Мери Уолстънкрафт () е английска писателка, философка и феминистка. Тя е най-известна с творбата си „Защита на правата на жените“ (1792), в която твърди, че жените по същество не са по-долни от мъжете, но изглеждат така, само защото им липсва образование. Уолстънкрафт внушава, че и мъжете и жените трябва да бъдат третирани като рационални същества и си представя социален ред, основан на разума.
След две злощастни връзки с Хенри Фюзели и Гилбърт Имлей Уолстънкрафт се омъжва за философа Уилям Годуин, един от предшествениците на анархисткото движение и ражда от него Мери Шели, авторката на „Франкенщайн“. Тя умира вследствие на усложнения след раждането, оставяйки няколко недовършени ръкописа. След смъртта ѝ Годуин публикува Мемоари за живота ѝ (1798), разкривайки нетрадиционния ѝ начин на живот, което непреднамерено унищожава репутацията ѝ за един век. С появяването на феминисткото движение в началото на 20 век обаче защитата на равноправието на жените от Уолстънкрафт и критиката ѝ на традиционната женственост придобиват все по-голяма значимост. Днес тя е считана за една от основателките на феминистката философия и феминистките често цитират живота и творбите ѝ като важни влияния.
Биография Произход и ранни години (1759 – 1786) Родена е на 27 април 1759 г. в Спиталфийлдс, бивша енория в Лондон, Англия. Баща ѝ постепенно пропилява семейния доход, който е осигурил обезпечено детство на Мери, в рисковани проекти и опити да стане джентълмен-фермер, което става причина семейството да е принудено да се мести из Англия и Уелс през юношеството на Мери. Баща ѝ дори я принуждава да върне парите, които е трябвало да наследи при пълнолетието си. Освен това той често бие жена си в пиянски изстъпления. Мери често спи пред вратата на спалнята на майка си, за да я защитава. Тя играе подобна майчина роля и в живота на по-малките си сестри Еверина и Илайза. През 1784 г. тя убеждава Илайза, която вероятно е страдала от следродилна депресия, да напусне съпруга и бебето си. Уолстънкрафт урежда обстоятелствата за бягството на сестра си, показвайки готовността си да предизвика социалните норми. Сестра ѝ обаче е сурово порицана от обществото и тъй като не може да се омъжи повторно е осъдена на живот на бедност и тежка работа.
Уолстънкрафт се сприятелява с Фани Блъд, представена ѝ от семейство Клеър от Хокстъм, които ѝ стават като родители. Уолстънкрафт по-късно приписва на Фани Блъд отварянето на ума си. Нещастна в домашния си живот, Уолстънкрафт напуска дома си през 1778 г. и приема работа като дамска компаньонка на Сара Доусън, заможна вдовица, живееща в Бат. Тя обаче среща трудности в съжителството си с ядливата жена (преживяване, която тя използва, описвайки недостатъците на такава работа в „Мисли за образованието на дъщери“ (1787)).
През 1780 г. е повикана да се грижи за умиращата си майка и се връща у дома. След смъртта на майка си вместо да се върне при вдовицата Уолстонкрафт се премества при семейство Блъд. Тя осъзнава, че е идеализира Фани, която повече изявява традиционни женски ценности от Уолстънкрафт, но въпреки това остава посветена на нея и семейството ѝ през целия си живот (например тя често дава парична помощ на брата на Фани).
Уолстънкрафт предвижда живот в женска утопия с Блъд. Те правят планове да наемат стаи заедно и да се подкрепят взаимно емоционално и финансово, но тази мечта рухва под натиска на икономическата реалност. За да си изкарват прехраната Уолстънкрафт, сестрите ѝ и Блъд основават училище в Нютингтън Грийн, общност на несъгласни с Англиканската църква. Блъд скоро се сгодява и след сватбата съпругът ѝ Хю Скийс я отвежда в Европа, за да подобри здравето ѝ – което винаги е било неустойчиво. Въпреки промяната на обстановката, здравето на Блъд се влошава, когато тя забременява и Уолстонкрафт напуска училището и я последва, за да се грижи за нея – безрезултатно. Нейното напускане на училището води до неговия край. Смъртта на Блъд съкрушава Уолстънкрафт и служи частично като вдъхновение за първия ѝ роман „Мери: една измислена история“ (1788).
