Волжка България (), също Волжко-Камска България () или Итилска България (; ), са названия, ползвани в историографията, за означаване на средновековна прабългарска държава от VII до ХІІІ век, основана от прабългарите на Котраг, обхващала територията около сливането на реките Волга (Итил) и Кама.
В днешно време земите на тази държава принадлежат на Руската федерация, попадайки в нейния Приволжки федерален окръг. Според представителите на движението прабългаризъм наследници на тази прабългарска държава са днешните републики Чувашия и Татарстан, като в последната движението има за цел промяна на името на републиката.
География Земите на Волжка България изобилстват от реки. Най-голямата от тях е Волга. Тя навлиза в територията на държавата в средното си течение. Използва се като търговски път до Каспийско море. На територията на държавата се намират и много от притоците на реката, като най-известен от тях е река Кама. Поради факта, че реката минава през средата на Волжка България, държавата се нарича и Волжко-Камска България. Други големи реки са Урал, Печора, Хопер, Миас и други.
В източната част на Волжка България се намира планината Урал, която разделя континентите Европа и Азия. Тя играе ролята на преграда за студените въздушни маси от Азия, което прави климата в страната сравнително мек. В северните райони, където започва тундрата, климатът е студен и през по-голямата част от годината земята е заледена. Тази област е богата на торф. Южните части между Урал и Каспийско море представляват обширна степ, което става предпоставка за развитието на животновъдството. Поради голямата си територия, климатът във Волжка България варира. На юг е горещ, в централните части е умерено-континентален, а в северните – студен.
Голяма част от територията на държавата е заета от гори. Релефът е равнинен, като хълмовете стигат до 400 м надморска височина. Почвите в по-голямата си част са черноземни, богати на хумус и много плодородни. Според руските летописци руските княжества редовно са внасяли жито от Волжка България.
Според Очерки истории СССР – с древнейших времен до наших дней: „През XII в. влиянието на тази голяма държава в Поволжието се разпространило над всички северни племена, живеещи близо до Ледовития океан и на юг – върху народите в Средното и Южното Поволжие.“.
История
Раннобългарски езически период (VIII – X в.) Първите данни за Волжка България дължим на арабските географи от IX век – Хорезми и Ибн Хураздбих, а най-подробен е писалият на арабски език персиец Ибн Руста (началото на X век).Павлов, Николай – Българският въпрос по Волго-Уралието (1988 – 2003) Тангра ТанНакРА ИК 2003, стр.19 г. Те отбелязват, че прабългарите живеят в гористи местности, нямат изградена държавност и сред тях е проникнал ислямът. Населението на страната се състои от различни племена: прабългари, барсили, есегели, савири, баранджари. Интересни съобщения за прабългарите предава арабският пътешественик Ал-Масуди: „Градът Булгар е разположен на брега на морето Майутис. Виждам, че те са в седмия климат, те са от типа на тюрките. Керваните пристигат в страната им от Хорезм, минавайки през Хорасан или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресича становете на други тюрки са принудени да конвоират керваните си“.Заимова, Райна – „Арабски извори за българите“ Тангра ТанНакРа 2000
Волжка България е поликултурен субект. Тя е съставена от племената кутригури (котраги), савари (савири), барсили (берсули), есегели, както и от билярите, които основават град Биляр. Градовете Болгар, Биляр и Сувар са градове – столици, на поликултурната държава. Много археологически находки свидетелстват, че по долината на Средна Волга е имало и арменци. Вероятно те са се озовали във Волжка България след гонения от арабите през 852 г. Тогава вълни от арменци – имигранти се устремяват към Хазария, Византия и Волжка България. Силно представени са и хорезмийците.Владимиров, Георги, Дунавска България и Волжка България VII – IX в. 2007, ИК „Орбител“ 53 стр
Некрополните паметници говорят за слабо присъствие на заварената култура. В материалите на прабългарите има съвсем малък отглас от културата на фините. Мордовската култура пък е пренесена най-вече чрез отделни елементи от конно снаряжение, коланни гарнитури и въоръжение сходни с прабългарските. Това се дължи на досега на местната култура с прабългаро-салтовската култура, част от която са и волжките прабългари. През целия VII в. те се сблъскват и с представители на именковската култура.Матвеева, Г. Могильники ранних болгар на Самарской Луке. Самара 1997, с 98Седов, В. цит. съчинения с. 6 Т.нар. гробове от новинковски тип се отнасят към втората половина на VII-нач. на VIII в. но не и по-късно. Те се делят най--общо на две големи групи – с източна и северна ориентацияЛифанов, Н. Систематика погребально -поминальной обрядности новинкоского население в: II Городцковие чтения. Материалы научной конференции, посвященной 100 летио деятелносты В.А.Городцова в ГИМ, Москва 2005 с. 303. В женските гробове се откриват различни украшения – медальони, златни и бронзови обици, както и мъниста, какво са разкрити в гробовете на ломатовската култура, оставена според изследователите от есегелитеМатвеева, Г. Могильники ранних болгар на Самарской Луке. Самара 1997, с 88 За мъжките гробове пък са по-характерни коланни гарнитури, саби, накрайници на копия, костени и желедници накрайници на стрели, сложносъставен лък и пр.Багаудитнов, Р.; Богачев, А ; Зубов, С. Праболгары в Средней Волге. (у истоков истории татар Волго-Камья).Самара 1998 24-24 с.
