Ѐленският манастир „Свети Илия“ представлява руини на унищожен от турците укрепен манастирски комплекс с внушителна раннохристиянска базилика и крепост. Състои се от самия храм, манастирски постройки и заобикалящите ги крепостни стени, фланкирани с четристенни кули в ъглите. Той е активно средище на книжовността по време на Втората българска държава и действа до края на 17 век, когато варварски е разрушен от турските завоеватели към 1700 г. Тогава Яхия паша заповядва на аскера да срине с топове, да опожари и да унищожи хиляда и триста годишния манастир.
Комплексът е разположен на 2 km източно от края на град Пирдоп по подбалканския път, и още 1,8 km по отделящия се от него на север път и на 3 km западно от село Антон, в подножието на южните склонове на Златишко-Тетевенския дял на Стара планина, в местността Ѐленско, на границата на общините Пирдоп и Антон, където свършва полето и започва Стара планина. Непосредствено до него тече малката планинска Еленска река с еленското невисоко водно падало и Еленската горичка, дали името на базиликата. Комплексът се намира на десния бряг на реката.
История Античност Местността „Ѐленско“, в която е разположен храмът, в древността била светилище за тракийското племе великокойлалети, които към 6 – 5 век пр.н.е. стават част от държавата на бесите. При руините на манастира има следи от голямо антично селище, за които се смята, че са от тракийския град Бурдапара (Бурдапа, Бурдана), споменат от византийския хронист Прокопий. Информация за това селище дава и намерената преди няколко години каменна плоча с изображение на гладиатор. Само на 500 m от днешния град е имало друго голямо селище от 3 век сл. Хр., за съществуването на което свидетелстват много материални доказателства. През землището на Пирдоп е преминавал старият римски път от Сердика (София) към Августа Траяна (Стара Загора), следи от който могат да се открият в Средна гора над с. Душанци.
Районът изобилства от тракийски могили. Голяма група могили – около 20 на брой, има в полето южно и югозападно от Еленската базилика. Някои от тях са със значителни размери – Голямата могила, Тартарица, Дервишката могила, Кьосовата могила и др. вече проучени от археолози са с височина над 4 m и значителен диаметър. Могилите са два вида – каменни и землени, в някои са откривани некрополи, други са били с култово-обреден характер. Някои от могилите – в местността Бучум, под могилата Тартарица, в Тяовене и в Керемидарницата до гр. Пирдоп, са от неолитната епоха, но преобладаващата част са от по-късни исторически периоди. Намирани са каменни жертвеници с улейче, т. нар. камъни-булгурници, ритуални огнища с натрошени керамични съдове и др. Според изследвали ги специалисти в Пирдопско за първи път на юг от масива Стара планина се среща този тип култови практики от 6 – 4 пр. Хр., известен на науката само от Северна България. След големите варварски нашествия през 4 – 5 век обаче животът в тези антични селища окончателно прекъсва.
През ранното средновековие в полите на Балкана има няколко поселения близо до закрилата на изградените от император Юстиниян I крепости и за тях споменава византийския хронописец Прокопий. От този период е градчето около Еленската базилика, явно наследник на античното тракийско село намиращо се на 1 km южно от църквата. При направените теренни проучвания тук е намерена монета от император Ираклий (610 – 641 г.), което доказва, че селището е съществувало поне до средата на 7 век След това населението изчезва и има един близо 300-годишен хиатус, след който животът е възстановен от дошлите българи, но в по-малки граници.
Средновековие Подобно на софийската базилика „Света София“, ротондата „Св. Георги“ и манастира с голяма базилика от 4 век в столичния кв. Лозенец и Еленската базилика официално е датирана към 4 век, след утвърждаването на християнството от Константин I Велики в 313 г. и забраната на езичеството от Констанций II през 356 г., когато тя е издигната върху древно тракийско светилище. В края на 4 век готите започват нашествия на юг в Балканския полуостров и стигат чак до Константинопол. В битката при Одрин те разбиват римските легиони и убиват дори самия император Валент. За няколко десетилетия готите извършват големи опустошения на Балканите. След тези войни в края на 5 век – началото на 6 век сградата на базиликата вероятно е възстановявана или според някои мнения фактически е препостроена. По-късно след поредните варварски нашествия на хуни, германи, авари и пр. тя е обновена и преустроена – в средата на 6 век при император Юстиниан Велики. Тогава първоначално типичната базилика, която е безкуполна сграда, е надстроена с купол – рядко срещано в историята архитектурно решение. Това преустройство също потвърждава, че сградата не е построена в началото на 6 век, а доста преди това, и вече е била доста амортизирана. В противен случай толкова сериозен ремонт и реконструкция за една фактически нова сграда би бил напълно необоснован. Храмът е разрушен за пръв път по времето на император Ираклий и откритият от археолозите хиатус показва, че мястото запустява за около 250 години.
Районът е присъединен към българската държава при хан Тервел през 705 г. когато Средногорско-Загорската област му е дадена от византийския император заедно с титлата кесар в благодарност за оказаната му помощ. Рядкост, с която базиликата е забележителна, е много доброто ѝ, подобно на Златната църква в Преслав, собствено крепостно укрепление – с дебели крепостни стени и отбранителни кулиЕнциклопедия на изобразителните изкуства в България, том 1, Издателство на БАН, 1980 и подобно на Плиска с тухлена арка за вход. То, макар понякога да е отнасяно към времето на славянските нашествия от 6 – началото на 7 в., не е с типичния за Византия тухлен градеж, а почти изцяло е изпълнено с характерния за българите каменен градеж, подобно на зидарията на укреплението на Златната църква в Преслав, на Охридската, на Ръжан при Белград и на други български крепости. А фактът, че след покръстването внушителната църква отново е действаща, вече като българска, недалеч от границата, което не би било възможно без да е ремонтирана от княз Борис, навежда към други изводи.
