СеитбообращениетоТълковен речник от 1976 г. Трето издание, стр. 869. е обосновано редуване на културите по време и по място върху определена обработваема площ. Редуването по време представлява смяна на културите по години върху съответното поле, а редуването по място показва последователността на преминаване на всяка култура от едно поле на друго.
Съществуват различни причини, поради които отглеждането на дадена култура върху същата площ намалява величината на добива от нея. Те са обединени в четири по-общи групи: биологични, химични, физични и стопански.
Към биологичните причини се отнася опасността от намножаване на едни и същи плевели, болести и неприятели по културните растения; Към химичните причини се отнася опасността от едностранчиво „изнасяне“ чрез продукцията на хранителните вещества в почвата; Към физичните причини се отнася опасността от влошаване на физичните свойства на почвата при прилагане на еднотипна технология на обработката ѝ; Към стопанските причини се отнася необходимостта да се съхрани почвеното плодородие чрез подходящо редуване на културите, при получаване на високи и стабилни добиви.
Периодът, през който всички култури в определената последователност преминат по всички полета, се нарича изреждане (ротация) на сеитбообращението. Отглеждането на културата след себе си за период от 2 – 3 години се нарича кратка монокултура, а при повече години – продължителна монокултура. Отношението на културата към отглеждане след себе си или след други култури се изразява с понятието поносимост.
За правилното редуване на културите са разработени различни системи на сеитбообращение.
Поносимост между културите
Поносимостта между земеделските култури' е средна оценка, която изразява дали отглеждането на някоя култура след друга (неин предшественик) е подходящо или не. Когато предшественикът е подходящ, поносимостта се определя като много добра или добра, а когато предшестващата култура е неподходяща – поносимостта се определя като слаба или лоша. Поносимостта между редица култури е толкова лоша, че те не бива да се отглеждат една след друга поне няколко години. Такава лоша поносимост е налице най-вече между култури с общи икономически важни болести.
Отглеждането на културата след самата себе си в кратка или продължителна монокултура е приемливо, когато е налице добра самопоносимост. Културите с лоша (отрицателна) самопоносимост не бива да се отглеждат на същата земя продължително време.
Примери: Култури с добра самопоносимост са царевицата, ръжта, тютюнът и др. С отрицателна самопоносимост са слънчогледът, цвеклото, фасулът, люцерната и някои други.
Предшественици
Предшественик се нарича културата, която предшества по време и/или по място в дадена култура в процеса на сеитбообращение. Предшественикът има голямо значение в проблематиката на общото земеделие, тъй като влияе непосредствено върху влагата, хранителните вещества и фитосанитарното състояние на почвата. От правилния избор на предшественик, т.е. от правилното разположение на културите в сеитбообращението до голяма степен зависи технологията на отглеждане на културите, добивите от тях и качеството на земеделската продукция. Ролята на предшественика е най-голяма за житните култури със слята повърхност (пшеница, ечемик) и намалява при окопните култури (царевица, слънчоглед). Значението на предшественика може да бъде редуцирано до известна степен с интензификация на другите елементи от технологиите на отглеждане, като минералното торене и растителната защита.
Зимни зърнено-житни култури Тази група култури са отлични предшественици за всички окопни и зеленчукови култури. Основното им предимство е, че се прибират рано и че оставят почвата чиста от някои групи плевели. Отлични предшественици на зимните зърнено-житни култури са зърнено-бобовите (грах, фасул, леща, бакла, соя и т.н.), едногодишните бобови треви. Към добрите предшественици могат да се отнесат окопните култури със средно късен вегетационен период (царевица, слънчоглед). По-лоши предшественици са културите, които изсушават почвата (суданка, сорго, цвекло), а най-лоши са новоразораните многогодишни треви (люцерна, тревни смеси и др.)
Зърнено-бобови култури Тази група култури са желани предшественици за почти всички останали култури, без бобовите и слънчогледа. Основното им предимство е, че обогатяват почвата с азот, а повечето от тях (грах, фасул, леща) са ранозрели и освобождават полето навреме за извършване на обработка на почвата. Най-добри предшественици за зърнено-бобовите култури са културите, които се отглеждат на слята повърхност – зимни и пролетни зърнено-житни, рапица, лен и т.н.
Окопни култури Тази група култури са подходящи за редуване с култури със слята повърхност, при което се поддържа благоприятна структура на почвата и добро фитосаниратно състояние на полетата. Най-добри предшественици за тези култури са зимните и пролетните зърнено-житни.
Зеленчукови култури При редуването на зеленчуковите култури в сеитбообращението следва да се има предвид, че най-доброто им място в ротацията е между култури със слята повърхност.
Многогодишни треви и тревни смеси Засяването на тази група култури трябва да става след зимни житни, а след разораване на поле с такива култури е най-подходящо да се засява царевица за силаж или сорго.
