Нападението над Пърл Харбър е изненадваща въздушна атака на японския Императорски флот срещу американската военноморска база Пърл Харбър, Хаваи, извършена сутринта на 7 декември 1941 г.

Без предварително обявяване на война от японска страна базата е атакувана от 353 японски бойни самолета – бомбардировачи и торпедоносци – на две вълни, излитащи от шест самолетоносача. Унищожена е голяма част от американския тихоокеански военноморски флот. Поради това през следващата приблизително половин година японците имат пълно надмощие в Тихия океан. Скоро след атаката срещу Пърл Харбър започва и японската офанзива срещу британските и нидерландските колонии в Югоизточна Азия, с което Втората световна война придобива окончателния си характер на глобална война. Атаката над Пърл Харбър е битка, при която самолетоносачите и линейните кораби са доминиращият елемент.

Атаката е повратна точка в развоя на Втората световна война, тъй като става повод за влизането на САЩ, която до този момент е неутрална; всъщност в периода до 7 декември общественото мнение в САЩ е настроено предимно към запазване на политика на изолация от световния конфликт. Въпреки че атаката причинява на САЩ значителни военни загуби, тя в крайна сметка се оказва с фатални последствия за Япония, тъй като още на следващия ден (8 декември) САЩ ѝ обявяват война, преминават към Съюзниците и мобилизират населението си в бойна готовност. Огромният индустриален потенциал на страната спомага до голяма степен за успехите им във войната. Днес в САЩ наименованието Пърл Харбър е синоним за унищожителна атака без предупреждение.

Още преди атаката американското правителство подкрепя Антихитлеристката коалиция с всички възможни средства. По повод събитията на 7 декември 1941 г. съществуват многобройни теории за заговори – например някои от критиците обвиняват правителството на САЩ, че е провокирало атаката с политиката си и разполагането на флота на Хаваите.

Отношения между САЩ и Япония преди Пърл Харбър От 1937 г. Япония води Втората Японо-китайска война. В началото Съединените щати са неутрални, но през следващите години позицията им се променя – както заради инцидента с потопената подводница Panay, така и заради събраните сведения за японски прояви на зверства срещу китайците – например клането от Нанкин. Така САЩ подкрепя Китай с нарастващи материални доставки и една (иначе неамериканска) ескадра от самолети с доброволци. Освен това в началото на 1940 г. САЩ предупреждава Япония да не окупира Френски Индокитай и демонстративно премества тихоокеанския си флот от традиционната му база в Сан Диего към Пърл Харбър на Хавайските острови. Въпреки американското предупреждение през април 1940 г. Япония струпва войски в Индокитай и през септември американското правителство, под ръководството на президента Франклин Рузвелт, ограничава американските доставки на нефт и черни метали към Япония (по това време Япония доставя 80% от нефта си от САЩ). Тези действия не водят до желаните резултати, а през юли 1941 г. Япония настанява още свои войски в Индокитай. На 25 юли 1941 г. САЩ налага забрана за търговия на нефт с Япония и замразява всички японски активи (авоари) в страната. Великобритания и Нидерландска Източна Индия следват примера ѝ, с което Япония губи 75% от външната си търговия и 90% от нефта, който получава.

Без доставки на нефт резервите на Япония за индустриално и военно развитие стигат само за няколко месеца, поради това японският министър-председател Хидеки Тоджо трябва да възстанови снабдяването с нефт в рамките на този период от време, ако иска да предотврати краха на империята. Той вижда само две възможности: Япония да постигне отменяне на ембаргото чрез преговори със САЩ като услуга от американска страна за японската отстъпка; или да компенсира нуждата от нефт с други по-бедни ресурси чрез встъпване в собственост на богатите на суровини югоизточни азиатски колонии на Великобритания и Нидерландия.Zusammenstellung der japanischen Militärhistorischen Abteilung zur Politik zwischen 1937 und 1941