„Първата от нов род“ (1786 – 1792)
След смъртта на Блъд приятели на Уостънкрафт ѝ помагат да си намери работа като гувернантка на дъщерите на англо-ирландксото семейство Кингзбъро в Ирландия. Макар да не се разбира с лейди Кингзбъро децата я намират за вдъхновяващ наставник; Маргарет Кинг по късно казва, че „тя е освободила ума ѝ от всички суеверия“. Някои от преживяванията на Уолстънкрафт от годината прекарана при семейството се появяват на страниците на единствената ѝ книга за деца „Оригинални истории от реалния живот“ (1791).
Разочарована от малкото възможности за кариера, които има за почтени, но бедни жени – затруднение, която тя красноречиво описва в главата от „Мисли за образованието на дъщери“, озаглавена „Нещастната ситуация на жени, модерно образовани и оставени без състояние“ – тя решава след само година като гувернантка да започне кариера като писателка. Това е радикален избор, тъй като по онова време е било почти невъзможно жена да си изкарва прехраната с писане. Както пише на сестра си Еверина през 1787 г., тя се опитва да стане „първата от нов род“ (the first of a new genus). Мести се в Лондон, където с помощта на либералния издател Джоузеф Джонсън намира място, където да живее и работи, за да се издържа. Тя научава френски и немски и превежда текстове, най-известният от които е „За важността на религиозните мнения“ от Жак Некер и „Елементи на морала, за употреба от деца“ от Кристиан Залцман. Тя също пише прегледи, предимно на романи, за периодичното издание на Джонсън „Аналитичен преглед“. Интелектуалната вселена на Уолстонкрафт се разширява по това време, не само от четенето ѝ, но също и от компанията, в която се движи: тя посещава известните вечери на Джонсън и среща такива светила като радикалния памфлетист Томас Пейн, поета и художник Уилям Блейк и философа Уилям Годуин. Годуин и Уолстънкрафт са разочаровани от първата си среща. Годуин е дошъл да чуе Пейн, но Уолстънкрафт го напада през цялата нощ, различавайки се от него по почти всеки предмет на разговор. Самият Джонсън обаче тя описва в писмата си като баща и брат.
В Лондон Уолстънкрафт се впуска във връзка с художника Хенри Фюзели, въпреки че той вече е женен. Тя пише, че е възхитена от гения му, „величието на душата му, бързината на схващане и прекрасното съчувствие“. Тя предлага платонично съжителство с Фюзели и съпругата му, но съпругата е ужасена и Фюзели прекъсва връзката. След отхвърлянето от Фюзели Уолстънкрафт решава да пътешества из Франция, за да избяга от унижението на случилото се и да участва в революционните събития, които току-що е възхвалила в „Защита на правата на хората“ (1790), написана в отговор на консервативната критика на Френската революция от Едмънд Бърк „Размишления върху революцията във Франция“ (1790) и с която бързо става известна. Тя е сравнена с водещи интелектуалци като теолога и полемист Джоузеф Пристли и с Пейн, чиято „Правата на човека“ (1791) се превръща в най-популярния отговор на Бърк. Тя преследва идеите, очертани в „Правата на хората“ в „Защита на правата на жените“ (1792), най-известната ѝ и влиятелна творба.