Системи на сеитбообращение
Залежна Залежна система на земеделие – прилагана в ранните периоди от развитието на човешкото общество, когато не е съществувала частна собственост върху земята и е преобладавало подвижното „чергарско земеделие“. Същността на системата в степните райони се е изразявала в разораване на девствени, целинни земи, които никога не са били обработвани. Те са били разоравани и върху тях са се отглеждали безсменно само житни култури, като получаваните добиви са задоволявали нуждите от храна. Земята се е ползвала между 3 – 8 години, тъй като засажданите безсменно житни култури са изтощавали почвата, примитивната техника на обработка не е позволявала ефикасна борба с плевелите и в резултат посевите бързо заплевелявали, добивите спадали и тези площи са бивали изоставяни. В горските и горско-степните райони, залежната система се е прилагала под формата на т.нар. „огнена“ система. При нея, за да стане земята годна за отглеждане на полски култури, се прибягвало до изгаряне на гората, храстите или чима. Разширяването по този начин на обработваемата земя за сметка на горите и целините е било съпроводено със силно развитие на ерозията на наклонените терени. При тази система на земеделие не са се полагали грижи за поддържането на ефективното /изкуствено/ почвено плодородие, а е използвано само естественото плодородие на почвата. Възстановяването на плодородието е ставало само по естествен път, под влияние на естествената растителност.
Преложна Преложна система на земеделие – прилагана по време на робовладелския обществен строй, когато е възникнала и частната собственост върху земята. Тази система постепенно заменила залежната, но запазила повечето от характерните и черти. При преложната система определен участък се обработвал и засявал предимно със зърнени житни култури, безсменно, докато давал задоволителни добиви, след което се оставял в почивка „прелог“, за да възстанови плодородието си по естествен път. При типичната преложна система, „прелогът“ е бил няколко десетки години, период достатъчен, за да се възстанови плодородието и структурата на почвата по естествен път. В горските райони преложната система е прилагана под формата на „подсечно-огнева система“. За прилагането ѝ е било необходимо огромни площи да се разделят на поне 10 участъка, които са се обработвали последователно. Подготовката за засяване на първия е започвала с изсичане на гористата и храстовидна растителност, както и с отсичането на по-тънките клони и обелването на стволовете на дърветата. След изнасянето на ценната дървесина останалата зелена маса се е разпределяла равномерно върху целия освободен терен. След преминаване на определен период, необходим за изсъхването ѝ, тя се е подпалвала и в още недобре изстиналата пепел са се хвърляли семената. След падането на първите дъждове е започвало кълненето на посевите. Така подготвен терен е могъл пълноценно да се експлоатира не повече от два сезона – време, в което е трябвало да бъде подготвен следващият участък. Така едва след 10 – 20 години хората са могли да се върнат отново към обработката на първия терен. Този срок е бил необходим за възстановяване на продуктивните качества на земята, тъй като описаната полевъдна система е силно изтощителна за почвата, а процесът на естествена регенерация е бавен. При провеждане на експерименти за практикуване на този вид стопанисване на земята е установено, че подсечно-огневата система е могла да бъде оптимално прилагана само в северните рядко населени части на континента. Изисквала е използването предимно на дървосекачни инструменти, а самото разравяне на пепелта е могло да се извършва и с по-слаби сечива. Предполагала е непрекъснатото участие на почти цялото предимно мъжко население при освобождаване на терените, а и на всички останали членове на общината в следващите земеобработващи и опазващи реколтата процеси. Предполага наличие на обширни и удобни за земеделие свободни земи в близост до всяко селище, тъй като от наличната обработваема земя се е използвали ефективно около 10%.
Угарна Угарна система на земеделие – появата ѝ се наложила от нарастването на населението, нуждата от земеделска продукция и съответно от повече обработваема площ. Тази нужда се задоволявала най-лесно посредством разширяване на обработваемата площ, чрез съкращаване на прелога. Постепенно почивката се намалила до 1 година, като при това почвата в прелог се е обработвала. Такава почва в прелог, която се е обработвала, без да се засява се нарича „угари“. Скъсяването на периода на прелога, наложило съответно да се скъси и периода, през който почвата се е използвала ефективно за отглеждане на земеделски култури, но това от своя страна довело до ограничаване на избора на засяваните култури. Така постепенно преложната система отстъпила място на угарната система на земеделие. Характерно за последната е, че даден участък след едногодишна почивка във вид на угар се е засявал една-две години със зърнени житни култури. Така се оформя за пръв път новия белег на системата на земеделие, сеитбообращението, и се прави първи опит за възстановяване на плодородието на почвата по изкуствен път. Угарната система на земеделие се е срещала под 2 форми: угарна система с неторена угар и угарна система с торена угар. Всяка от тези системи се характеризира с две типични за нея сеитбообращения – двуполно и триполно.