Болшинството от японското правителство намира помиряването със САЩ с приемливи за страната условия за невъзможно. Освен това при едно такова помирение Япония би останала зависима от суровините на другите държави, а последствията от тази зависимост ще са крайно негативни. Все пак Япония започва преговори с американското правителство, но на 26 ноември 1941 г. се стига до скъсване на дипломатическите отношения между двете държави. Министър-председателят Тоджо и японският кабинет тълкуват това като поставяне на ултиматум.Aussage Tojos vor dem Internationalen Tribunal

Междувременно японската армия подготвя атака над британските и нидерландските колонии на юг. От гледна точка на Япония възможността не трябва да се изпуска, тъй като Нидерландия, след нейната окупация от страна на Германия, няма никакви съществени въоръжени сили на разположение, а заради войната Великобритания се е съсредоточила най-вече в Европа. При това японците притежават строго секретни директиви на британския генерален щаб, свързани с Далечния Изток. Те съдържат не само детайлни анализи на наличните британски въоръжени сили в Азия и планираните стратегии в случай на провал, а и ценна информация до каква степен Великобритания е решена да разположи сили на други фронтове в Азия. Така японското върховно командване е по-добре информирано за британските уязвими места отколкото повечето британски командири.

Въпреки всичко между Япония и завоюваните от нея суровини стоят Филипините, които по това време са полуавтономна колония на САЩ. Така при възникване на евентуална война с Япония САЩ е в състояние да прекъсне транспортните пътища на суровини между югоизточна Азия и „Страната на изгряващото слънце“ и така да притисне отново японската индустрия. Поради властващите в американското общество изолираност и пацифизъм, влизането на САЩ във война вследствие на японска атака в Югоизточна Азия е малко вероятна. Заради американската политика като цяло обаче, много японски военни смятат такъв конфликт за неизбежен и подкрепят окупацията на Филипините като част от офанзивата. Те прилагат като аргумент това, че Филипините, както и някои други територии в западния Тихи океан, като Гуам и Уейк, са слабо защитени. След началото на войната в Европа обаче, САЩ започват масивно преустройство и разширяване на флота си – по това време са построени десет линейни кораба от типовете „Южна Дакота“ и „Айова“ и девет големи самолетоносача от типа „Есекс“. Това усилено корабостроене създава по-голяма флота от японската, построена през последните 30 години. През 1941 г. Япония се надява, че войната в Европа ще погълне част от американските ресурси и САЩ ще трябва да продължат войната изключително със собствени сили.

Само една малка група от висши офицери и политици предупреждават за опасност при война със САЩ. Те обръщат внимание както върху огромната индустриална мощ на САЩ, с която се строи огромен флот, така и на голямото количество въоръжение, изпращано за Великобритания и Съветския съюз без това да се отразява отрицателно върху вътрешната продукция на стоки. Като потвърждение в Съединените щати през 1940 г. са произведени 4,5 млн. товарни автомобила, а в Япония само 48 хил.Walter Lord, Midway: The Incredible Battle, Wordsworth Editions Ltd., 2000, ISBN 1-84022-236-0 Един от най-видните противници на война със САЩ е адмирал Исороку Ямамото, главнокомандващ японския флот и бивше японско аташе във Вашингтон. Относно изгледа за спечелване на подобна война той казва: „Получа ли заповед, без оглед на последствията, да проведа война, ще се боря с всички сили 6 месеца или 1 година, за да спечеля. Но ако войната трябва да продължи втора или трета година, не виждам добър изход“.Quelle:Dan van der Vat, Pearl Harbor. Der Tag der Schande. Никой обаче не вярва, че войната може да бъде спечелена в рамките на една година. Въпреки това в края на ноември 1941 г. японското правителство окончателно решава да започне война срещу Съединените американски щати.