Особен интерес представляват открити костени пластини в една от могилите край с. Шиловка, на които са изобразени два сражаващи се дракона, а в краката им има зайци, както и ловна сцена (борба на човек с мечка). През втората половина на VIII в. по поречието на Горна Волга и Долна Кама се настаняват маджарите.Богачев, А. К хронологии погребальных комплексов Среднего Повольжя и Нижнего Прикамья IV-VIII в. цит. в. : Средновековые древности Волго-Камья. Йошкарола 1992, с.33 Първоначално между тях и прабългарите припламват конфликти, но от IX нататък двата етноса започват да се смесват както е видно от Танкеевският некропол. В началото на X в. в гробовете на волжките българи се засилва аланския елемент – вероятно на засилена миграция от Горен Дон и ПриазовиеВалеев, Ф. и Г.Валеева-Сулейманова. Древнее искуство Татарии. Казань 1987 г. с. 67-Иванов, А. - Завоевание родиных волжскими булгарими цит. в: Биляр и Волжская Болгария (изучение и охрана археологически паметников). Тезисы научной конференции (Билярск 1992). Казань 1997 35-37 с. в резултат на действията на хазарите.
Георги Владимиров счита, че макар в основата си населението да е тюркоезично и да притежава определени тюркоезични характеристики ще бъде грешка ако го причислим изцяло към този етнос. Подобно заключение не може да се намери също така и в изворите за споменатия период. Дори напротив – когато арабски или персийски източници описват волжките българи те ги отличават от тюркоезичното население. Арабският автор Ал Димашки описва посещение на волжките прабългари в Мека. Тяхното мнение било че „ние сме народ роден между тюрки и сакалиби“. Даденият цитат показва, че те се смятат за отделни и от двата споменати етноса. През периода VIII – X в. Волкжо-Камска България е васална на Хазарския каганат и е подложена на допълнителна тюркизация. Като има предвид всички тези факти Владимиров забелязва, че тюркският елемент присъства във Волжка България, но той не е изначално присъщ на създателите ѝ – прабългарите– кутригури.Владимиров, Георги, Дунавска България и Волжка България 2007 VII-IX в., ИК „Орбител“ 54 стр Нещо повече – едно от племената участващи в конституирането на новата държава – савирите (които създават гр. Савир), са с подчертано хунски произход; друго от основните племена в новата държава се нарича сакалиби, т.е. „белолики“.
Домонголски ислямски период (X – средата на XIII в.) Страната става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от Хазарския каганат в края на IX или началото на X век. През 10 век волжките прабългари разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите. Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. По същото време започва и централизацията на Волжка България, което дава тласък към нейното ускорено развитие и международно признание. Обикновено учените считат, че през 922 г. волжките прабългари, начело със своя владетел Алмиш ибн Шилки (от тази година –емир) приемат исляма от арабите. Това е описано от арабския пътешественик Ибн Фадлан в книгата „Трактат“, който разказва как волжко-българския цар моли емира на правоверните ал Муктадир да го посвети в религията, да го обучи на истинските закони и да му построи джамия, в която да се моли.Заимова, Райна – Арабски извори за българите. Тангра ТанНакРа ИК. 2000 53 стр.Ковалевски, А.В. „Книга об Ахмеда ибн Фадлана о его путешествие на Волгу 921 – 922“, Харкьов, 1956 Това споменаване на волжко-български цар (впоследствие емир), е едно доказателство, че по това време във Волжка България има изградена монархия. В същото време Георги Владимиров отчита, че според арабските извори, от още през 907 г. във Волжка България вече има доста хора, които изповядват исляма. Според него може да се говори за първа вълна от края на IX в. и впоследствие втора вълна – с действията на Алмиш.Владимиров, Георги, Дунавска България и Волжка България VII – IX в. 2007, ИК „Орбител“ Според някои източници след приемането на исляма във Волжка България са сечени сребърни монети. Монетите са сечени в градовете Болгар и Сувар като последните монети се датират от 387 г. по мюсюлманския календар (997/998 от н.е.).Экономические контакты и монетная чеканка в Восточной Европе X – начала XI в. Архивная копия от 13 апреля 2008 на Wayback Machine – статья А. А. Молчанова в трудах конференции 1999 Дирхами от периода на Михаил ибн Джафар и Мумин ибн Хасан се пазят в Ермитажа. Владимиров също открива наличие, на сребърни монети с лика на съответният волжки владетел и ирански емир, но те са от много по-долен период – от 907 г., което е в подкрепа на неговата теза, че ислямизацията е започнала още от по-рано.
Липса на безспорни доказателства за наличие на тенгризъм (VIII – XIII в.)