Рѐсен е село в Северна България. То се намира в община Велико Търново, област Велико Търново и според данните на НСИ към 15.9.2022 г. е третото по големина село в областта след Първомайци и Драганово.
География Село Ресен се намира в долината, където река Негованка се влива в река Росица. Климатичните условия благоприятстват за отглеждането на зеленчукови и овощни култури. Изключително разнообразна и красива природа. Климатът е умереноконтинентален – типичен за Дунавската равнина. Село Ресен се намира на 18 km северно от Велико Търново. На 15 km от Ресен се намира античният град Никополис ад Иструм.
Води През землището на село Ресен текат реките Росица, Негованка и Бохот. Те често прииждали и заливали голяма част от селската мера, причинявали големи щети на стопаните, а понякога заливали и цялото село. Запазени са много спомени за наводнения. Ресен се е заселило, когато големият завой на р. Росица бил вече трайно оформен и представлявал естествена охрана за населението му. Именно в този голям завой, който имал формата на рог и бил открит само от южната страна, се заселило населението.
Административно деление Село Ресен е съставено от три махали, възникнали в различно историческо време. Най-стара е Роговската махала. През турско време е известна под името Ресна (Ресен), а в старите църковни регистри селото е било записано Ресен, на това основание жителите му биват наричани „реснени“. Може да се вярва, че началото на селището идва от IV – V в. пр. Хр. Втората махала е Славянската, известна в старите турски регистри от XV в. под името Речин. Тя възникнала през VIII – X в. Третата, Турската махала е възникнала през XVII – XVIII в. и вероятно е от помохамеданчили се реснени. През 50-те години на XX век е изградена и т.нар. Баренска махала в южната част на селото. Там са настанени преселници от село Бара (Севлиевско), което е залято от строения тогава язовир „Александър Стамболийски“.
В селото съществуват 66 именовани улици.
История Възникване и име на селото Още през 1927 г. Данаил Попов в своите „Исторически бележки за написване кратка история на с. Ресен“ пише: „По предание се знае, че първият поселник е бил някой си куман (каракачанец) – пастир на добитък. След като констатирал, че в околността на селото има изобилна и сочна трева, той построил кошара (даяма). Около неговата кошара се застроили още няколко български кошари. По този начин възникнало първото селище Ресен.“
По въпроса за името на Ресен той пише: „Село Ресен откъде точно е придобило наименованието си, не се знае и с положителност не може да се установи, защото то е старо славянско селище, а от корена на думата „рес“ произлизат много славянски думи с различно значение. По предание наименованието му произлиза от това, че първият му основател, някой си куман (каракачанец) е носел по дрехите си ресни, откъдето се смята, че етимологически произлиза думата „Ресен“. Това гледище не се възприема от всички, защото ресните на някогашния каракачанец не са такъв характерен белег, който би се наложил върху наименованието на едно селище.
Според друга легенда името на селото произлиза от това, че в миналото на женската носия са присъствали вече споменатите ресни, които явно са се превърнали в символ на селото.
Няма съмнение, че селото е славянско и християнско. Това потвърждават и първите писмени сведения за Ресен. В такъв случай трябва да приемем, че славянско е и името му. Очевидно произлиза от „реса“ и през турско – Ресна, Ресена.
Има съмнения за тракийски произход на името на Ресен, но тези съмнения не са доказани и това е само предположение на историците.
„Най-ранните сведения за селото датират от средата на XV в. То било 60 – 80 къщи, когато съседните села били от 3 до 15 – 20 къщи, следователно било едно от големите за времето си села. Това ни дава основание да приемем, че то е съществувало по време на Втората българска държава и било дори твърде голямо за времето си. Никъде обаче не срещаме името му сред градовете-крепости от това време, а има данни, че и Ресен е имало своя крепостна стена. Стари хора разказват, че се натъкнали на някакъв широк каменен зид, който минавал през дворовете им. За голямо съжаление тази стена не е освидетелствана археологически, а това ни налага да работим с хипотези, а именно, че тя има твърде старинен, тракийски произход. Била е разрушена от римляните или по време на „варварските нашествия“ и по-късно никога не е станало нужда да бъде възстановена.“ Така мисли ресенският историк Стефан Минчев.
Има едно сигурно доказателство, че Ресен е по-старо селище от Никополис ад Иструм, което заслужава особено внимание. Пак в старинната част на селото е намерено съкровище от около 3,5 kg – сребърни тетрадрахми (монети) във формата на щит с диаметър 35 – 40 mm с образа на Александър Македонски в орнаментирана рамка, а от другата страна – надпис Владетел на Македония, обграден с венец с дъбови листа, сечени през времето на Лизимах – края на IV и началото на III в. до н.е. Съкровището е намерено от Йосиф Тодоров Мидов и Витан Витанов през 1938 г. в областта Градините, на дълбочина 1,5 m. Този факт говори, че на това място в IV в. до н.е. са живели хора, които са могли да притежават съкровище като посоченото. При изкопни работи за водоснабдителна мрежа били разкрити няколко землянки, които произхождат може би от още по-ранно време, ако се съди по примитивния им вид.
Османска власт. Епоха на Възраждането В един турски документ, озаглавен: „тефтер за събиране на поголовния данък – 27.10.1618 г.“, село Ресен е отбелязано с „60 данъчни дела“, т.е. 60 домакинства. През 1770 г. неконтролируеми военни поделения носещи името редифи опожаряват църквата в селото. Като научили за грозящата ги опасност, хората от Ресен, организирани от Цвятко Паша, закопали ценностите си и покъщнината в земята и избягали да се укрият в съседните гори. Цвятко Паша останал в селото, но като преминала опасността и хората се завърнали, сина му Аврам намерил окървавения му труп сред двора. Опожарена и съборена била и църквата, която била голяма и хубава, от времето на Иван-Асен II.
