Либия () е държава в Северна Африка, граничеща със Средиземно море на север, Египет на изток, Судан на югоизток, Чад и Нигер на юг, и Алжир и Тунис на запад. Столицата на Либия е Триполи. Само 2,5% от територията са земеделски обработваеми, но има значителни находища на нефт и природен газ.
Либия се дели традиционно на Триполитания, Киренайка и Фесан. В Древна Гърция Либия се употребява в по-широк смисъл, обхващащ цяла Северна Африка на запад от Египет. В някои случаи името се отнася дори за целия континент Африка.
С територия 1,8 млн. км2, от които 90% е пустиня, Либия е четвъртата страна по площ в Африка и 17-а в света.U.N. Demographic Yearbook, (2003), „Demographic Yearbook (3) Pop., Rate of Pop. Increase, Surface Area & Density“, United Nations Statistics Division. Посетен на 15 юли 2006 Столицата Триполи наброява 1,7 млн. души, а цялото население на страната е 5,7 млн. души.
Либия е на шесто място по брутен вътрешен продукт на глава от населението в Африка. Това се дължи на големите запаси от нефт и малкото население.Annual Statistical Bulletin, (2004), „World proven crude oil reserves by country, 1980 – 2004“ , O.P.E.C.. Посетен на 20 юли 2006World Economic Outlook Database, (април 2006), „Report for Selected Countries and Subjects“, International Monetary Fund. Посетен на 15 юли 2006 През 2011 г. страната държи рекорд в съотношението на чуждестранни валутни резерви към БВП равняващо се на 2.71.20-те най-големи валутни манипулатори в света
География
Либия има територия от 1 759 540 km2, което я прави 17-ата по големина в света. Тя е малко по-малка от Индонезия и приблизително с големината на американския щат Аляска. Либия е рядко населена страна, чиято икономика разчита изцяло на големите нефтени запаси.
Либия има просторен излаз на Средиземно море, което оформя най-големия средиземноморски залив на Африка – Сидра. С дължина 1770 km либийският бряг е най-голям от всички страни, които граничат със Средиземноморие.(2005), „Demographics of Libya“ , Education Libya. Посетен на 29 юни 2006.„Field Listings – Coastlines“ , CIA World Factbook. 20 юли 2006. Посетен на 23 юли 2006. В тясната и заблатена крайбрежна низина живее по-голямата част от населението на страната. На юг е обширна част от Сахара. Близо до границата с Чад се намират разклоненията на вулканското плато Тибести. В източната част на Либия и в Египет, до река Нил, се разпростира Либийската пустиня, с разпръснати оазиси, най-големият от които е Ал Куфра.
История
Територията, позната днес като Либия, е била владение на различни народи, като финикийци, картагенци, гърци, римляни, вандали и византийци, които са управлявали цялата територия или само части от нея. Въпреки че гърците и римляните са оставили в наследство руини, като Лептис Магна и Сабрата има много малко други останки от тези древни култури.
Праистория Археологически доказателства от 8 хилядолетие пр.н.е. показват, че либийското крайбрежие е обитавано от хора от неолита, които можели да опитомяват едър рогат добитък и да култивират различни растения.Federal Research Division of the Library of Congress, (1987), „Early History of Libya“, U.S. Library of Congress. Посетен на 11 юли 2006.
Древна Либия Либия е гръцката дума за Африка (макар в Античността да се отнася само за северната част).
Гърците се заселват в източна Либия по препоръка на оракула от Делфи, когато изселници от пренаселения остров Тера тръгват да търсят нов дом в Северна Африка. През 631 пр.н.е. основават полиса Кирена.Federal Research Division of the Library of Congress, (1987), „Cyrenaica and the Greeks“, U.S. Library of Congress. Посетен на 11 юли 2006 За по-малко от 200 години са основани още четири важни гръцки града, които образуват пентаполис – съюз на петте града. По същото време Триполитания е била провинция на Картаген. През 1 век, след като Триполитания за кратко е владение на Нумидия, крайбрежните територии са завладени от Рим.
