Миланската катедрала (, Дуомо ди Милано,„Дуомо“ е общ термин на италиански, означаващ „катедрала“, което технически се отнася до църква, която е официалното седалище на архиепископ. Произлиза от domus – латинският термин за "дом" или "къща", отнасящ се до ролята на църквата като дом Божий. на ломбардски: Dòmm de Milan), официално Метрополна катедрала на Рождество на Пресвета Богородица (Cattedrale Metropolitana della Natività della Beata Vergine Maria), е главната католическа църква на архиепископията на Милано, разположена на централния площад „Дуомо“ (Пиаца дел Дуомо) в Милано, Северна Италия. Тя е символ на ломбардската столица и е обявена за национален паметник.
Катедралата е посветена на Рождество Богородично и служи като седалище на архиепископа на Милано. Строителството ѝ продължава почти шест века. С максимална височина от 108,5 метра, тя е най-голямата църква в Италия,Базиликата „Свети Петър“ всъщност е на територията на Ватикана третата по площ и шестата по обем в света. До 1933 г. е най-високата сграда в Милано. В нея се помещава енория „Света Текла“.
Сградата е изградена от бялo-розов мрамор от Кандолия и счетава архитектурни елементи от различните стилове – Готика, Барок, Неокласика и Неоготика. Общата ѝ площ е 11 700 m2 и иима 3400 статуи. На върха на най-високата стрела през 1774 г. е поставена позлатената статуя на Мадоната (la Madonnina dorata). От покрива на катедралата, достъпен чрез стълби или асансьор, се открива панорамна гледка към Милано.
История Предшественици Миланската катедрала е разположена в самото сърце на съвременен Милано, на централния площад Пиаца дел Дуомо. Това местоположение съвпада с най-централната точка на древноримския град Медиоланум, където в миналото се е издигала базилика, ориентирана към римския форум.
На мястото, където днес се издига Миланската катедрала и нейният площад, от римския период до епохата на Висконти са съществували различни християнски свещени сгради, свидетелстващи за религиозната приемственост на мястото.: Катедрала „Санта Мария Маджоре“ – известна в палеохристиянския период като basilica vetus или basilica minor, е построена през 314 г., непосредствено след Медиоланския едикт, който узаконява християнството в Римската империя. Спомената е от св. Амвросий Медиолански и се е намирала на мястото на днешната апсида на Дуомото. Част от нейния купел – „Свети Стефан при изворите“ – е открит под северната сакристия на катедралата. Това е първата раннохристиянска базилика в Милано, изградена в периода, когато градът е столица на Западната Римска империя (286–402 г.).
Базилика „Света Текла“ – наричана basilica maior или basilica nova, е първата миланска катедрала, датираща от 30–40-те години на IV век. По-късно е посветена на Света Текла и служи като лятна катедрала. Намирала се е срещу „Санта Мария Маджоре“. Баптистерий „Свети Йоан при изворите“ – осмоъгълна структура, построена от св. Амвросий между 378 и 397 г., разположена при апсидата на Света Текла. Днес баптистерият може да бъде посетен под основите на Миланската катедрала. Втората катедрала „Санта Мария Маджоре“ – изградена в района, който днес е зает от централния неф на Дуомото. Тя е осветена през 836 г. и по-късно служи като зимна катедрала.
Начало на строителните работи
Изграждането на Миланската катедрала започва през 1386 г. по инициатива на архиепископ Антонио дa Салуцo. Началото на проекта съвпада с идването на власт на неговия братовчед – херцог Джан Галеацо Висконти – и е вид награда за населението, потиснато от тираничния му предшественик Бернабо Висконти. След срутването на камбанарията през същата година, архиепископът, подкрепен от гражданите, насърчава изграждането на нова, по-голяма катедрала на мястото на най-старото религиозно сърце на града.Pierluigi De Vecchi ed Elda Cerchiari Necchi, I tempi dell'arte, volume 2, Bompiani, Milano 1999, с. 20.
