Аврен (, Акьорен) е село в Източна Тракия, Турция, околия Силиврия, вилает Истанбул.

География Селото се намира на 19 километра северно от околийския център Силиврия.

История Историята на селото е тясно свързана с историята на българите, останали извън границите на България след Берлинския договор.

Одринска Тракия е неколкократно обезбългарявана. В условията на устано­веното вече турско владичество на Балканите, настъпва относително спокой­ствие. Засилва се вътрешната българска миграция от балканските местности и Загорско към равнините на Долна Тракия, главно по икономически причини. През Кърджалийското време една част се насочва към цариградските покрайнини. Близостта на централната власт е една гаранция за по-голяма сигурност и безопасност. По това време в старото турско село Аврен, намиращо се на 14 км северно от Силиврия, недалеч от централния път Чорлу-Чаталджа, започва заселването на българи.

Знаем кои са били първите заселници. Семействата Братанови, Вергови, Яневи, Янови от гр. Калофер, Мла­денови от село Дървеница, Софийско, Станкови от Старозагорско, Бочукови от Свищовско, Панчеви от Панагюрище тръгват, подгонени от немотията и глада, търсейки с надежда място за препитание. Заселването на различните фамилии е в различно време, но коя се заселва първа не се знае. Заселват се още Йовчеви, Добреви, Дочеви, Лефтерови, Стойкови. В с. Аврен се обособяват 150 къщи с български семейства. Живеят в малки плетени къщи, от които само пет са от кирпич и покрити с керемиди. Стефка Станчева: БЪЛГАРИТЕ ОТ АВРЕН, СИЛИВРИЙСКО, В ДАЛЕЧНОТО И БЛИЗКО МИНАЛО

Местоположение на първите поселища Землището на с. Аврен граничи с чифлика „Кара санан“, отстоящо на 7 км от него. На още 7 км на юг се намира Силиврия, малък околийски град на брега на Мраморно море. На 8 км в югозападна посока е с. Фенеркьой, с българска и турска махала и няколко гръцки семейства. На 6 км на север с малка махала от турци е с. Курфаллъ. Село Кадъкьой е на 8 км на югоизток. В същата посока на още 13 км отстои Чаталджа, където живеят българи и турци. На около 2 км на изток от Аврен минава железният път за Истанбул, идващ от Свиленград. Най-близката гара до селото е Кабакча. Истанбул се намира на 50 км от Аврен. В землището на селото се простират пасища (мери) в посока Силиврия, Санън дере, Фенеркьой. В местността Черната и Бялата скока се образуват вирове. На северозапад от Малък и Голям харач, намиращи се на баир с малки горички, са разположени кошарите на авренци.

На север се простират Керез-дере, Бахче-дере, край които минава железопът­ната линия Одрин-Истанбул. Мелницата, обслужваща селото е на брега на ре­ката Кара-су.

Пресъхнало дере разделя селото на две махали – от едната страна гърци и турци, от другата – българската, която е най-голяма. В горния край на селото, в близост до дерето и турската махала, в един двор е съградено аязмо, в средата на двора се извисява топола (кавак), а на запад от него е описан двадесетметров бряст, край който минава пътят за Братанската махала. (Според Стою Шишков 120 къщи са били български). Аязмото е представлявало малка къщичка с икона, кандило и свещник. От нея започва тунел, дълъг 4 м., от чието дъно извира много студена вода, считана за лековита.

Стопанство в началото на 19 в. Целият този край, наричан от турците Чорле-къръ (Чорленско поле), се е състоял от бейски чифлици, на които работната ръка е само българска. Слизайки от планините в различни времена, българските пришълци образуват селища. От прости ратаи и работници започват да населяват земята на господарите си бе­йове, като плащат наем от 6 до 8 лири годишно за посев, а данъци плащат отдел­но на правителството. По-късно изкупуват земята, но след Берлинския конгрес османското правителство започва да им я отнема насилствено и да настанява турци-мохаджири. Няма данни за настаняване на мохаджири в Аврен.

