височина над 2,5 m, а в страните с по-хладен климат – сортове и хибриди с височина на стъблото 1,2 – 1,4 m. Стъблото е неразклонено при маслодайните сортове и хибриди и разклонено при бащините линии за получаване на хибриди и при декоративните форми. Дебелината му в основата е 2 – 4 cm. То е обло, но неравно, а вътрешността му е изпълнена с паренхимна тъкан.

Листа Листата на слънчогледа са едри, сърцевидни, назъбени по периферията, най-често с ширина 22 – 30 cm. Броят им варира от 14 до 50, най-често 25 – 30. В началото на вегетацията листата са разположени по двойки, след което се появяват поединично и последователно. Максимална листна площ се формира към фаза цъфтеж, а листно-площният индекс на културата е висок – 3 – 4,5.

Цветове Цветовете са събрани в съцветие тип кошничка (пита), която е най-често плоска или леко изпъкнала с диаметър 15 – 40 cm (при генотиповете за масло 18 – 25 cm). Цветовете са 2 вида – езичести (най-често безполови, разположени по периферията на съцветието) и тръбести (двуполови, във вътрешността на питата). Езичестите цветове имат ролята да привличат насекомите, които извършват кръстосаното опрашване при тази култура. Тръбестите цветове се състоят от петлистно венче, 5 тичинки и 1 плодник. Броят им в една пита е от 600 до 1600.

Плод Плодът на слънчогледа е акен (семка), с удължено яйцевидна форма. Съставен е от шлюпка и ядка. Шлюпката може да бъде бяла, сива, виолетова, черна или изпъстрена на ивици. Важна характеристика на съвременните сортове и хибриди е наличието на въглеводороден слой с голяма твърдост, наречен панцерен, който да предпазва ядката от слънчогледовия молец. Масата на 1000 семена е между 45 и 120 г. Ядката има тънка обвивка, два семедела и зародиш. Тя съставлява 70 – 75% от семето и в нея се акумулират мазнините. Ядката на генотиповете за масло съдържа 60 – 65% мазнини и около 20% протеин. Маслото е от типа на полусъхливите.

Произход и разпространение Слънчогледът произхожда от степта на Северна Америка, където и сега се срещат диви форми.

В Европа растението е пренесено през 1510 г. и засято в ботаническата градина на Мадрид. В началото се е отглеждал като декоративно растение и за семки.

Като маслодайно растение слънчогледът най-вероятно е използван от коренното американско население. Счита се, че индианците са получавали масло, с което са мазали косите и тялото си или са получавали бои за оцветяване на облеклата си. Като маслодайна култура, обаче се отглежда от началото на 19 век във Воронежка област, Русия, откъдето обратно е пренесен в Европа.

В България е пренесен след Освобождението от Русия като декоративно растение и за ядене, а отглеждането му като земеделска култура започва през 1917 г. След това за кратък период се превръща в основната маслодайна култура на българското земеделие.

По данни на ФАО площта на слънчогледа в света надхвърля 100 млн. декара и той е трета по важност маслодайна култура след соята и рапицата. Най-големи производители са Китайската народна република, Русия, Аржентина, Франция, Украйна, Австралия и др. България също е сред страните с най-висок рейтинг като производител и селекционен център в света.

Систематика и сортове Слънчогледът принадлежи към сем. Сложноцветни (Compositae), род Helianthus L. От този род са известни над 100 вида, повечето от които са разпространени като диворастящи.

Като полски култури се отглеждат само два вида – културният слънчоглед (Helianthus annuus L.) и топинамбурът (в някои райони се нарича ерелмаз) – (Helianthus tuberosus L.). От културния слънчоглед се отглеждат множество вариетети с различно предназначение – за масло, за храна на птици, за семки, декоративен. В България най-разпространен е ssp. sativus, който се използва за масло. Той е средно ран екотип, чийто вегетационен период най-често протича от средата на април до средата на септември. Има високо 1,70 – 1,80 m неразклонено стъбло. Отглеждат се най-вече хетерозисни хибриди с тъмносиви до черни панцерни семена с оловен блясък, ивици и кантове.

Най-разпространените български хибриди са: със стандартен (линолов) тип на маслото – Албена, Сантафе, Сан Лука, Мусала, Меркурий и др. с олеинов тип на маслото – Диамант, Перла.

Най-разпространените за семки сортове са Стадион и Фаворит.

В България се засяват и хибриди, създадени във Франция, Югославия, Румъния и в мултинационалните семевъдни фирми Монсанто, Пионер и др.

Стопанско значение

Слънчогледът се отглежда за семената, от които се получава най-използваното в България растително масло.

Слънчогледовото масло има висока хранителна стойност и добри вкусови качества. В състава му влизат главно ненаситени мастни киселини – линолова (50 – 65%) и олеинова (25 – 40%). Тези киселини се съдържат в незначителни количества в животинските мазнини и не се синтезират в човешкия организъм. Известно е, че консумирането на ненаситени мастни киселини води до формиране на т. нар. „добър“ холестерин, поради което растителните мазнини са в основата на диетичното хранене при хората.

Освен за хранителни продукти (олио, маргарини, майонези, консерви, сладкарски изделия и др.), слънчогледовото масло се използва и за получаване на сапуни, лакове, безири и други промишлени изделия.

Средната консумация на слънчогледово масло в България надвишава 15 kg на глава от населението.

В процеса на извличане на маслото чрез пресоване се получава около 35% кюспе, което е ценен фураж за животните поради високата си кръмна стойност. Кюспето съдържа средно 36 – 40% суров протеин и до 12% мазнини. В белтъка се съдържат някои незаменими аминокиселини (лизин – 3,7%, метионин – 2,2%, триптофан – 1,5%).

