Самуѝл (на старобългарски: ) е български цар, управлявал България от 997 г. до смъртта си през 1014 г. Той е първият владетел от династията на Комитопулите.
От около 971 г. Самуил управлява България съвместно с тримата си братя, а след смъртта им става действителен владетел на българите, макар че формално царската титла принадлежи първо на пленения от ромеите Борис II, а впоследствие на Роман. През 997 г. цар Роман умира и Самуил става едноличен владетел в едно от най-трудните времена в българската история.
В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване.
Цар Самуил умира вероятно от сърдечен удар, който получава при вида на войниците си, ослепени след битката при Беласица. След преждевременната смърт на царя България не успява да издържи дълго на военния натиск на византийците. Четири години по-късно идва и краят на Първата българска държава.
Произход и историческо значение За ранните години на Самуил не се знае много. Надписът от село Герман край Преспанското езеро и добавките на епископ Михаил Деволски към хрониките на Йоан Скилица сочат, че бащата на комитопулите е Никола, а майка им – Рипсимия.B. Prokic. Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Scylitzes. München, 1906, p. 28Андреев, 1999, стр. 331 – 334 Нейното име според някои изследователи говори за арменския ѝ произход.Adontz, N (1938). „Samuel l'Armenien, roi des Bulgares“. MAR Bclsmp (39):p. 37. Според изворите Никола е бил болярин и областен управител от най-високо ниво.Пламен Павлов, Цар Самуил и „българската епопея“, София – Велико Търново, 2002 В латинската версия на хрониките на Скилица той е наречен comes, а синовете му – comites. Титлата „комит“ е давана на управниците на комитати, на които България е разделена от средата на IX век.Златарски, т. 1, ч. 2, 1971, стр. 604 По правило в Първото българско царство тази титла е давана единствено на аристократи, свързани с царската династия т.е. на най-близки родственици на царя.Пламен Павлов, Цар Самуил и „българската епопея“, София – Велико Търново, 2002 Предполага се, че комит Никола е управител на голямата област Средец.Ангелов Д., Византия – политическа история, Издателство „Идея“, Стара Загора, 1994, ISBN 954-8638-06-1, стр. 180 Вероятно той се намира в близки родствени връзки с преславския царски двор – сред потомците му са разпространени имената на владетели от Симеоновия род.Благоева, Б. За произхода на цар Самуил, Исторически преглед, № 2, 1966, стр. 91 – 94 Някои български историци допускат, че комит Никола е пряк потомък на княз Гавраил, брат на Симеон. (Н.БлагоевПл.Павлов, статия "Комитопулите начело на българската държава" в: Българска национална история т 3. Първо българско царство (680-1018)//Георги Атанасов, Веселина Вачкова, Пламен Павлов. //Абагар, Велико Търноов 2015, стр. 485, Б.Благоева, Ив Дуйчев, Пл.Павлов)Самуил кръщава един от синовете си, Гавраил Радомир, на неговия предполагаем прадядо – Гавраил, брат на Симеон, а племенникът на Самуил, Иван Владислав, кръщава един от своите синове на прапрадядо си – Пресиян.
Предположението, срещащо се в по-стари изследвания, че Самуил е имал съгласно с тогавашния български обичай второ име „Стефан“, почива на исторически извор, чиято автентичност е оспорена.Снегаров: История на Охридската Архиепископия, стр. 20; Гильфердинг: Собраніе сочиненій, стр. 199; Пириватрич: Самуиловата държава, стр. 62 – 72
Никола вероятно умира преди 970 г.Все още се водят спорове относно произхода на Никола. Името Рипсимия (арменски: Хрипсиме) е разпространено сред арменците, както и имената Давид, Мойсей, Арон и Самуил в Арменската църква. Мисълта за арменски произход на Самуил и брат му – Давид, като се отрича Арон и Моисей да са негови братя, е разгледана и развита в светлината на историческите събития от 10 век в Adontz, N (1938). „Samuel l'Armenien, roi des Bulgares“. MAR Bclsmp (39):p. 37.). Арменският хронист Стефан Таронски (Асохиг, Степан от Тарон) твърди че Самуил и брат му са родени в Держан, Армения. Естествено имената могат да се носят и от българи, а високото ниво на комита в българската областна система говори за българския му произход, но титлата comes Самуил и брат му Давид получават във Византия, където първоначално са служили, според споменатия вече Adontz.