Франция и Гилбърт Имлей (1792 – 1795)
Уолстънкрафт тръгва за Париж през декември 1792 г. и пристига месец преди крал Луи XVI да бъде гилотиниран. Страната е в суматоха. Тя търси други британски посетители като Хелън Мария Уилямс и се присъединява към кръга на британците в града. Току-що написала „Защита на правата на жените“ Уолстънкрафт е решена да подложи идеите си на изпитание и в стимулиращата интелектуална атмосфера на Френската революция тя опитва най-експерименталното си романтично привързване: среща се и се влюбва в американския авантюрист Гилбърт Имлей. Имлей обаче не се интересува от брак, а Уолстънкрафт изглежда се е влюбила в идеализиран мъжки портрет. Уолстънкрафт е отхвърлила сексуалния компонент на връзките в „Защита на правата на жените“, но Имлей събужда страстите ѝ и интереса ѝ към секса.Todd, 232 – 36; Tomalin, 185 – 86; Wardle, 185 – 88; Sunstein, 235 – 45 Тя скоро забременява и на 14 май 1794 г. ражда първото си дете, Фани. Уолстънкрафт е преизпълнена от радост; тя пише на приятел: „Малкото ми момиченце започва да суче толкова МЪЖЕСТВЕНО, че баща ѝ безочливо залага на нея да напише втората част на „Защита на правата на жените“. Уолстънкрафт продължава ненаситно да пише, въпреки не само бременността и майчинството, но и растящите безредици на Френската революция. Докато се намира в Льо Хавр в Северна Франция тя пише история на ранната революция „Исторически и морален поглед към Френската революция“, публикувана в Лондон през 1794 г., в която критикува много от събитията, но продължава да подкрепя основните ѝ принципи.The Wordsworth Companion to Literature in English, Cambridge University Press, 1992
С влошаването на политическата обстановка Великобритания обявява война на Франция, което увеличава значително опасността за британските граждани в страната. Имлей регистрира Уолстънкрафт като своя съпруга през 1793 г., за да я защити, въпреки че не са женени.St Clair, 160; Wardle, 192 – 93; Sunstein, 262 – 63 Някои от приятелите на Уолстънкрафт обаче са арестувани, като Томас Пейн, а други гилотинирани. След като напуска Франция Уолстънкрафт продължава да се нарича г-жа Имлей, за да придаде законност на детето си.Tomalin, 225
Недоволен от домашната и майчина насоченост на Уолстънкрафт, Имлей я напуска. Той обещава да се върне в Льо Хавр, където тя е отишла, за да роди детето си, но забавянията на писмата му и дългите му отсъствия убеждават Уолстънкрафт, че е намерил друга жена. Писмата ѝ до него са пълни с увещания, на някой, който е изпаднал в нужда.Todd, Chapter 25; Tomalin, 220 – 31; Wardle, 215ff; Sunstein, 262ff
Англия и Уилям Годуин (1795 – 1797) Уолстънкрафт се връща в Лондон да търси Имлей през април 1795 г., но той я отхвърля. През май същата година тя опитва да се самоубие, вероятно с опиева тинктура, но Имлей спасява живота ѝ (не е ясно точно как).Todd, 286 – 87; Wardle, 225 Тя тръгва за Скандинавия да води бизнес преговори в опит да възстанови част от загубите на Имлей, пътувайки с дъщеря си и една прислужница. Тя разказва за пътуванията и мислите си в писма до Имлей, много от които публикувани като „Писма, написани по време на кратък престой в Норвегия, Швеция и Дания“ през 1796 г. Когато се връща в Англия и осъзнава, че връзката ѝ с Имлей безвъзвратно е приключила тя прави втори опит за самоубийство, оставяйки бележка за Имлей:
Тя тогава излиза в дъждовната нощ и „за да утежни дрехите си с вода тя ходи напред-назад около половин час“ преди да скочи в р. Темза, но един непознат я вижда и спасява.Todd, 355 – 56; Tomalin, 232 – 36; Wardle, 245 – 46 Уолстънкрафт премисля опита си за самоубийство дълбоко рационално: