Политическите партии ( – изкуство за управление на държавата; – част) са свободни сдружения на граждани, създадени с цел да формират и изразяват политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин.

Всички партии имат равни права на участие в политическия живот. Държавата им съдейства при еднакви условия за решаване на техните въпроси по осъществяване на дейността им. Отделните страни имат различни закони за политическите партии.

История Терминът „партия“ ( – част, клон, отдел) съществува от древноримските времена, а терминът „политическа партия“ в смисъла, в който го разбираме сега, е произведение на съвременната епоха. Различните политически групи, клубове и клики са толкова стари, колкото и самата политика, но политическите партии в съвременния им смисъл са тясно свързани с формирането и развитието на представителната демокрация и нейните основни елементи – парламентарните форми и методи за организиране и упражняване на властта.

Съвременните партии водят началото си от 19 век. Това се дължи на въвеждането в редица западни страни на всеобщото избирателно право, маркиращо приобщаването на широките слоеве от населението към решаване на важния въпрос на политическия живот – утвърждаването на държавна власт чрез избори.

В Европа в средата на 19-и век либералите са първите, които основават своя организация със собствена идеология и група в парламента. Първите такива организации са Прогресивната партия в Германия, Белгийската либерална партия и др. По техния пример подобни организации създават и консерваторите, например „Клуба на консерваторите“ в Англия. И едните, и другите дълго време не се смятат за партии, а за обединения на хора с еднакви възгледи. По-нататъшното разширяване на избирателното право ги подтиква да укрепят партиите си организационно.

Необходимо е да се прави разграничение между партии, възникнали в качеството на парламентарни в рамките на самия парламент, и извънпарламентарни партии. Първите се появяват сравнително рано и се третират като част от конституционния механизъм. След това образувалите се обществени групи започват да приемат тези партии като изразители на интересите си. Самите партии, от своя страна, предприемат усилия за привличане на членове в редиците си, както и по организирането на подкрепа сред тези групи. По този начин действа британската Консервативна партия, която се е образувала в парламентарните структури. Точно обратното, Лейбъристката партия първоначално се образува като извънпарламентарна организация сред британското работническо движение и едва по-късно става парламентарна партия. В континентална Европа, където традицията на конституционна опозиция се появява сравнително по-късно, повечето партии възникват извън парламента — първоначално от различни клубове, студентски организации, синдикати, селски кооперации и др.

Френската революция, която се превръща в повратна точка в прехода от феодализъм към капитализъм, дава силен тласък на формирането на европейския континент на различни консервативни групи, които наричат ​​себе си „аристократи“, „роялисти“, „придворни партии“, а през втората половина на 19 и началото на 20 век формират консервативните партии. В действителност те възникват като реакция и противовес на либералните партии.

Малко по-късно започват да се появяват партии, в чиято организационна основа е заложен стремежът да обединят трудещите се маси, преди всичко работническата класа, за борба срещу експлоататорите им, съществуващия капиталистически социално-политически ред и за създаването на ново общество без класови противоречия. Към тези партии се отнасят предимно социалистическите и социалдемократическите партии, бързият растеж на които е свързан с дейността на Втория интернационал. Те възникват и се развиват въз основа на марксистката идеология и в първоначалния етап от дейността си не се стремят да участват в предизборни кампании, за да спечелят изборите и по този начин да получат властта — отначало те нямат реални възможности за това. Едва по-късно, след като укрепват, тези партии започват да участват в работата на парламентите и преди всичко, да популяризират програмите си. Произходът на тези партии е свързан със социалната им и идеологическа ориентация.

Работническите партии се появяват в хода на борбата против капиталистическата система, селските партии — като реакция срещу индустриалното развитие, християнските партии — в ​​борбата срещу светските и антиклерикални движения, комунистическите — срещу социалдемокрацията, фашистките — срещу демокрацията и т.н.

Слоевете на обществото, сред които дадената партия се ползва с най-голямо влияние и които я подкрепят за дълъг период, са нейната социална база, а избирателите, които редовно гласуват за нея — електората ѝ. Традиционната социална база на социалдемократическите партии в Европа е работническата класа; либералдемократическите са поддържани от средните слоеве на населението (военни, интелигенция, малки предприемачи и др.); селските партии се опират на селяните; консервативно ориентираните партии получават поддръжката на големите собственици, част от селяните и средните слоеве.

Всяка партия е създадена за защита на интересите на определена социална група. Постепенно тя привлича към себе си нови и нови слоеве избиратели. В резултат на това, повечето партии прерастват в обединения, в които интересите на различни социални групи са представени в различни съчетания. По тази причина, по правило, партиите са нееднородни и имат фракции – групи, отстояващи възгледи, отличаващи се от общите възгледи на партията. Често политиката на дадена партия се разработва в рамките на вътрешните борби между различни фракции и течения.