Римляните обединяват двата региона и за повече от 400 години Триполитания и Киренайка стават проспериращи римски провинции.Heuser, Stephen, (24 юли 2005), „When Romans lived in Libya“, The Boston Globe. Посетен на 18 юли 2006. Римски руини като тези в Лептис Магна удостоверяват жизнеността на региона, където хората в по-големи и по-малки населени места се радват на удобствата на градския живот. Търговци и занаятчии от различни римски територии се установяват в Северна Африка, но животът в градовете в Триполитания напомня повече Картаген, а в Киренайка – същинска Гърция.
Заселвания на араби, турци и италианци
Римските колонии Триполи и Киренайка са завладени от арабски мюсюлмани през 7 век. През Средновековието страната става център на пиратство, ограничено сериозно едва през XVIII – XIX век с усилията на французи и американци.
През 1551 г. Либия е завладяна от османците. Към 19 век Либия се очертава все повече като независима османска провинция. През 1911 г., докато Османската империя се разпада, Италия нахлува (виж: Италиано-турската война) и поема управлението. Няколко години след Втората световна война Либия получава своята независимост като условие на Съюзническия мирен договор с Италия. Между 1951 и 1969 страната е монархия – кралство Либия, оглавено от крал Идрис.
Джамахирия
От 1969 г. Либия се управлява от полковник Муамар ал-Кадафи, който идва на власт чрез държавен преврат, прекратява либийската монархическа традиция и основава република, известна като джамахирия.
Кадафи отхвърля както съветския комунизъм, така и западния капитализъм, и заявява, че ще следва независим курс, описвайки себе си като защитник на „потиснатите народи“ и страните от Третия свят, стремящи се да отстояват независимостта си на международната сцена.
Отношенията между САЩ и Либия се обтягат на 2 декември 1979 г., когато либийски тълпи нападат американското посолство в Триполи. Кадафи определя инцидента като „спонтанна демонстрация“ и отрича всякакво участие. През май 1980 г. САЩ оттегля всички свои дипломати от Либия, но не прекъсва дипломатическите си отношения със страната.
На 6 май 1981 г., повече от година след стъпването на власт на президент Роналд Рейгън, САЩ обвинява либийското правителство в подпомагане на международния тероризъм. Всички либийски дипломати са изгонени от САЩ и дипломатическите отношения с Либия са прекратени официално.
Администрацията на Рейгън разглежда Кадафи като нежелан играч на международната сцена, защото той поддържа палестинските терористични групи, подкрепя революционен Иран по време на войната (1980 – 1988) срещу Ирак и Саддам Хюсеин, и помага на различни революционни движения по целия свят, ръководени главно от сепаратистки терористични групи като Ирландската републиканска армия (ИРА), Родина и свобода на баските (ЕТА), Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и др.
През март 1982 г. САЩ налага ембарго върху вноса на либийски нефт и върху износа на индустриални стоки към Либия, повечето от които били използвани за нефтената промишленост. Тези мерки не са последвани от Европа.
През 1973 г. Муамар Кадафи обявява по-голямата част от залива Сидра за либийски териториални води, като границата е условна права линия между гр. Бенгази и гр. Мисрата. Кадафи нарича тази „граница“ „Линия на смъртта“ и заплашва, че преминаването ѝ ще доведе до военен отговор. Тези териториални претенции не са признати и до днес, а в периода 1985 – 1986 г. довеждат до напрежение между САЩ и Либия – от американска страна в залива са проведени операциите Attain Document и Прериен огън (Prairie fire). При втората се стига до въоръжен сблъсък, при който са потопени две либийски корвети, а трета е тежко повредена.