Административната власт се упражнявала от Одаята (Общинско управление). Тя се намирала в двора на стария турски род Чорбаджиолу. Там се провеждали различни съвещания. Там ходел на доклад по селските работи и българският чорбаджия на Ресен. Тук бил длъжен да се отбие всеки пътник от друго селище, за да се разбере от турците какъв е и по каква работа минава през селото. Всеки местен жител, който допуснел нарушение на турските закони и наредби, бил откарван от заптиетата в Одаята за разпит. Често на провинения налагали освен глоба и телесни наказания.
Основният поминък на населението през XVIII и XIX в. е земеделието и скотовъдството. По-разнообразни били оръдията на труда. Освен дървеното рало, мотиката и сърпът сега се споменава за паламарка, чапа, калъстир, косер, вила, лопата, гребло и др. Произвеждали се същите култури: пшеница, ечемик, просо, овес. Нова култура била царевицата, пренесена от Америка и завладяла цяла Европа. Лозарството било сравнително по-добре развито.
Излишъците от селскостопански произведения и домашните животни селяните продавали на пазара в Ресен, Търново, Свищов, а по-късно и в Горна Оряховица. От града купували газ, сол, ориз, катран, бакър, бакалски стоки – маслини, рошкови и др., които не могли да се произведат на село.
През XVIII и XIX в. в селото имало обособени редица занаяти: ковачество, коларство, кожухарство, абаджийство, тюфекчийство (ремонт на оръжия), бъчварство. Почти всички занаятчии работели на ишлеме (с материали на клиента) и упражнявали занаята си в дома на клиента. Производството им нямало стоков характер. Само ковачите имали малки схлупени работилнички на полуоткрито.
Всички занаяти по време на османската власт били ръчни. Твърде интересни са занаятчийските инструменти, които представляват голяма ценност за нашия музей, макар още да не са в експозицията.
Всички видове плат се изработват по домашен начин и тук производителната сила били жените. В тъкането, шиенето, везането те показвали цялото си изкуство. Техни познати оръдия на труда били: хурката, махалката, даракът, станът с всичките му принадлежности.
Транспортът се осъществявал само с биволски коли. Стоките се докарвали предимно от Свищов, Русчук и Търново. Цели кервани тръгвали от Русчук или Свищов за Пловдив.
Съществуват веществени доказателства и предание, че Ресен имало голяма и хубава църква от времето на Иван-Асен II, но редифите я опожарили и съборили в 1770 г. Близо 70 години реснени извършвали религиозните си обреди на открито, а за лошо време приспособили една плевня, но към 1832 г. възникнал въпросът за построяване на нова църква. Населението събрало необходимите материали и средства и през 1835 г. започнал стоежът в двора на старото училище „Св. св. Кирил и Методий“. Скоро строежът бил спрян по 2 причини. Първата е била появяването на болестта чума, която накарала населението да се премести за известно време да живее на полето в землянки. Втората причина е била политическа. Турците, като разбрали, че българите строят храм, се противопоставили и спрели строежа. Тогава населението избрало двама делегати, които изпратило в Цариград, за да издействат разрешението за строенето. Делегатите постигнали целта си и получили разрешение под формата на ферман. И така с прекратяването на върлуващата болест и полученото разрешение за строенето на храма ни, предполага се, че църквата е завършена през 1838 г. и е носила името на съвременната църква в село Ресен – „Св. Димитър“.
Тази църква била вкопана дълбоко в земята и имала дебели каменни стени. Вместо прозорци имала тесни отвори в стените – мазгали. Църквата имала две отделения: за мъже и за жени. Богослужебните и книги били донесени от Русия (оттогава голяма част от тях се съхраняват в новата църква). Била съборена през 1926 г. и строителните материали се използвали за построяването на оградата на новия църковен двор и двора на старото училище. Тази подробност е нужна, за да се видят и сега фрагменти от колоните и нишите и в посочените огради.
За разлика от турското население сред българите твърде рано се събудил интерес към просветата и образованието. Къде се е учил поп Никола Каракашев, не е известно, но едни косвено доказателство ни насочва към манастирите около Търново. Не е изключено обаче освен манастирските училища да е имало и частни училища. Иначе няма как да се обясни желанието на чорбаджията Цачо Каланов да отвори училище в собствения си дом, без сам той да е учител.
Пръв учител на Цачо Каланов бил един калугер от Рилския манастир. Той събирал по няколко деца в дома на чорбаджията и ги учел на църковнославянски език.
През 1837 г. била построена килия от плет при църквата, която била превърната в килийно училище. През 1840 г. се оказала тясна, била съборена и на нейно място построена нова килия с камбанария.
По време на стоежа училищния живот не прекъснал – даскал Цачо Павлов учил децата в своя дом. Новата килия просъществувала до 1926 г. Обстановката вътре била много проста: учениците сядали на дъски, поставени върху кирпичи и пишели върху пясък. Това училище било посещавано от 30 – 40 ученици, само момчета. Издръжката на училището била от училищните имоти, подарени от много местни селяни, които изпращали децата си на училище. Този факт говори твърде много за нарасналия интерес към образованието.
Има едно име на възрожденец, което историците не са отбелязали, но делото му надхвърля столетието и преминава в историята. Името на Димо Василев Рогев е свързано с основаването на ново българско училище и читалище в Ресен и подготовката за участие в Априлското въстание.