В различни страни партиите, дори без изрично конституционноправно признание, започват да играят роля във функционирането на институционалната рамка: съставят списъци с кандидати, надзирават избирателните процедури, намесват се в изборите и дори участват в номинирането на парламентарни органи. Но те нямат конституционно признание до края на Втората световна война.

След края на войната партиите започват да постигат институционално признаване в конституции и разпоредби, специално посветени на политическите партии. Формулират се правила под различна форма и с различна степен на съпричасност, които признават ролята на партиите във функционирането на демократичните механизми.R.L. Blanco: Los partidos políticos. Tecnos. Madrid, 1990, p. 74 i ss. По този начин в италианската конституция от 1947 г., в основния закон на Федерална република Германия от 1949 г. и във френската конституция от 1958 г., политическите партии са включени като основен инструмент за политическо посредничество между обществото и политическите институции.

След падането на последните диктатури в Западна Европа (Гърция през 1975 г., Португалия през 1976 г. и Испания през 1978 г.), тези държави също започват да изграждат демократични режими, които включват политическите партии в новите си конституционни структури.

Последни страните от Централна и Източна Европа, след падането на комунистическите режими през 1989 г., признават политическите партии в основните си закони, премахвайки съществуващият дотогава еднопартиен монопол.Joan Marcel, Constitució i partits polítics

Класификация на партиите

Идеалните типове партии Политолозите Ричард Хънтър и Лари Дайъмънд идентифицират пет различни вида „идеални“ политическите партии: партии на елита, народни/масови партии, етническо-ориентирани партии, избирателни обединения партии на едни или други движения.

Всеки вид има и допълнителни разклонения, например, избирателните обединения се разпределят на 1) индивидуални, 2) партии, целящи да обхванат мнозинството и 3) програмни обединения. Така например, Демократическата партия на САЩ принадлежащи към втория тип, а Републиканската партия – към третия.

Функции на партиите Представителство на интересите. Партиите са важен изразител на интересите на социалните класи, слоеве и групи, като трансформират големия брой разнообразни и специфични нужди и изисквания по систематичен и лесен за работа начин. Освен това, докато лобитата изразяват само определени интереси, политическите партии като правило подбират, рационализират и опростяват интересите на различни групи, комбинирайки ги в единна система. Много от тези изисквания се отхвърлят въз основа на тяхното несъответствие с партийната идеология. По този начин политическите партии са важен фактор при определянето на избора, систематизирането и изразяването на обществените интереси в политиката.

Комуникативна функция. Много западни автори наблягат особено на тази функция на политическите партии, като отбелязват, че те най-вече осигуряват връзката между тези, които упражняват политическата власт и тези, към които тя се прилага, т.е. почти всички други граждани. Партията, по този начин, служи като канал за изразяване и формиране на идеи, цели и задачи, както нагоре — към върха на пирамидата, така и надолу — до най-ниските социални слоеве, и това е от решаващо значение за политическото управление на обществото. В една конкурентна партийна система каналът за комуникация (връзка) е интензивен и постоянен. Въпреки това, дори и в такава система, партията работи като средство за изразяване и разпространяване на информация и влияние върху общественото мнение. Морис Дюверже отбелязва, че партийната система е в по-малка степен отражение на общественото мнение, отколкото общественото мнение – проекция на партийната система. В еднопартийна система, в която има само една управляваща партия, потокът на политическата комуникация е насочен предимно надолу.

Формиране и избор на политическите елити и социализация. Партиите са основният механизъм за попълването на елита, като селектира и подготвя кандидати за политически постове на всички нива на политическата пирамида. Подборът на кандидатите в рамките на партиите често е по-критичен етап от последващите национални или регионални избори. Това важи за всички партийни системи, включително и еднопартийните. В системата на пропорционално представителство на партийните листи, които са преобладаващи в континентална Европа, позициите на кандидатите в списъка на практика се определят от техните шансове на изборите. Каквато и да е избирателната система, предварителният подбор на кандидатите за държавните постове нерядко е правен от партийните лидери. Често обществените ценности и политически предпочитания се предават от поколение на поколение. Например в Обединеното кралство и Съединените щати много избирателни райони поддържат кандидатите на една и съща политическа партия повече от век.

Разработване на политики и прилагане на политически курс. В една управляваща партия лидерите ѝ, участващи в политическото управление, решават проблемите при създаването, организирането и осигуряването на изпълнението на целите – както за обществото, така и за националните интереси на държавата. Политическите партии са основните движещи сили в съвременната епоха. Така големите обществени трансформации в Съветския съюз и Китай, извършени през миналия век, са проведени от „авангарда на пролетариата“ – Комунистическата партия, което довежда до радикална и фундаментална социална промяна. Националистическите партии в по-голямата част от развиващите се страни също изиграват ключова роля при осигуряването на независимост и по-нататъшното консолидиране на нови нации. Този процес може да се наблюдава при разпадането на Съветския съюз и Югославия. Политическите партии задават посоката и вземат или възнамеряват да вземат активно участие в изпълнението на държавната политика.