На 14 април 1986 г., в отговор на два терористични атентата, за които е заподозряна Либия, Рейгън дава заповед за бомбардировки срещу наречените от него „терористични местоположения“ – Триполи и Бенгази. Проведена е операция Елдорадо каньон, жертвите при която са около 60 души (включително цивилни), измежду които и осиновената дъщеря на Кадафи, като целта е самият Кадафи, който по това време се укрива в маскировъчни палатки в Либийската пустиня. Бомбардировките са следствие главно на обвиненията на САЩ за либийско участие в бомбения атентат на 5 април в често посещаваната от американски служещи немска дискотека „Ла Бел“, взел 3 жертви.
Обединените нации налагат санкции срещу Либия през 1992 г. заради взривяването на самолета при полет 103 на „Пан Ам“ над шотландското градче Локърби, когато загиват общо 270 души. Атентатът влошава допълнително изострените отношения на режима на Кадафи със Запада. Санкциите са отложени на 12 септември 2003 г., след като Либия се съгласява да поеме отговорността и да заплати 2,7 млрд. щатски долара на семействата на загиналите. Впоследствие, на 26 февруари 2004 г., ООН премахва 23-годишната забрана за пътувания до Либия. Въпреки това много други ограничения са все още в сила, като например някои икономически санкции и забраната на полети към Либия за американски самолети.
Либия притежава необичайна система на управление. Муамар ал-Кадафи твърди, че Либия е „същинска социалистическа държава“. Официалните институции на правителството не са съвсем ясни. Кадафи технически не е „президент“ или „министър-председател“, а се описва като един вид „водач“, който помага на либийския народ в постигането на социализма. За повечето хора по света той е „полковник Кадафи“. Либия не разполага с конституция, законите на страната идват от ислямското право и „Зелената книга“ по политическа философия на Кадафи. Формата на държавно управление в Либия се нарича джамахирия. Думата представлява модификация на арабската дума джумхурия (република), която може да се преведе като народна държава.
На практика обаче, Либия е под диктаторството на Кадафи, който е подпомаган от тесен кръг военни и политически служебни лица. Либия е многократно обвинявана в повсеместно неспазване на човешките права и държавно подпомаган тероризъм.
На 19 декември 2003 г. Либия признава, че притежава програма за оръжия за масово унищожение (ОМУ), и едновременно с това обявява намерението си да я прекрати и премахне всички ОМУ, като се съгласява да бъдат направени изненадващи проверки. Либия също се съгласява да ограничи дълго-полетните си ракети до 300 км. Съобщението е вследствие на тайни дипломатически преговори с Обединеното кралство и САЩ. На 7 март 2004 г., Белият дом потвърждава, че последните либийски съоръжения за атомни оръжия са пратени към САЩ.
По същото време се разкрива, че Либия тайно предава атомни технологии от Северна Корея към трети страни. Пакистан и Китай се назовават като сътрудници в тези програми. Преди това, според американски служебни лица, Египет придобива технологии директно от Пхенян, но САЩ блокира пратка с ракети през 2001. Въпреки това американските власти научават, че година по-късно Египет получава 24 ракетни двигатели „Родон“ от Северна Корея.
По време на посещението си в Либия на 23 февруари 2004 г. Мохамед Ел Барадей, генералният директор на Международната агенция по атомна енергия (МААЕ), прави следното изказване: „Все още се опитваме да изясним мрежата, да разберем дали други страни са получили [оръжейните] технологии и схеми за конструкция. Това естествено е от много важно значение за нас.“
От 19 февруари 2011 г. започват масови протести в цялата страна, които постепенно преминават в организирано въоръжено въстание, което прераства в гражданска война. Жестокото им потушаване от страна на Муамар Кадафи е осъдено от международната общност и от 19 март започва мащабна военна операция на Коалиционните сили с цел изпълняване на Резолюция 1973 на Съвета за сигурност на ООН за създаване на зона забранена за полети.
Гражданска война в Либия