Лучано Павароти (; 12 октомври 1935 – 6 септември 2007) е италиански оперен певец, кавалер на „Големия кръст“ – висш италиански орден „За заслуги пред Италианската република“ (Ordine al merito della Repubblica Italiana, (OMRI)), който постига ненадмината слава и в популярната музика, и в крайна сметка се превръща в един от най-успешните тенори на всички времена.
Той е един от прочутите „Трима тенори“ и е добре известен с концертите си пред огромна публика и с медийните си изяви. Една от заслугите на Павароти е и неговата благотворителна дейност – за деца, бежанци, пострадали от войни, акции на Червения кръст и др.
Павароти започва оперната си кариера на тенор през 1961 г. като Родолфо в „Бохеми“ на Джакомо Пучини в Театро Вали, Реджо нел'Емилия (Италия). След това младият певец пее в оперните театри в Белград, Амстердам, Анкара, Будапеща, Барселона, Виена и Лондон. В началото на професионалното си израстване почерпва ценен опит от сътрудничеството си с оперната прима на белкантото Джоан Съдърланд. Американския си дебют в Маями като Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ на Гаетано Доницети той прави отново благодарение на нея. Позицията си на водещ лиричен тенор той утвърждава между 1966 и 1972 г. В този период Павроти се представя в миланската Ла Скала (Teatro alla Scala) и други важни европейски театри. През 1968 г. дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк, отново с „Бохеми“. На представлението на „Дъщерята на полка“ през 1972 г. в Метрополитън опера, Ню Йорк, пак с Джоан Съдърланд той получава титлата „Царят на горно до“ (The King of High C) след изпълнението си на арията „Ah! Mes amis“, в чийто край написаните 8 горни до и 1, добавено по-късно, я правят „връх Еверест“ в теноровия репертоар. Добива световна известност заради блясъка и красотата на гласа си, особено в горния регистър. Най-големи успехи има в белкантовите произведения – трудните опери на Белини и Доницети, ранните опери на Верди, както и лиричния Джакомо Пучини – „Бохеми“, „Тоска“, „Мадам Бътерфлай“.
Знаменитостта на Павароти извън операта идва с концерта му заедно с Пласидо Доминго и Хосе Карерас, известни като „Тримата тенори“ за Мондиал през 1990 г. в Рим – изпълнението му на арията „Nessun dorma!“ от „Турандот“ на Пучини му носи баснословен успех и чупи всички рекорди за продажби на класическа музика. След края на същото Световно първенство по футбол Павароти изнася самостоятелен концерт в Палатрусарди (Palatrussardi), Милано, който има значителен принос в неговата популярност над двамата му партньори. Участието му в реклами и поп концерти разширяват още повече неговата слава.
Освен с прекрасния си глас, Павароти е известен и с физиката си – висок е почти 190 см и през по-голямата част от живота си тежи над 160 кг. В запазена марка се превръща образът, който се появява на всички концерти – огромен човек (и певец) с брада със също така огромни фрак и бяла кърпа. С тези концерти се появява един нов вид спектакъл, в който публиката е съсредоточена в един-единствен изпълнител, открит, без грим и роля. На тях Павароти интерпретира преди всичко себе си. Според критиците не той пее Верди, Пучини или Доницети, а те са „на служба“ при него.
През 1960-те и началото на 1970-те години Павароти се съсредоточава в лиричния теноров репертоар. Неговият чист, кристален глас поразява публиката с лекотата и прецизността, с които обработва височините. Павароти се стреми да изпее всичко написано за тенор. В края на 70-те години започва да изтезава гласа си в редица неподходящи роли. Пее дори във Вердиевия „Отело“ – кошмарът на най-великите драматични тенори. Многобройните му участия в концерти на открито го принуждават да се стреми към неприсъщи за един лиричен тенор сила и обем на звука. Всичко това се оказва пагубно за гласа му. Когато през 1990 г. се появява на прочутия концерт в Рим за закриването на Световното първенство по футбол, Павароти блести като първостепенна медийна звезда, но не и като качествен вокалист.