По време на Втората българска държава тук доказано се е намирал българският манастир „Свети Илия“, който е значително книжовно средище. Самата базилика е била използвана като манастирски храм. Известен паметник от тази епоха е Пирдопският апостол – среднобългарски паметник от края на 12 – началото на 13 в., намерен през 1874 г., укрит в ниша в самата разрушена църква. Приписка в него свидетелства за тежките боеве, които княз Момчил, войвода на цар Шишман, води години наред с турците през 14 век в защита областта, заради което по-късно е наречен „Пирдопски“.
Османско владичество Манастирът е един от малкото оцелели след османското нашествие, успял да просъществува почти до края на през 15 в., когато бил разорен от ордите на Яя паша (зет на султан Баязид II) (1481 – 1512), който с ограбените от него ценности през 1498 г. вдигнал джамия на свое име в Скопие. Манастирът все пак продължава да действа до 1700 г., когато е духовният център е опустошен за трети път, вече окончателно, след като живеещите тогава в близкото село Лъджене мюсюлмани, завиждащи на богатството и влиянието на духовното средище, наклеветили монасите му, че не се подчиняват и се подиграват на жителите на селото. Тогава манастирът с базиликата „Свети Илия“ са окончателно разрушени при един поход на османски войски в района, като по заповед на предводителя им Яхия паша те са обстрелвани с топове, ограбени, опожарени и напълно унищожени. Въпреки че манастирът вече не съществувал, българите продължили да почитат мястото, където се издигал. Сред останките от олтарната апсида на мястото на престола има почернял от пушека на свещите стар каменен оброчен кръст с надпис „1806 храм Свети пророк Илия“, който и днес е място за почит от местното население. Между крепостната стена и отстоящата на около 15 m от нея хижа на ловната дружина водата на аязмото тече в нова каменна чешма.
Според преданието името на град Пирдоп идва от растящия до църквата вековен дъб, който както било обичайно за траки, готи, славяни и пр. народи бил почитан като свещен и там ставал курбана и хората започнали да се заселват наоколо – „При доб“ (При дъба), което се превърнало в „Пирдоп“, както записано в един поменик на Гложенския манастир от 1727 г. Селището се споменава за пръв път писмено като Протопопинци в османски регистър от 1430 г. Според друга легенда то възникнало около укрепения манастир или кулата (пирга), откъдето княз Момчил водил отбраната срещу турците. Затова било гордо наречено Пиргопол – градът около кулата, което постепенно станало Пирдоп. Има и трета версия според която местността Еленско, където се намира манастирът, и цялата долина били обрасли с хубави гори и пълни с дивеч и прорязани с много поточета, та били много удобни за пирове и лов. Тук през определено време много велможи се събирали на лов и пирове, което време наричали пир-доба, от което излязло името Пирдоп.
Съвременна епоха Първото честване на празника на Свети Илия в ново време е организирано на 20 юли (нов стил 2 август) 1893 г. Оттогава честванията на тази дата не са прекъсвани. Празникът е събирал хора от всички селища в котловината и много гости от различни краища на страната, свързани с роднински връзки с този край. Кервани от каруци и коли потегляли към местността още в ранни зори, за да се заемат най-прохладните и сенчести места около руините. Често пъти се обособявали отделни групи на пирдопчани, лъдженци, душанчани, златичани, които се „състезавали“ по настроение с духови музики, угощения и др. Празникът продължавал с часове и се превръщал в истинско народно веселие. В отделни години са гостували и високопоставени лица като министър Константин Муравиев, депутатът Рашко Маджаров и др. През 70-те години на миналия век в началото на август тук се организира Събор на българо-съветската дружба като идеята била да се замести църковния празник Св. Илия. Така се създава традиция да се организират два празника – религиозен (на 20 юли) и граждански (през август). Това дава повод с Решение на ОбС – Пирдоп от началото на 90-те години първата събота от август да бъде обявена за Ден на Пирдоп и летен празник на града.
Първите краеведски проучвания на манастира се започват от местни учители около 1890 г. Първите специализирани археологически разкопки са извършени през 1913 г. от Петър Мутафчиев, бъдещ професор по история на България в Софийския университет. Той публикува резултатите в студията си „Еленската църква край Пирдоп“Мутафчиев, Проф. Петър. Еленската църква при Пирдоп. В: Избрани произведения, Том I (под редакцията на Проф. Димитър Ангелов), с.с. 397 – 454 – Издателство Наука и изкуство, София, 1973. . Еленската базилика е проучена с цел консервация и реставрация през 1966 – 70 години на 20 век (София-Рим) от д-р арх. Дафина ВасилеваХристова, д-р арх. Дафина Василева. Еленската базилика край Пирдоп в ранновизантийската църковна архитектура – дисертация, БАН, 1976 от Националния институт за паметниците на културата и Българската академия на науките. Впоследствие са извършени укрепване и консервация и са поставени мраморни плочи с името и датировка на храма към 4 век.