Антите (; ) са източнославянски племенен съюз от късната желязна епоха в днешните югозападна и централна Украйна, Молдова и югоизточна Румъния.

Сведения за тях има от III век, през IV век воюват с готите, а в началото на VI век участват в славянските нападения срещу Източната Римска империя. През 560 година претърпяват тежко поражение от аварите.

История Антите са описани като мощно племенно обединение във византийски и готски източници от VI век. За първия им известен вожд е сочен Варунбал (133 – 157 г.). Йорданес в „Гетика“ пише, че антският вожд (rex Antorum) Бож (363 – 375) нанася поражение на готите, но е разгромен от войските на „винитария“ Витимир и около 375 г, заедно със синовете си и 70 старейшини е нападнат и убит от Ерманарих крал на готите Гревтунги и за определен период е установено готско господство. В „Аналите на Лангобардите“ се споменава страната Antaib „Scriptores Rerum Langobardorum“, MGH (1878), pp. 3, 54. , която се предполага, че се отнася до антите. В 5 век след като готите са победени от хуните, а последните отминават към Панония антите достигат апогея на своето могъщество. Савирите участват в голямата Битка на Каталаунските полета в 451 г. между Атила и римляните. В 446 – 490 вожд на антите е Хорсабад. В 468 г. антът на византийска служба Анагаст, комендващ войските в Тракия, разгромява хуните на Денгизих, лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол. През 469/ 470 г. обаче, подстрекаван от Аспар, той вдига метеж срещу императора и завзема няколко укрепления, като след преговори бунтът е прекратен безкръвно. Друг ант, византийски пълководец от тази епоха е Всегорд.

Първото отбелязано в историята славянско нападение на юг от Дунав, вероятно през 519 г., е извършено именно от антите по време на император Юстин I. Те са разбити от Герман, стратег на диоцеза Тракия както Прокопий Кесарийски отбелязваProcopius, De bello gothico, p. 476 = ГИБИ, II, c. 135. Срв. Ив. Дуйчев, Балканският Югоизток, с. 19 – 21; Е. Михайлов, Склавини и анти, с. 33 – 34. и за години нападенията спират, а антите стават федерати, получават субсидии и започват да бъдат наемани в имперската армия. В 535 г. един от антите пленен от славините (склавините) се обявява за вероятно произхождащия от антите виден източноримски военачалник Хилбуд (Хвалибуд, Chilbudius), в този момент племената на Анти и Славини са временно в мир и роба Лъже-Хилбуд е предеден на едно от антските племена. Негов другар, също роб, но римлянин убеждава господаря им, че това наистина е римския генерал и трябва да бъде върнат на Юстиниян, което би наложило пътуване през земите на империята. В края на краищата самозванеца се разкрива като един от тях пред единоплеменните си анти и иска да бъде освободен, но те намират за по-полезно да поддържат заблудата и той е задължен да продължи да поддържа фалшивата си самоличност.Martindale, Jones & Morris (1992), p. 286 – 287 По същото време голям брой анти изглежда са се присъединили към византийците в Готската война 535 – 554 и е описано, че са воювали срещу остготите в Lucania. Florin Curta (2001), p. 79 – 81 В 555 г. таксиарх на византийския флот е Доброгаст. Около 555 г. антите не само извършват нападения за плячка и роби южно от Дунав, но започват и да презимуват и осядат там докато в следващото столетие Балканите постепенно са плътно заселени от анти и славини.

Вождът на антите Идар (Идариз) е споменат в периода към 560 – 580 г., негови синове са вождовете Мезамир и Келагаст, убити при дипломатическа мисия в двора на аварския хаган Баян след спречкване на Мезамир с помощник хагана и хан на кутригурите Заберган. Вожд на антския съюз става Мусокий (Μουσοκιος) в 593 г. той е разбит и пленен от византийския стратег Приск. Непосредствено преди това Приск преминал Дунава и нанесъл поражение на по-низшестоящия вожд Ардагаст, чиито хора през 593 г. атакуват Тракия, но са отблъснати, а византийците пренасят войната на тяхна територия. Страната им е разорена, без обаче вождът Ардагаст да бъде хванат в плен. Битката става след форсирането на реката от имперския генерал Генцон (Gentzon) при Дуросторум (Силистра), антският лагер е нападнат в полунощ, Ардагаст се препъва в дънер и само близостта на реката го спасява да не бъде заловен. След разгрома командващия Приск праща своя лейтенант Александър през р. Helibakion (дн. р. Яломица), да излови малките групи продължаващи да атакуват войската му, но армията се обърква не успява да изгори скривалищата. Положението е спасено от един гепид, който бил близък на антите и познавал тайните пътеки. Византийците успяват да пленят много от противниците, които според гепида били шпиони на своя цар Мусокос. Самият той е примамен да прати флотата си от лодки на Дунав, за да евакуира разбитата армия. През реката са пратени 150 еднодръвки и гребци, на които Александър устройва засада с 200 свои войници. Той изненадва през нощта напилите се противници, изколва ги и се прехвърля с основните сили от 3000 души през реката. През това време в лагера се извършва погребалната церемония на брата на Мусокос и войниците отново са пияни, вождът е изненадан и заловен жив, а клането на противника продължава до сутринта. Ардагаст преди това неколкократно напада и разорява земите на империята: в 577 г. стига Пелопонес, в 584 подстрекаван от аварския хаган Баян отново напада, през Тракия достига до „дългите стени“ пред Константинопол, като успеха му изневерява само в две битки – при р. Ергина (Ергене) и Анисион, но в крайна сметка е отбръснат от пълководеца Коментиол и се оттегля зад Дунав, в 585 г. пак напада стига до Адрианопол, но е напълно разбит от същия Коментиол и се спасява с паническо бягство зад Дунав. Поражението през 593 г. обаче не прекратява войната, на следната 594 г. е предприето ново нападение и се налага Александър да побеждава отредите на противника, навлезли в Мизия. След Мусокий вожд става Пирогаст през 595 г.Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 67 В 578 г. при антския вожд Давритас (Даврентий), аварите пращат делегация за да го склонят да им се подчини, но във възникналата свада хората на Давритас убиват аварите.