Последното участие на Лучано Павароти на оперна сцена е в Метрополитън опера през 2004 г., а последното му появяване на сцена въобще е през 2006 г. на Зимните олимпийски игри 2006 в Торино, където отново, но за последен път, публиката го чува да извисява глас в „Nessun dorma!“ и го изпраща с оглушителни овации. На 6 септември (четвъртък) 2007 г. той умира в дома си в Модена от рак на панкреаса на 71-годишна възраст.
Ранни години и музикално обучение Лучано Павароти е роден в покрайнините на Модена, Северна Италия, в семейството на Фернандо Павароти – хлебар и любител тенор, и Аделе Вентури – работничка в местната тютюнева фабрика. Семейството живее скромно, но не мизерно. Понеже майка му не могла да го кърми, понеже тютюнът разваля кърмата, на Лучано е намерена дойка. Кърмят го с още едно бебе, което се казва Мирела Фрегни. По-късно тя ще махне г-то от фамилията си и ще се прочуе като знаменитото сопрано Мирела Френи, втората съпруга на наречения „Бас № 1 на планетата“ Николай Гяуров и една от основните партньорки на млечния си брат. Често в интервюта тя, не без чувство за хумор, споделя: „Ясно е, че Лучано изгълтваше всичкото мляко.“
След завършването на гимназиалното си образование Павароти мисли с какво да се захване – математика, футбол или пеене. Математиката го привлича, но има и обещаващи резултати като играч в местния футболен отбор. Така или иначе семейството му не остава без спортист – сестра му, с 5 години по-малка от него, е учител по физическо възпитание в една класическа гимназия. А Павароти в крайна сметка избира най-рискованото поприще – оперната кариера. Сключва нещо като договор с родителите си – те ще го издържат до 30-ата му година и ако дотогава не постигне нищо в пеенето, ще си търси работа. На 19 юни 1955 г. на 19-годишна възраст пее „Ch’ella mi creda libro lontano“ от „Момичето на Златния запад“ (Пучини) на Ариго Пола – един от най-добрите музикални педагози, славен тенор през 40-те годин, и той го взема веднага. Павароти учи при Пола две години абсолютно безплатно. По-късно Пола заминава за Азия и изпраща Лучано, заедно с Френи и Леоне Маджера (неин първи съпруг и постоянен партньор в кариерата на Павароти) при своя колега Еторе Кампогалиани.
През 1955 г. Павароти прави първата си сериозна изява пред публика като солист на хор „Росини“ (Chorale Rossini), където пее и баща му. Хорът се явява на Международния музикален фестивал „Айстедфод“ в Ланголен, Уелс и печели Голямата награда – това е и първият голям успех на младия тенор.
След приключване на обучението започват изявите, но те са твърде незначителни и на Павароти се налага да работи, за да си докарва по нещо допълнително. Започва да преподава в начално училище, после продава застраховки. Тъй като е симпатичен и открит, застрахователният бизнес му върви, парите също са добри, но забелязва, че цялото бърборене уврежда гласа му и спира. Започва да пее по концерти и вече почти решава, че реализацията няма да дойде, когато в началото на 1961 се явява за втори път на оперния конкурс „Ахиле Пери“ (Achille Perry) и го печели. Включен е в операта-награда – „Бохеми“. Така на 26 април 1961 г. Павароти дебютира на оперната сцена като Родолфо в театъра на Реджо Емилия под диригентството на Франческо Молинари-Прадели – едно от важните имена в операта. „Бохеми“ ще се превърне в операта-дебют, операта-успех и операта на живота на тенора. Записът му на тази опера от 1972 г. заедно с Мирела Френи и Николай Гяуров под палката на Херберт фон Караян според критиците е най-добрият запис на опера, правен някога, а в ролята на Родолфо Павароти е безусловният ненадминат. На генералната репетиция на операта-награда, след „Che gelida manina“ Молинари-Прадели спира оркестъра и казва на младото тенорче: „Младежо, ако утре вечер пеете така, това ще бъде Вашият триумф!“. По време на спектакъла публиката вижда, че определено се ражда нова звезда, а след него Лучано се сдобива и с първия си импресарио – Алесандро Зилиани, знаменит тенор през 30-те години.
