Гео̀рги Димитро̀в Миха̀йлов е български и съветски политик, ръководител на Българската комунистическа партия (БКП) и председател на Коминтерна.Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 440 – 441.
Димитров е роден през 1882 година в радомирското село Ковачевци в семейство на бежанци от Македония, но израства в София. Завършва само начално образование и започва работа в печатарската промишленост, но скоро се ориентира към синдикална и политическа дейност. През 1913 година е избран за народен представител, а след Първата световна война е сред ръководителите на болшевизиращата се БКП.
През 1923 година Георги Димитров ръководи Септемврийското въстание, след чийто провал работи като функционер на Коминтерна в Москва, Виена и Берлин. През 1933 година е сред обвиняемите в показния Лайпцигски процес, организиран от налагащия се националсоциалистически режим в Германия. С енергичните си речи по време на процеса той си създава международна известност, превръщайки се в една от най-популярните фигури в световното комунистическо движение.
Оправдан на Лайпцигския процес, от 1934 година Димитров живее в Съветския съюз, където оглавява Коминтерна. През следващото десетилетие, в най-тясно сътрудничество със съветския диктатор Йосиф Сталин, играе централна роля в координирането на световното комунистическо движение.
Георги Димитров се връща в България през 1945 година и оглавява формиращия се тоталитарен режим в страната, като от 1946 година е министър-председател. Той участва активно в ликвидирането на опозицията и става обект на мащабен култ към личността, запазил се и след неговата смърт. Дава началото на македонизацията в Пиринска Македония. След продължили с години разнородни здравословни проблеми, той умира през 1949 година в санаториума „Барвиха“ край Москва.
Биография Произход и ранни години Георги Димитров е роден на 30 юни (18 юни стар стил) 1882 година в село Ковачевци, Радомирско. Той е първото дете в семейството на Димитър Тренчев (1851 – 1913) от Мехомия и Парашкева Досева (1861 – 1944) от село Баня, Разложко, а според други източници от Банско. Двамата са бежанци, преминали в Княжество България около Кресненско-Разложкото въстание през 1878 – 1879 година. Семейството на Димитров е протестантско, като майка му остава силно религиозна през целия си живот. След Георги Димитров в семейството се раждат още седем деца.
Най-голямата му сестра е Магдалина Димитрова-Баръмова (1884 – 1971), синдикална активистка, която се жени за печатаря Стефан Баръмов, а синът им Любчо Баръмов е убит през 1944 година като партизанин; членка на Трети и Девети върховен състав на т.нар. Народен съд. Никола Димитров (1887 – 1916) заминава през 1905 година в Русия, през 1908 година е арестуван в нелегална печатница в Одеса и заточен в Сибир, където умира. Тодор Димитров (1889 – 1925) е комунистически активист, женен за сестрата на поета Христо Смирненски Надежда Измирлиева, който е убит по време на Априлските събития. Костадин Димитров (1892 – 1912) е печатар и профсъюзен активист, но загива млад на фронта през Балканската война. Елена Димитрова (1903 – 1974) е комунистическа функционерка, женена за Вълко Червенков, който наследява Георги Димитров начело на тоталитарния режим в България.
Другите двама братя на Димитров не са обществено активни и сведенията за тях са ограничени. За Любен Димитров (?) е запазен полицейски доклад, предаден на брат му като министър-председател през 1948 година, в който е описан като джебчия, трафикант и измамник. Борис Димитров (?) завършва техникум по електротехника и е собственик на малка фабрика за бойлери.
Година след раждането на Георги Димитров семейството се премества в Радомир, където баща му може да упражнява занаята си на калпакчия. През 1886 година отново се местят в София и бащата отваря собствена работилница. Първите две години семейството живее на ъгъла на улиците „Княз Борис I“ и „Солунска“, след което получават един от раздаваните на бежанците общински терени в Ючбунар и строят къщата на улица „Опълченска“ № 66, която при комунистическия режим е превърната в музей.
В Ючбунар Георги Димитров е записан в местното общинско училище, което посещава в продължение на четири години. Майка му се опитва да го насочи към духовническа кариера и от 1892 година той посещава и протестантско неделно училище. През 1894 година 12-годишният Димитров напуска училище и през есента става чирак словослагател в печатницата на Никола Пиперов. През ноември става член на току-що основания първи български профсъюз – Централния работнически печатарски синдикат (ЦРПС), организиран от Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През януари 1895 година участва активно в стачка на чираците в 13 софийски печатници и според официалните му биографии е избран за председател на стачния комитет.
През този период се появяват и първите публикации на Димитров. През 1896 година, след като е изгонен от евангелисткото неделно училище, той пише анонимната сатирична брошура „Кукуригу“ с нападки срещу протестантските духовници. През следващата година в профсъюзния вестник „Печатарски работник“ излиза първата му подписана статия, а през 1898 година публикува брошурата „Синдикалната организация в услуга на пролетариата“.
В същата 1898 година Георги Димитров се опитва да премахне част от статия на министър-председателя Васил Радославов, посветена на Първомайската манифестация на социалистите, която трябва да бъде отпечатана в печатницата, в която работи. По-късно, когато Димитров е народен представител, този инцидент става повод за иронични забележки на Радославов за неговото отношение към цензурата.