Две столетия по-късно управлението на комитопулите легитимира създаването на Втората българската държава. Мястото на Самуил в българската държавна традиция, като наследник на Симеон и Петър и предшественик на Асеневци, е засвидетелствано в кореспонденцията на папа Инокентий III с българския цар Калоян и с унгарския крал Емерих.Златарски, В.: История на българската държава презъ срѣднитъ вѣкове. Томъ III, I.4 В писмо от 1203 г. Калоян съобщава, че е натоварил Търновския архиепископ Василий с мисия до папата, „съгласно обичая“ на неговите
Калоян желае царската му титла да бъде призната от папата:
Безуспешно се опитва да предотврати коронясването на Калоян унгарският крал Емерих. На неговите протести папата отговаря:
Управление на България
България в периода 968 – 976 г. През 968 г. България е нападната от русите, начело с княз Светослав, който овладява североизточната част на страната. Българският цар Петър умира на 30 януари 969 г.Според руския хронист Нестор от XII век, по това време Преслав вече е бил в ръцете на Светослав.Петров датира смъртта на Петър като настъпила през 970 г. (вж. Косев, Петров, Тъпкова-Заимова, 1981, стр. 389 – 397). По-разпространено е становището, че той умира в началото на 969 г. (вж. Пириватрич, Самуиловата държава, София 2000, стр. 55, 80) През същата година Светослав е принуден да се завърне в страната си, която е връхлетяна от печенегите. През лятото на 969 г. той предприема втори поход отвъд Дунава.Косев, Петров, Тъпкова-Заимова, 1981, стр. 389 – 397Fine, 1983, стр. 181 – 187 Най-ранната поява на комитопулите в средновековните хроники е едно широко дискутирано известие на Йоан Скилица. Според него Давид, Мойсей, Арон и Самуил, „синове на един от велемощните комити“,Подбрани извори за българската история, т. II, София 2004, стр. 64 започнали да бунят България, което наложило завръщането на Борис и Роман в родината им (виж. по-долу).Борис и Роман са по всяка вероятност от 963 г. заложници по договор с Византия и пребивават в Цариград (вж. Златарски, 1971, стр. 543 – 545). На това известие е отделено голямо внимание в контекста на дискусиите около популярната сред историците в края на XIX век (К. Иречек, М. Дринов) и по-късно отхвърлена теория за Западнобългарска държава, отцепила се от Петровото царство. Някои историци (В. Златарски,Златарски, 1971, стр. 561 – 566 Петров, Ст. Антоляк) виждат в съобщението важен исторически извор и му дават специфични интерпретации. Други (Г. Острогорски,Ostrogorsky, 1963, стр. 250 – 251 В. Р. Розен, Ферлуга) го определят като недостоверно и резултат от особености в начина, по който Скилица подрежда събитията в хрониката си,В същия дух се изказват Божилов и Гюзелев, които намират за неоправдано доверието на някои историци в съобщението на Скилица. Според тях Борис и Роман не са били заложници по договор с Византия и не е трябвало да се завръщат от Цариград (вж. Божилов, Гюзелев, 1999, стр. 295, 305). а трети (С. Пириватрич) не го отричат категорично, но избягват да го използват като източник на информация за политическата роля на Самуил и братята му в събития от периода 969 – 971 г. Не се поставя под съмнение принадлежността на комитопулите към висшето болярско съсловие изправено в тези смутни години пред нелеката задача да опази българската държавност. Сведенията за завръщането на Борис II и брат му Роман в Преслав са оскъдни. Известно е обаче, че след превземането на българската столица през 971 г. от византийския император Йоан I Цимисхий, българският цар е бил с всичките си царски достойнства. Това говори, че след падането на Преслав в края на 969 г.