Същата година Павароти се жени за Адуа Верони, за която е сгоден от пет години.
Кариера 1960 – 1970 година Лучано Павароти започва оперната си кариера в малки италиански театри.
В самото начало дебютира във виенската Щатсопера отново като Родолфо в „Бохеми“ на 23 февруари 1963 г. Същата година, пак във Виена пее Херцога на Мантуа в „Риголето“ и замества Джузепе ди Стефано в Ковънт Гардън, отново в „Бохеми“. Забелязан е от импресариото Джоан Ингпен, която го препоръчва на Ричард Бонинг – съпруг на Джоан Съдърланд. Съдърланд, висока 188 см винаги е имала един проблем – да намери подходящ партньор – като музикална и физическа височина. Новината, че е открит висок тенор, който „вади от джоба си горното до“ е отлична. От своя страна на Павароти не може да се случи по-добро от това да влезе в кръга Бонинг-Съдърланд. Тенорът е ангажиран за австралийското им турне през 1965 г. и двамата с примадоната имат 40 представления за повече от два месеца. Спектаклите им преминават при изключителен успех, а за Павароти това е последната стъпка от обучението му – техниката на Съдърланд е пословична и той я усвоява до съвършенство.
През 1964 г. Павароти е включен в състава на „Идоменей“ на Моцарт като Идаманте за Фестивала в Глиндеборн. Това е единствената опера на Моцарт в репертоара му, а много по-късно, през 1983 г., Метрополитън опера прави постановка специално за него, като в нея тенорът вече пее партията на самия Идоменей. По-късно постановката е представена на Залцбургския фестивал.
Преди да заминат за Австралия Бонинг и Съдърланд имат представление в Маями на „Лучия ди Ламермур“ (Доницети). Търси се тенор за ролята на Едгардо и двамата предлагат Павароти. Така Лучано прави своя американски дебют с изключителен успех в Маями-Дейд Каунти през 1965 г.
Малко по-късно, на 28 април същата година, Павароти дебютира и в миланската Ла Скала. Операта отново е „Бохеми“, а причина за ангажирането му става самият Караян. Показва се стара, но знаменита постановка на Франко Дзефирели, в ролята на Мими е Мирела Френи, а успехът на тенора е абсолютен.
След австралийското турне Павароти се завръща в Ла Скала като Тебалдо за премиерата на „Капулети и Монтеки“ на Белини на 26 март 1966 г. Постановката е новост – ролята на Ромео, писана за мецо-сопран, се изпълнява от тенор – Джакомо Аргал, Жулиета е Рената Ското – вече голяма звезда, а диригент е младият тогава Клаудио Абадо.
На 2 юни същата година Павароти и Съдърланд пеят под палката на Бонинг на премиерата на „Дъщерята на полка“ на Доницети в Ковънт Гардън. След прочутата ария с 9 горни до от първо действие на Тонио публиката полудява. Тук Павароти изпява цели 10, окачествени като „брилянтни“ – 8-те написани, добавеното по-късно и едно – докато му свърши дъхът, за по-грандиозен завършек. Този спектакъл е записан и толкова успешно се продава, че звукозаписната компания DECCA все още не намалява цената му. Две години по-късно поставят с успех операта и в Ла Скала, но на италиански, а партньорка на тенора е Мирела Френи.
На 20 ноември 1969 г. Павароти отново прави голям триумф в „Ломбардци“ на Верди с Рената Ското в Рим.
Всички записи, които прави Павароти се превръщат в образци на вокалното майсторство. В труда си „Операта в CD и видео“ Джудичи пише, че в много от интепретациите на ролите той е един от най-важните изпълнители в звукозаписната история, а в три е безусловният ненадминат – Родолфо от „Бохеми“ на Пучини, Неморино от „Любовен еликсир“ на Доницети и Рикардо от „Бал с маски“ на Верди.