В рамките на строителните дейности започва разрушаването на предходните две църкви: първо е съборена базиликата „Санта Мария Маджоре“, а по-късно — между 1461 и 1462 г. — и базиликата „Света Текла“, която е частично възстановена през 1489 г., но окончателно разрушена през 1548 г.AA. VV., Milano, Touring Club Italiano, Milano 1998, ISBN 88-365-1249-6.
Ентусиазмът около новата катедрала бързо обхваща населението на Милано. Херцог Джан Галеацо Висконти, заедно с архиепископа, организира мащабна кампания за набиране на средства.
Първоначалният план за новата катедрала, съдейки по археологическите находки в района на сакристията, предвижда тухлена конструкция, типична за Ломбардската готика. През януари 1387 г. започва разкопаването на основите и изграждането на колосалните пилони, проектирани още през предходната година. Почти всички по-ранни структури, съществували преди 1386 г., са напълно премахнати.
През същата година херцог Джан Галеацо Висконти поема контрола върху строителните дейности и налага значително по-амбициозен архитектурен проект. За новата конструкция е избран мрамор от Кандолия – розовеещ бял или сив камък, добиван в кариерите на община Мергоцо, както и в по-малка степен мрамор от Орнавасо. Архитектурният стил се ориентира към Късната готика, вдъхновен от Рейн-Бохемия, с цел да се създаде монументална сграда, отговаряща на най-новите европейски тенденции.
Висконти възприема катедралата като символ на политическите амбиции на Милано – град, който според неговите планове трябва да се превърне в център на италианска национална монархия, подобно на Франция и Англия. За да улесни строителството, херцогът предоставя достъп до мраморните кариери, осигурява щедри субсидии и въвежда данъчни облекчения. Всеки блок, предназначен за катедралата, е маркиран с надпис AUF (Ad usum fabricae), което го освобождава от транзитни данъци.
Според богатия архив, съхранен до днес, първият главен инженер на Миланската катедрала е Симоне да Орсениго. Подпомаган е от други ломбардски майстори, които през 1388 г. започват изграждането на периметърните стени. През 1389 - 1390 г. френският архитект Николa дьо Бонавентюр е натоварен с проектирането на големите прозорци. Строителната дейност е строго организирана от Фабриката на Миланското дуомо (Veneranda Fabbrica del Duomo di Milano), която по това време разполага с около 300 служители.
За ръководството на проекта са привлечени и чуждестранни специалисти – френският архитект Жан Миньо, фламандецът Жак Коен от Брюге и немският майстор Хайнрих фон Гмюнд. Техният престой обаче е краткотраен, тъй като срещат съпротива от страна на местните ломбардски занаятчии, свикнали с различни строителни практики. Въпреки напрежението и множеството преработки на проекта строежът продължава, като в крайна сметка се оформя архитектурно произведение с отличителна оригиналност, съчетаващо италиански и европейски влияния.
Първоначалният план предвижда катедрала с три нефа и квадратни странични параклиси, които да функционират и като контрафорси. Впоследствие проектът е преработен: броят на нефовете е увеличен на пет, а на 19 юли 1391 г. е взето решение за разширяване на четирите централни пиластъра. Загрижеността относно стабилността на конструкцията, породена от недостатъчната маса за противодействие на хоризонталните тласъци, води до консултация с математика и астроном Габриеле Сторналоко от Пиаченца. През септември 1391 г. той е натоварен със задачата да определи напречното сечение и височината на сградата чрез геометрична и космологична диаграма. На 1 май 1392 г. е приета схема с постепенно намаляващи нефове и максимална височина от 76 брачи (приблизително 45,2 метра), което задава основния вертикален ритъм на бъдещата катедрала.
Изграждане на корпуса на базиликата През 1393 г. е изваян първият капител на пиластрите по проект на Джованино де Граси – водещ архитект и генерален инженер на катедралата до смъртта си през 1398 г. Той отговаря и за новия дизайн на големите прозорци, като въвежда декоративни и конструктивни решения, които отличават сградата от готическите образци отвъд Алпите. Докато в северноевропейската готика нервюрите (ребрата) преминават плавно в арките, създавайки силен вертикален тласък, Миланската катедрала използва капители, които прекъсват тази линия и придават по-статичен, монументален характер на интериора.