Други сражения между българи и руси през 969 освен това, при което Преслав пада в руски ръце, не са известни (виж. Fine, 1983, стр. 184 и Златарски, 1971, стр. 571 – 572). най-вероятно се е стигнало до споразумение между българите и русите за съвместни действия срещу Византия.вж. Fine, 1983, стр. 181 – 187 и Strässle, 2006, I.3.1, стр. 72 срв. Косев, Петров, Тъпкова-Заимова, 1981, стр. 389 – 397 По време на втория си поход отвъд Дунава Светослав се надява, че ще му се отдаде да превземе Цариград. Настъплението му на юг е много бързо и той се превръща в сериозна заплаха за Византия. Ако в завръщането на Борис в България ромеите са виждали възможност опасностите за империята им да намалеят, то планът им не успява. На страната на русите при настъплението им в Тракия през 970 г. се бият и българи.Пириватрич, Самуиловата държава, София 2000, стр. 70За битките в Тракия вж. също Златарски, 1971, стр. 571 – 578 Дали комитопулите са били сред тях е трудно да се каже. Твърдата им антивизантийска позиция обаче със сигурност се е радвала на широка подкрепа сред българите. За тяхната популярност по-късно допринася и ролята им за спасяването на българската патриаршия след падането на Преслав през лятото на 971 г. в ръцете на Йоан ЦимисхийКомитопулите приемат избягалия след падането на Преслав патриарх Дамян, като така той може да продължи да бъде глава на българската църква (виж. С. Бобчев, „Старобългарски правни паметници“, стр. 118)Гюзелев, Васил, България от втората четвърт на Х до началото на XI век (в: Димитров, Илчо (ред.), Кратка история на България, изд. „Наука и изкуство“, София 1983), стр. 68 – 69, когато Светослав е победен и изтласкан от Подунавието, а Борис – отведен в Константинопол и публично развенчан.Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в Средновековна България, Изд. „Просвета“, София 1995, ISBN 954-01-0476-9, с. 41
За периода 971 – 976 г. хрониките мълчат. Съобщението за посрещане на български пратеници през март 973 г. от германския император Ото I в Кведлинбург не може да се приеме като потвърждение за една вече утвърдена политическа и международна позиция на комитопулите.Докато Златарски, Петров, Антоляк и други считат, че гостите на Отон са или някои от четиримата братята, или техни представители, Пириватрич посочва възможността те да са българи, живеещи северно от Дунава или представители на Борис II (вж. Пириватрич, 2000, стр. 71 – 72). Недостатъчното исторически извори за тези пет години позволяват да се правят само догадки за формата на управление в незавзетите от ромеите български земи.Божилов, Гюзелев, 1999, стр. 314 – 315 В историографията се приема, че четиримата братя са си разпределили властта върху тях. Давид ръководи българските територии в Тесалия и южна Македония. Вторият брат – Мойсей, се установява в Струмица. Третият брат, Арон, поема властта над Средец. Най-малкият брат, Самуил, управлява Видин (а според В. Златарски – ПреспаЗлатарски, В., История на българската държава през средните векове, т. I, ч. 2, с. 610). Смята се, че на Самуил се пада задачата да подготви освобождаването на изгубените български земи на североизток.Д. Ангелов, „Византийски влияния върху средновековна България“, стр. 405 Главната цел и на четиримата братя е да укрепят държавата и да си върнат изгубените български земиАл. Милев, „Гръцките жития на Климент Охридски“, София 1966, стр. 124.
Съвместно с братята си
Благоприятен момент за комитопулите настъпва в началото на 976 г., когато умира византийският император Йоан I Цимисхий. Възползвайки се от сътресенията във Византия, предизвикани от бунта на управителя на Месопотамия – Варда Склир, против младия император Василий II, българите започват настъпление към Елада и Пелопонес обсаждайки Лариса.