С нашествието на аварите след победата им над антите в 577 г. единното племенно обединение постепенно изчезва от историческата сцена, последното му споменаване е в 602 г.Е. Михайлов, Руси и българи през ранното средновековие до 964 г. c.96 Племената на антите обаче остават. Вождовете на „тавроскитите“ се споменават като участници в Обсадата на Константинопол от авари и славяни в 626 г., което е последният голям военен поход на антите. Последният известен антски вожд е Ардомир II (717 – 741).

Общество Обществото на антите е самоуправляващо се от тип „военна демокрация“, в етапа на разлагане на първобитното общество. Имат частна собствености индивидуално ползване на земята. Племенните им съюзи се оглавяват от временен военен лидер – вожд, подпомаган от племенни старейшини. Техните родове и семейства все още не са включени в постоянни съюзи, защото, както пише Прокопий Кесарийски, те не се управляват от един човек, и живеят без власт. От друга страна военните лидери формират свои отряди, от които с течение на времето се образува слой от заможни хора. Материалното разслоение личи в много богатите погребални дарове при някои погребения. Племената, съдейки по техните жилища и селища, са структурирани от родове – общини, състоящи се от отделни семейства, които включват само най-близки родственици. Семейните традиции се различават между различните племена. Както и при славяните патриархалните им нрави нрави според византийците включват дарове за булката и ритуално убийство на жените на гроба на съпруга им. В някои племена има полигамия, което се свързва с останките на матриархата. Основният им поминък е животновъдство и земеделие с използването на железен плуг, ходят на лов, риболов, практикуват и събирателство. Практикуват занаяти с предимно домашен характер. Добро равнище имат металообработката, керамиката на грънчарско колело, производството на стъкло и т.н., които до голяма степен са отделени от селското стопанство. Бижутерийната орнаментика е в геометричен или зооморфен стил. С развитието на занаятите се появява повече или по-малко постоянен стокообмен, познати са и парите. Развиват се местната и външната (с Византия и др.) търговия. Имат многобройни роби, които се използват и търгуват широко. Пленниците се държат определено време в робство, след което се пускат срещу откуп или могат да останат сред тях като свободни. Антите водят борби с готите, със славините и извършват набези във Византийската империя.

Войни. Археологическите проучвания разкриват, че антите имат укрепени пунктове, където са открити оръжия и накити. Това свидетелства, че освен гражданско население там са живели и воини, като каквито антите са били широко известни сред съвременниците си. Самите анти били високи, силни хора с руси коси, лесно издържали на студ, жега, голота, липса на храна и различни трудности. Сред тях се откроявала общността на професионалните войници, които през лятото били ангажирани във военни нападения срещу Византийската империя и околните територии. Те бързо възприемали методите на водене на война и оръжията на римляните (византийците). По време на обсадата на Константинопол немалко от откритите загинали воини били жени. Воините били обединени в отряди от няколкостотин души – „дружини“, които можели да формират армии от 1000 – 2000 души. Начело на дружините стоял военен вожд (княз, войвода), притежаващ особен авторитет („слава“). Смъртта на вожда в битката хвърляла войниците му в паника. В гробовете на високопоставени воини са открити находки на съкровища от монети, златни и сребърни съдове, прибори, плячкосани по време на кампании. Въоръжениео е леко: щит с кожена каишка за носене, недълго копие, лък със стрели с отрова и сулица (копие) за хвърляне. Доспехи са споменати само веднъж – при обсадата на Константинопол. Особено характерни за антите са дългите мечове с високо качество, на които в археологията е наречен цял клас оръжия – „мечове антски тип“. Дори в англосаксонската поема „Беовулф“ героите водят борба с „антски мечове“.

Племенните опълчения (цялото боеспособно население) достигали значителен брой и се използвали за защита срещу атаки и при преместване на нова територия. Според вероятно преувеличените представи на византийците въоръжените сили на всички анти можели да стигнат до 100 000 души. Антите се смятат за най-силното и войнствено славянско племе. Те предприемали и военноморски кампании с лодки еднодръвки. Техните дружини служели в армията Византийската и Аварската империи.

Жреци като особено съсловие не се споменават в източниците, а археолозите не са намерили и останки от религиозни комплекси, където те биха могли да служат или живеят. Без да се открояват специално сред другите хора заети с такива функции, те несъмнено са съществували, тъй като са налични жертвени ями в селата и понякога в гори, езера и край дървета и скали. Свещенослужителите оправяли молитви и заклинания за плодородие, хвърляли жребий за избор на жертви и ги принасяли, по време на глад – човешки, най-вече бебета и възрастни хора, а при добри години – храна. Почитала се Богинята майка. Появяват се жертвени места с каменни или дървени идоли. Погребалните обреди на антите са биритуални (с кремация или с трупополагане без изгаряне) в немогилни плоски гробове. Близко до служителите на култа стоят гусларите (певци-разказвачи), византийците даже веднъж задържат едновременно няколко такива души с „китари“. Те бродели от място на място и понякога имали ролята на посланици при преговорите между различни племена. Изображение на седемструнна гусла е открито сред „Фигурите от Велестино“ в Тесалия, свързвани с антите. До нас са дошли сказания за антското време: за княз Бож, за Кий, за обрите (аварите), за хазарите и пр.