Във Вашингтон преговорите продължават привидно чак до сутринта на 7 декември. На 6 декември Япония изпраща на посолство си във Вашингтон нота от 14 части, която да бъде връчена на американския външен министър точно в 13:00 часа (половин час преди заплануваното начало на атаката). С тази нота Япония официално съобщава на САЩ, че заради поведението на американското правителство няма никакъв смисъл от повече преговори. По широко разпространено мнение обаче нотата не се смята за предупреждение от страна на Япония.Die japanische Note vom 7. Dezember 1941 Главната 14-а част, съдържаща прекъсването на преговорите, е изпратена едва през нощта срещу 7 декември. Въпреки че нотата е преведена на английски още в Токио и трябвало да бъде само дешифрирана, приготовлението ѝ продължава прекалено дълго. Това до голяма част се дължи на уморения от безсъние сътрудник в посолството, който след дешифрирането трябва да напечата текста на пишеща машина. При това прави толкова много машинописни грешки, че накрая решава да смачка първия лист и да го напечата отначало. Също и разшифроването продължава по-дълго отколкото Токио очаква. Поради това нотата е връчена едва няколко часа след атаката.David Kahn, The Codebreakers

Американският тихоокеански флот

В началото на Втората световна война самолетоносачи притежават само Великобритания, Франция, САЩ и Япония. В предвоенното време американският тихоокеански флот е по-силен от атлантическия, тъй като в резултат на Вашингтонския морски договор от 1922 г. САЩ могат да притежават 15 линейни кораба и 6 самолетоносача, а от тях в Тихия океан са разположени 12 линейни кораба и 4 самолетоносача, като корабите там са и по-боеспособните. Трите бойни кораба в атлантическия флот („Арканзас“, „Ню Йорк“ и „Тексас“) са най-старите от 15-те. Причината за това едностранно разделение е, че Япония е потенциален враг и флотът ѝ е трети по големина в света. Най-големите флоти в Атлантика са на Великобритания и Франция, а с тези две страни не се очакват никакви конфликти.

Ситуацията се променя след капитулацията на Франция през юни 1940 г., когато френската флота е неутрализирана и военноморският флот на Великобритания остава сам в Атлантика и Средиземно море и трябва да се сражава сам срещу този на Германия (Кригсмарине) и Италия. За да облекчи Великобритания с каквото може, САЩ разпростира своите неутрални патрули все по-надалеч в Атлантика. Американски крайцери преминават Датския проток (между Гренландия и Исландия), а американски миноносци ескортират британски такива до западния Атлантик, за да се премине безпроблемно през най-опасната част от пътя. За тази цел 1/4 от тихоокеанския флот е преместена в Атлантическия океан (това са линейните кораби „Ню Мексико“, „Мисисипи“ и „Айдахо“, както и самолетоносача „Йорктаун“). В по-късен период почти всички новопостроени самолетоносачи са разполагани в Атлантическия океан или са доставяни директно на Великобритания. На американските въоръжени сили в Тихия океан се налага да работят с това, което имат.US-Streitkräfte im Atlantik 1941

Все пак според тогавашните критерии тихоокеанският флот е достатъчно силен. Той има 9 линейни кораба с общо 24 40,6-cm (16 инча) оръдия и 68 35,6-cm (14 инча) оръдия, за сравнение японският флот има 10 линейни кораба с общо 16 40,6-cm (16 инча) оръдия и 80 35,6-cm (14 инча) оръдия. Ядрото на американския флот са петте линейни кораба от типовете „Тенеси“ и „Колорадо“. Тези кораби са построени след Първата световна война и са най-боеспособни в периода между двете световни войни. Въз основа на тяхната артилерия и броня през 1941 година те все още са най-модерните кораби в световен мащаб, равностойни на британските от типа „Кинг Джордж V“ или на германския „Бисмарк“. Техен основен недостатък е сравнително ниската им скорост от 22 възела, с което са превъзхождани от по-новите кораби. Тъй като обаче японският флот е изграден от кораби, построени скоро след Първата световна война, този недостатък не е фатален.