Дипломация е изкуството и практиката на провеждане на преговори между представители на групи или държави. Обикновено се отнася до международната дипломация, ръководенето на международни отношенияRonald Peter Barston, Modern diplomacy, Pearson Education, 2006, стр. 1 чрез посредничеството на дипломати по отношение на теми като поддържане на мира и създаване на условия за мир, търговия, война, икономика, култура, околна среда и права на човека. Международните договори са обикновено споразумение между дипломатите преди да бъдат подкрепени от националните политици. В неформален или социален смисъл, дипломацията е приложението на такт за постигането на стратегическо предимство или за намирането на взаимноприемливи решения за общи предизвикателства, като основно това се постига чрез изразяването на позиция в неконфронтационен, учтив и уважителен маниер. В политически смисъл дипломацията е политическа активност, която осигурява постигането на външнополитическите намерения и цели на държавите.
Дипломатиката е историческа дисциплина, изучаваща стари документи, и в този смисъл е от значение за дипломацията.
Определения За термина дипломация съществуват различни определения. Според Жан Сере и Джон Ууд, дипломацията е „изкуството да се разрешават международни разногласия с мирни средства“. Според Г. Никълсън това е „осъществяване на международните отношения посредством преговори“.
Едно приемливо определение гласи, че дипломацията е изкуството и практиката да се водят преговори между упълномощени представители на различни групи или нации от страна на дипломати. Терминът се отнася най-вече до международната дипломация, тоест за междудържавните отношения, с които се договарят осигуряването на мира, културен, търговски и стопански обмен и разрешаването на конфликти.
Същевременно, този термин предполага преговори или осъществяване на контакт между две или повече групи по даден повод. „Дипломатическото“ поведение в случая е готовността да се направи компромис и желанието да се удовлетворят желанията и гледните точки на всяка от групите.
История Античност Дипломацията има изключително дълга история. Зачатъци на дипломация можем да се видят още в родовообщинния строй. Още тогава са налице форми на преговори. За същинско формиране на дипломацията като обществена институция обаче може да се говори само след появата на държавите.
Някои от най-ранните записи са дипломатическите писма, писани между фараоните на осемнадесетата династия на Египет и владетелите на Ханаан по време на 14 век пр.н.е. След битката при Кадеш през 1274 г. пр.н.е. по време на деветнадесетата династия, фараонът на Египет и владетелят на хетската империя постигат едно от първите известни мирни споразумения, от което оцеляват фрагменти от каменна плоча.
Дипломатически дейности могат да се открият в периода на съществуване на древногръцките градове-държави (полиси). Там могат да се срещнат и посолства и преговори и дори международни конференции. През този период се сключват както отбранителни, така и настъпателни съюзи, често скрепявани с договори.
Гръцките градове-държави често изпращат посланици, които да преговарят за специфични проблеми, като война и мир или търговски връзки, но няма дипломатически представители, които да представят една страна на територията на друга. Въпреки това, някои от функциите на съвременните дипломатически представители са създадени именно в Древна Гърция.
Интересна и своеобразна институция е възникналата в древна Гърция институция „проксений“ (гостоприемство). Като „проксен“ обикновено се изявява един от жителите на приемащия полис. Той оказва гостоприемство на жителите на другия полис и техните представители, като посредничи между тях и властите на своя град. Проксените често участват и при воденето на преговори. Те са дълбоко уважавани от жителите на полиса, на когото оказват услуги.
В Древния Рим, външнополитическите дела са ръководени от Сената, а след централизирането на държавната власт, ръководството се упражнява от императора, с помощта на личната му канцелария.
В античните времена, и в Изтока, и в Гърция и в Рим, са използвани дипломатически средства като сключване на междудържавни договори, сключване на съюзи, обмен на дипломатически преписки. Най-богатата такава преписка, достигнала до наши дни, е т.нар. ел-амаринска преписка, взела името на Амарна – местността в Среден Египет, където е открита. Водена е на глинени плочки (тогава още не била известна технологията на производство на хартия) и представлява кореспонденцията между фараона и владетелите на други държави.
Институцията посланик също възниква в дълбоката древност. В периода на съществуването на древногръцките градове-държави, конфликтите често се решават още преди да избухнат, с помощта на „посланици“ – старейшини или вестоносци. Посланиците са избирани сред най-уважаваните граждани. Те съставят свое „посолство“, членовете на което са равноправни. По-късно възниква обичая да бъде избиран ръководител – глава на мисията. На посланика са връчвани две свързани, намазани с восък дъсчици, наричани „диплома“, в която е изписвана задачата на посланика и която е първообраз на сегашните акредитиращи писма. От тази гръцка дума „диплома“ произхожда днешната дума „дипломация“.
Тогавашните посланици обикновено имат конкретна, временна задача. Постоянен статут тази институция получава по-късно. Интересното е, че и тогава личността на посланика е считана за неприкосновена и това правило е съблюдавано навсякъде. В Рим, например, се приемат посланици дори от враждебни държави, макар и отношението към тях да е по-различно, отколкото към представителите на приятелски държави. Личността на посланиците обаче се счита за свещена. По отношение на методите, ползвани в дипломацията, то от древността до днес основен си остават преговорите – двустранни и многостранни.