Профсъюзен деятел
През 1899 година Георги Димитров е назначен за библиотекар на софийската организация на ЦРПС, а през 1901 година е избран за неин секретар-касиер. През 1902 година става член на БРСДП. В началото на 1903 година губи работата си в София и със съдействието на свои познати е назначен в печатницата на протестантския Американски колеж в Самоков. След разцеплението на БРСДП на русенския конгрес на 6 юли 1903 година се ориентира към тесните социалисти (БРСДП (т.с.)) около Димитър Благоев. По това време той е един от само 53-та тесни социалисти в софийската партийна организация. В Самоков той организира няколко социалистически групи в местни училища, включително в Американския колеж, за което е уволнен през лятото на 1904 година.
На 12 юли 1904 година, веднага след връщането си в София, Димитров участва в учредителния конгрес на създадения от БРСДП (т.с.) като обединение на няколко браншови профсъюза Общ работнически синдикален съюз (ОРСС). Не е изяснено с какво се занимава през последвалата година, но през август 1905 година е назначен на работа в ОРСС като деловодител на неговия Синдикален комитет. През следващите години той пътува непрекъснато из цялата страна, опитвайки се да разшири организацията на профсъюза. През лятото на 1906 година ръководи 35-дневната стачка в „Мини-Перник“, смятана за първата масова и успешна стачна акция на българските профсъюзи, като по този повод на 4 юли е арестуван и принудително върнат в София.
На 30 септември 1906 година Георги Димитров сключва брак със сръбската моделиерка, поетеса и социалистка Люба Ивошевич. Това става в методистката църква в Плевен, в чиито регистри Ивошевич е вписана като „свободомислеща“, а Димитров – като „християнин евангелист“.
През юли 1909 година Георги Димитров е избран за секретар-касиер на ОРСС, като фактически оглавява организацията. В резултат на дейността му през следващите години към 1912 година ОРСС вече включва 13 профсъюза с 235 местни организации и 8460 членове. През 1909 година е избран и за член на Централния комитет на БРСДП (т.с.). През 1911 година за пръв път се кандидатира за народен представител, но партията му не успява да спечели нито един мандат.
През 1909 година Димитров участва в Първата балканска социалдемократическа конференция в Белград, където сключва споразумение за сътрудничество със сръбските синдикати. През 1911 година участва в синдикална конференция в Будапеща, като по обратния път подновява в Белград споразуменията на ОРСС със сръбските профсъюзи. През 1912 година присъства на конгрес на Румънската социалдемократическа партия в Букурещ.
При връщането си от Румъния през лятото на 1912 година Георги Димитров е арестуван, тъй като междувременно е осъден на един месец затвор за обида на народен представител от групата на широките социалисти. През тези години Димитров участва активно в идеологическите спорове в синдикалните и социалистически кръгове, противопоставяйки се на политическата неутралност на профсъюзите. Тези конфликти са причина за разделението в българското профсъюзно движение и по време на конференция във Виена през септември 1913 година председателят на Синдикалния интернационал Карл Легин прави опит за помирение между двете страни, но Димитров отхвърля неговото посредничество.
В биографиите на Димитров няма конкретни сведения да е мобилизиран по време на Балканските войни, както и за редовната му военна служба, поради което някои автори допускат, че е бил обявен за негоден за военна служба по здравословни причини. В същото време е известна негова снимка от този период, на която той е с военна униформа.
Ранна политическа кариера През Първата световна война На изборите за XVI обикновено народно събрание на 24 ноември 1913 година двете социалдемократически партии имат първия си голям успех, получавайки 20% от гласовете, като 16 кандидати на тесните социалисти са избрани за народни представители. Сред тях е и Георги Димитров, който на 31 години става най-младият член на парламента. Според официалните му биографии той е и първият депутат от работнически произход на Балканите. Той е преизбран и на предсрочните избори през март 1914 година, когато социалистите губят много от местата си, като по това време е избран и за общински съветник в София.
При започването на Първата световна война двете български социалдемократически партии, за разлика от някои сродни партии в Европа, заемат твърда пацифистка позиция, като в българския контекст се обявяват за запазване на неутралитет във войната. Тесните социалисти освен това се придържат и към постановката на Димитър Благоев за решаване на Македонския въпрос въз основа на сътрудничеството между балканските социалистически движения и чрез създаването на Балканска федерация. След влизането на България във войната през октомври 1915 година те разпространяват антивоенен позив, подписан от единадесетте им народни представители. По този повод Димитров е арестуван и заплашен с обвинение за възпрепятстване на мобилизацията, но малко по-късно е освободен под гаранция.
По време на войната профсъюзната и партийната дейност е ограничена заради мобилизацията на голяма част от населението, поради което по това време Георги Димитров е активен главно в софийския общински съвет, където е член на бюджетната комисия. На 18 август 1917 година влиза в спор с офицер, който се опитва да изгони ранен войник от влаков вагон за първа класа, в резултат на което е обвинен в подбуждане на военнослужещи срещу дисциплината по време на война. На 17 юни 1918 година военен съд го признава за виновен и го осъжда на три години затвор, а след свалянето на депутатския му имунитет на 29 август е затворен в Централния софийски затвор. Там той се запознава с водачите на Българския земеделски народен съюз Александър Стамболийски и Райко Даскалов, затворени за антивоенната си дейност. След Солунското примирие е освободен при общата политическа амнистия, обявена на 16 декември 1918 година.
Болшевизация на тесните социалисти