През 1400 г. ръководството на строителството преминава към Филипино дели Органи, който поема отговорността за прозорците на апсидата. В периода от 1407 до 1448 г. той ръководи строителните дейности, довеждайки до завършване апсидата и аулата – пространството между фасадата и презвитерия. Временното затваряне на тази зона е осъществено чрез преустройството на старата фасада на базиликата „Санта Мария Маджоре“, която е използвана като временна преграда в хода на строителството.
Към момента на смъртта на херцог Джан Галеацо Висконти през 1402 г. приблизително половината от Миланската катедрала е завършена. На 16 октомври 1418 г. папа Мартин V освещава главния олтар, който между 11 и 12 октомври е преместен на окончателното си място в центъра на новоизграденото средокръстие. Дотогава олтарът се е намирал в стария корпус на базиликата „Санта Мария Маджоре“, защитен от останките на старата апсида, съборена едва по този повод.
Освещаването е тържествено събитие, събрало огромно множество. Според хрониките от епохата присъстват между 80 и 100 хиляди души – число, което вероятно съответства на цялото население на тогавашния Милано.Paolo Grillo, Nascita di una cattedrale. 1386-1418: la fondazione del Duomo di Milano, Mondadori, 2017, с. 284-285.
След този период строителството на катедралата почти напълно замира до около 1480 г., главно поради липса на средства и ясна архитектурна визия. Най-забележителните произведения от този период са гробницата на търговеца Марко Карели, статуята на папа Мартин V (1424 г.) и витражите на апсидата от 1470-те години. Сред запазените витражи се открояват изображенията на св. Йоан Богослов от Кристофоро де Мотис, както и на свети Елигий и свети Йоан Дамаскин, изработени от Николо да Варало.
В периода между 1452 и 1481 г. строителството на Миланската катедрала е ръководено от Джовани Солари. В първите две години той работи съвместно с тосканския архитект Антонио ди Пиетро Аверлино, известен като Филарете, поканен от херцог Франческо I Сфорца. Под тяхно ръководство през 1452 г. са завършени корабът и страничните пътеки до шестата ниша, отбелязвайки значителен напредък в изграждането на наоса.
След Джовани Солари строителните дейности са поети от неговия син Гуинифорте Солари, а по-късно – от Джовани Антонио Амадео. През 1490 г. Амадео, заедно с Джан Джакомо Долчебуоно, построява надкуполния тамбур (tiburio) – архитектурен елемент, който свързва пресечната точка на нефовете и трансепта, и служи като основа за централния шпил.
През 1488 г. Леонардо да Винчи и Донато Браманте участват в конкурс за проектиране на централния купол на Миланската катедрала. Въпреки първоначалния интерес Леонардо по-късно се оттегля от проекта.
В периода между 1500 и 1510 г., при управлението на херцог Лудовико Сфорца, е завършен осмоъгълният надкупулен тамбур. Интериорът му е украсен с четири серии от по 15 статуи, изобразяващи светци, пророци, сибили и други библейски фигури, оформяйки богата и символична програма, характерна за ренесансовата епоха. Външната част на купола дълго време остава без украса, с изключение на т.нар. Малък шпил на Амадео, построен между 1507 и 1510 г. Този архитектурен елемент, макар и ренесансов по стил, се вписва хармонично в готическата композиция на катедралата и се счита за един от най-изящните детайли в цялостната структура.
След смъртта на Джовани Антонио Амедео през 1522 г. строителството на Миланската катедрала навлиза в период на архитектурна несигурност. Различни майстори предлагат нови „готически“ решения, които обаче остават неосъществени. Сред тях е проектът на Винченцо Серени от около 1537 г., който предвижда фланкиране на фасадата с две кули – идея, която не е реализирана.