Благосъстоянието на българите в този край е твърде завидно. Селяните са се занимавали със земеделие и скотовъдство. Орането на земята се извършва с 4 – 5 чифта волове или биволи (чавгар), в т. нар „ялама“ или „кара сабан“ (дълбока оран) и се провежда от пролет до жътва. Оранта е дружна, като се изреждат да помагат на всеки по няколко дни. По-заможните българи орат самостоятелно. Сеят се жито и лен, от влакното на които се тъкат черги и чували. Житото се коси с коса с кафези, за да става на ръкойки. Връзва се на снопи и се правят докурджуми (кръстци). Бедните селяни след приключване на своята жътва отивали да жънат на чорбаджиите и след това се пристъпва към овършаване (харманджилък). Най-напред се отива в гората, насичат се клони, шума, за да се направи перде (перваз) против вятъра. Вършее се с дикани (плотове), на които в шахматен ред са забити кремъци. Сламата се цени много и се изнася през пристанищата на Силиврия или Истанбул. Нуждата от слама налага да се коси ниско до земята През зимата, които нямат работа в селото, отиват да рабо­тят на жп линията и жп гарата като работници, кираджии или хамали. По-младите, спечелвайки така пари, отиват на есенен панаир (хайван пазар), за да си купят волове и да си осигурят възможност за работа в чифлиците „Кара Мурат“ и „Дауча“ или наемат от собствениците земя за оран.

След вършитба идва време за плащане на данъците на „юшурджията“ още на хармана. На 15 крини жито се вземат две. Този данък се нарича „юшур“. Съ­браният данък се товари на коли и се кара в турската махала, където се намира общинският хамбар. Но авренци не сеят само жито и лен. По-заможните от тях сеят домати, от които правят доматено пюре, изнасяно в Силиврия, а понякога и в Истанбул за по-висока печалба. Пренасянето на продуктите и стоките се извършва с камили.

Авренските българи са имали и лозя, които не смогвали да оберат до късна есен. Отглеждат се също много смокини и бадеми.

Освен земеделци, авренци са и състоятелни скотовъдци. Мнози­на от тях имат говеда, биволи, стада овце. Млякото и млечните продукти се про­дават в Истанбул. Сиренето е с отлично качество, съхранявано в кози толуми. Овчарството е едно от главните занятия на авренските българи. Показателен за това е фактът, че когато авренци тръгват да се изселват, те водят 50 000 овце.

Език, бит и традиции Професорът по славянски литератури в Пражкия университет Cyprien Rober отбелязва, че в малкото пристанище Силиврия, което брои 3 – 4 хиляди чис­то християнско население, има много българи. „Тъй на няколко мили само от Станбул – пише той – звучи на ушите сладкият и богат славянски говор.“ Езикът, на който говорят авренци, е чист български, смесен с много турцизми. Такива думи са предимно от битовата лексика и се налагат за по-лесно общуване и търговия. Такива думи са: арналък – нива, мередевен – стълба, хендек – трап, меркез – гара, и др. Старите говорят български език, но младите, под влияние на гръцкото училище с гръцки учите­ли и гръцки духовници, знаят и гръцки език. Родовете на всички жители запаз­ват българските си имена и презимена. Влиянието на гръцкия език се чувства в изговора на личните имена, например: Иванка – Ивантия, Невена – Хрисафена, Йовка – Байо, Христо – Христаки, Коста – Костаки, Ангел – Ангелаки, Кириньо, Султаньола, Ирина-Орани, Маламаги, Стамати и др.

Авренци грижливо съхраняват и предават от поколение на поколение огромно, пословично трудолюбие. То, съчетано с реши­мост и упорство, им помага да оцелеят. От „Сведения за бежанците, които се намират в Ямбол към 31 декември 1926 г.“ става ясно, че в миналото от реги­стрираните 111 семейства, наброяващи 504 души, 56 стопани са земеделци, об­работващи чужда и своя земя. Голям е броят на каруцарите, занимаващи се с кираджилък, на работниците също. Сред тях са чиновници, бакали, шивачи, зидари, кирекчия, налбантин, обущар, стражар. В борбата за оцеляване трудът е на почит.