При ръчно бране на питите и отделна вършитба, от слънчогледа могат да се получат пити, съдържащи 5 – 10% протеин и 15 – 20% пектин, които да се използват за хране на овцете.

Стъблата съставляват около 30% от надземната част на растението във фаза пълна зрялост. Използването им все още не е решено оптимално, въпреки че се знае, че от сърцевината им може да се получава фина хартия.

Слънчогледът може да се отглежда успешно и като фуражно растение за получаване на силажи. Прибран в края на цъфтежа и начало на наливане на семената, той има суха маса около 35%, 17% от която са въглехидрати, 2,5% са протеини, 1% мазнини, с високо съдържание на каротини (50%) и др.

Слънчогледът е важно медоносно растение за България, тъй като той се отглежда на големи площи, а в нектара, получен от 1 декар се съдържат около 20 kg захари.

Ролята на слънчогледа в българското земеделие е много важна. Поради това, че той е окопна култура, засяването му спомага за правилен сеитбооборот на земеделските култури. Поради това, че е сухоустойчива култура, слънчогледът може и се отглежда на големи площи. В България се засяват средно 5 – 6 млн. декара слънчоглед и поради това слънчогледът е втората по важност и значение земеделска култура след пшеницата. Стопанското му значение се подсилва и от факта, че международната търговия със слънчогледови семена е една от най-успешните.

Отглеждане на слънчоглед Биологични изисквания

Към топлината. Биологичният минимум на културата е 5 °C, но оптимални условия за поникване се получават при температури 10 – 12 °C. Младите растения понасят краткотрайни застудявания до –5 °C. Оптималната температура за развитие на културата през критичните ѝ фази е 20 – 25 °C, температури на 30 °C я угнетяват, а когато са над 40 °C прашецът не покълва и цветовете не се оплождат. Общата ефективна температура за узряване на семената при нашите условия е 25 °C. Към светлината. Слънчогледът е растение на късия ден и е взискателен към интензивността на слънчевата радиация. Листата му и съцветието му проявяват характерния за културата положителен хелиотропизъм – т.е. следват сутрин до вечер движението на слънцето, но само във фаза бутонизация. Засенчването води до образуване на по-малки листа, дребни пити и закъсняване с узряването. Към влагата. Тази култура е сравнително сухоустойчива, тъй като задоволява нуждите си от влага от по-дебел почвен слой. Въпреки това напояването през сушави години е мероприятие с висок ефект. Критичен период по отношение на влагата е периодът от бутонизация до цъфтеж. Слънчогледът не понася дори краткотрайни заливания на почвата. Към почвата. Може да се отглежда при разнообразни почвени условия, но не понася плитките почви, както и варовитите, вкислените и засолените почви. Най-добре се развива на почви с мощен хумусен хоризонт и рН 6 – 7.

Избор на поле за отглеждане

При избора на поле следва да се изхожда от изискванията на културата към предшественика и необходимостта от спазване на фитосанитарни мерки.

Тъй като слънчогледът се напада от редица болести, които се разпространяват чрез растителните остатъци и почвата (склеротиния, фома, фомопсис, алтернария), а също така и от паразитния плевел синя китка, той не бива да се засява на същото поле най-малко 5 години. Поради това, че гостоприемници на част от тези болести са бобовите култури и рапицата, тези култури са неподходящи предшественици на слънчогледа. Неподходящи предшественици са и културите, които подобно на слънчогледа изсушават почвата, като захарно цвекло, сорго и някои други.

Отлични предшественици на слънчогледа са зърнено-житните култури, които се отглеждат на слята повърхност, а средно подходящи са царевицата за силаж и за зърно (но не късни хибриди) и др.

Следователно, слънчогледът следва да се отглежда в 6-полни сеитбообращения, в които да заема само едно поле и да идва след зърнено-житни със слята повърхност – пшеница, ечемик, тритикале, овес и др.

Обработка на почвата Системата включва основна, предсеитбени и вегетационни обработки на почвата. Слънчогледът най-често се отглежда след зърнено-житни със слята повърхност.

Основна обработка на почвата – предпочита се оранта, но отлични резултати се получават и при прилагане на плоскорезна безобръщателна обработка. Подходящата дълбочина е 22 – 25 см, а оптимален срок на извършването ѝ е август – септември. При лятна дълбока оран се препоръчва едно дискуване през ноември за почистването ѝ от самосевки и плевели и за подравняване на полето от разори и гребени. Предсеитбени обработки – най-често това са 1 – 3 култивирания с брануване, които следва да се съчетаят по време с внасянето на торове и хербициди. Вегетационни обработки – прилагат се, когато се цели намаляване или изключване на употребата на хербициди. За целта се използват 1 – 2 култивирания с комбиниране на едностранни и двустранни култиваторни лапи. Когато отглеждането на слънчогледа става при поливни условия, се прилага и набраздяване на междуредието.

Торене Реакцията на слънчогледа към минерално торене е значително по-добра, отколкото към торене с оборски тор.

Торене с азот При оптимално торене на културите в сеитбообращението, слънчогледът реагира слабо на азотно торене и задоволява до голяма степен своите нужди от акумулацията на азот в по-дълбоките почвени слоеве.

При по-бедни почви се налага внасяне на 6 – 8 kg на декар N, като предсеитбено торене. В останалите случаи следва да се предпочита внасянето на азот да става преди основната оран или предшественикът да бъде оптимално торен с този макроелемент.

Най-разпространен е разпръснатият начин на повърхностно торене, след което торът се инкорпорира в почвата с последващата го обработка. При използване на комбинирани сеялки внасянето на азота става заедно със сеитбата, дълбочинно.

Торене с фосфор