Древна Индия, с нейните царства и династии, има дълга традиция в дипломацията. Древноиндийският политически и икономически трактат „Артхашастра“ се приписва на Чанакя, който е главният съветник на Чандрагупта Мауря, основател на династията Мауря, управлявала през 3 век пр.н.е. „Артхашастра“ е изцяло произведение на изкуството на царството. В него се използва теорията на дипломацията, както при ситуация на взаимно оспорване на царства, така и за създаване на съюзи от царя. През този период, изпратените посланици в двора на друго царство пребивават продължително време, а „Артхашастра“ съдържа съвети за поведението на депутатите, включително и предложения като това, че „трябва да спи сам“.
Един от най-ранните специалисти в международните отношения е Сун Дзъ (496 г. пр.н.е.), автор на книгата „Изкуството на войната“. Той живее по време, когато съперничещите си държави започват да обръщат все по-малко внимание на традиционното уважение към монарсите от династията Джоу (1050 – 256 г. пр.н.е.). Въпреки това, за всяка воюваща държава е необходимо използването на дипломация за създаването на съюзници и подписване на мирни договори.
От битката при Баиден (200 г. пр.н.е.) до битката при двореца Маи, династията Хан е принудена да подкрепя съюза с могъщите номади хунну от севера, водени от Маодун, чрез сключване на бракове и заплащане на огромни суми като данък (в коприна, платаве, зърнени храни и други хранителни продукти). През 162 г. пр.н.е. между тях е сключено споразумение, което гласи, че всичко, което е на север от Великата стена, принадлежи на номадските племена, докато земите южно от стената принадлежат на народа хан. Договорът е подновяван не по-малко от девет пъти, но не ограничава през годините някои водачи на хунну да проникват отвъд границите на Хан.
Средновековие Способността да се извършва дипломация е един от определящите признаци на държавата. През по-голямата част от човешката история, включително Античността, дипломатите са изпращани само за специални преговори и веднага се завръщат в страната си, след като приключат мисията. Обикновено дипломатите са роднини на управляващата фамилия или са с висок ранг, за да има легитимност при преговорите с други държави.
Едно от първите изключения е връзката между папата и византийския император. Пратениците на папата, наречени „апокрисиари“ (дипломатически представители по време на Античността и Ранното Средновековие), са с постоянно местожителство в Константинопол. Въпреки това, след 8 век, конфликтите между папата и императора довеждат до нарушаване на изключително близките връзки.
Дейвид Якоби отбелязва, че в рамките на дипломатическите отношения е прието „византийските императори и мюсюлманските владетели, особено Абасиди и Фатимиди, както и мюсюлманските владетели помежду си, да обменят ценни подаръци, с които се опитват да впечатлят или превишават по щедрост другия владетел.“. В контекста на търговията на коприна в културния обмен между Византия, исляма и Латинският запад: търговци, придружени от емисари, често пътуват с търговски кораби. По-късно, английският авантюрист и търговец Антъни Шерли убеждава персийския владетел да изпрати първото персийско посолство в Европа (1599 – 1602).
Произхода на раната модерна дипломация често се търси в страните от Северна Италия от Ранния Ренесанс, със създаването на първите посолства през 13 век. Милано играе водеща роля, особено Франческо Сфорца, който установява постоянни посолства в други градове-държави в Северна Италия. Тоскана и Венеция също са центрове, в които дипломацията процъфтява от 14 век. Много от съвременните дипломатически практики започват точно на Апенинския полуостров, каквато например е предоставянето на акредитиви на посланиците до владетеля.
Тези практики постепенно се разширяват от Италия в други европейски държави. Милано е първият град, който изпраща представители във френския двор през 1455 г. Въпреки това, Милано отказва гостоприемство на френските представители поради страх от шпионаж и това, че френските представители ще участват във вътрешните работи на града. Скоро след това, големите европейски сили започват да разменят представители. До края на 16 век, постоянните посолства стават обичайни. Въпреки това, императорите на Свещената Римска империя често не изпращат постоянни посланици, защото те не могат да „защитават интересите на всички немски принцове“ (които на теория са поданици на императора, но на практика всеки от тях е независим).
През 1648 г., след края на Тридесетгодишната война, Вестфалският мирен договор урежда определени норми на междудържавни отношения.
През този период допълнително се развиват правилата на съвременната дипломация. Най-високият ранг на представител е посланик. Той е благородник, а рангът му варира от престижа на държавата, в която е назначен. Стандартите за посланиците по това време изискват те да имат големи имения, да са домакини на забави и да играят важна роля в придворния живот на държавата-домакин. В Рим например, назначените за католически посланици френски и испански представители, имат ескорт до 100 души.
Посланиците и благородниците с малко опит в чужбина имат нужда да бъдат подпомагани от служители в посолството. Такива служители са изпращани на дългосрочни задачи и имат повече познания за страната-домакин. Персоналът на една средновековно посолство включва служители от всякакви професии, включително и някои, които са посветени на шпионаж. Необходимостта от квалифицирани кадри в посолствата се запълва с възпитаници на университетите и това довежда до увеличаване на броя на хората, които изучават международно право, съвременни езици и история в университетите в Европа.
Същевременно в почти всички европейски държави са основани министерства, които да координират работата на посолствата и нивото на кадрите. Формата на тези външни министерства е далече от съвременната им форма, и много от тях имат и други вътрешни функции. Във Великобритания например има две министерства, чиято работа често се припокрива до 1872 г. Франция, която през осемдесетте години на 18 век има най-голямото външно министерство, тогава има само 70 постоянни служители.