Обичайки труда, авренци умеят и да се веселят. Песните и хората са стари, български, обичаите също. Песните им са весели, хороводни, трудови. Те пеят по хора и седенки. Авренки умеят да приготвят вкусни ястия. Най-любими за­куски: тархана, юфка, рязана чорба, мантин. Точат баници, правят сирени пити (тутманици), макарина. Майсторството им проличава по време на празни­ци. На празниците „Варвара“ и „Сава“, варят жито (кешкек), а на Андреевден, който се пада на 13 декември, се вари царевица. От вечерта царевицата се накисва в пепелна вода, за да паднат люспите, след това се вари в чиста вода. Подправя се с канела, орехи и захар. Когато срещу Бъдни вечер и Йордановден се яде постно, се приготвя грухано (чукано) жито.

Срещу Васильовден правят баница, в която слагат дрянови клонки, наречени на нещо, и пара, а на кой каквото се падне се счита за негово бъдеще. Същата вечер се вари и пачата от прасето, сурвакарите тръгват от полунощ с дрянови сурвачки и до сутринта посещават всички семейства в селото.

На Йордановден (Водици) свещеникът слага кръста в медна купичка от вечерта. Ако през нощта водата вътре замръзне, годината ще бъде плодовита. На су­тринта отиват на църква. Свещеникът ръси всяка къща с китка босилек и кръста. Кръстниците, на които кумиците имат деца, им носят плодо­ве. На канап, дълг 1 м, нанизват фурми, смокини, портокали, а плодовете, които не са сушени, се слагат в специална за случая покривка и се носят преди обед на кръщелника. Кумицата ги гощава.

Друг очакван с вълнение празник е бил Заговезни. Всички се измиват, изкъпват, обличат си новите дрехи и тръгват да искат прошка, като започват поред от най-възрастните дядо и баба. Събират се всички свои на масата и си целуват ръка, като казват: „Прости ми, ако нещо съм те обидил“, а те им отговарят: „Простено да ти е“. Така според възрастта всички си ходят на гости за прошка, а възрастни­ят не трябва да я отказва. Тази традиция не съдържа разлики с установената и в други краища на България.

За Великден се изпича чурек – хляб с нахутена мая (голяма пита), а в средата му се слага червено яйце, придържано от две кръстосани лентички. Тази питка се носи на кръстника, а за вкъщи се приготвя също такава.

От Лазаровден вечерта се ходи на черква всяка вечер без сряда. Четвъртък и петък е най-голямото черкуване. В събота, преди разсъмване, хората обикалят селото, начело на свещеника, като всички носят свещи в ръце. Веселбите започват от първия ден на Великден. Той е най-тържествен. Следо­бед е хорото. Всеки ден се обличат с нови и различни дрехи. Мъжете са обути с гайтанени потури, а жените с рокли гръцки тип, силно набрани в кръста, укра­сени с дантела и бродерия, косите събрани на висок кок. Признак на изтънчен вкус са копринените забрадки, наречени бариж. Тържествено се чества и Гергьовден. Интересно явление за селото е пристава­нето или краденето на мома. Жените си гостуват на кафе и сладко, обикновено след черква. Георги Братанов – Спомени и разкази изд. ИПК „Светлина“ гр. Ямбол

Училища, църкви, просветно и църковно дело До 1908 г. в с. Аврен има гръцки учители и гръцки свещеник. Училището е с две стаи, като в едната се учат децата от първо и трето отделение, а в другата – от второ и четвърто. Учителят учи децата на гръцки език, но подготовката им е изключително слаба. Децата се научават да четата без да разбират съдържание­то. Гръцкият протосингел от Силиврия е имал задължението да проверява подготовката на учениците. В деня на „Три светители“ се провежда изпит, на който се оценява работата на учителя.

Църквата е построена след 1900 г. Дърворезбата и рисуването на иконите са поверени на майстори от България. След завършването и се е провело събрание в дюкяна на известния род Ган­чеви, за да се реши как да се нарича. Тъй като в селото живеят 35 души с името Георги, се решава черквата да бъде именувана „Свети Георги“.