Франсоа-Мари Аруе (), известен повече под псевдонима си Волтѐр (), е френски писател и философ, символ на епохата на Просвещението.
Превърнал се в европейска знаменитост още приживе и ползващ се с голямо влияние сред европейския интелектуален елит на епохата, той е сред прототипите на интелектуалеца, отдаден на служба на истината, справедливостта и свободата на мисълта.
Водеща фигура на ранния либерализъм, Волтер е запомнен със своята непрестанна борба срещу религиозния фанатизъм и в подкрепа на прогреса и толерантността. В същото време той има деистични възгледи, а идеалът му за държавно управление представлява умерена и либерална монархия, просвещавана от „философите“. Той се ангажира лично със защитата на жертви на религиозната нетолерантност и произвола, привличайки вниманието на европейското обществено мнение към няколко такива случая, като тези с Жан Калас, Пиер-Пол Сирван, Жан-Франсоа дьо ла Бар, Томас Артур дьо Лали-Толендал.
От внушителното литературно наследство на Волтер най-популярни са неговите прозаични текстове – разказите и романите („Кандид или оптимизмът“ остава най-известното му произведение), „Философски писма“, „Философски речник“ и обширната му кореспонденция. Пиесите, епичната поезия и историческите съчинения, които го превръщат в един от най-известните френски писатели на XVIII век, вече са загубили значението си. Репутацията на Волтер се дължи до голяма степен и на неговия стил, елегантен и прецизен, а често и изпълнен с хаплива ирония.
През целия си живот Волтер се стреми към близостта на високопоставените и блясъка на кралските дворове и не прикрива своето презрение към народа, но от друга страна не успява да избегне преследванията на властите, като прекарва известно време в затвора и дълги години в изгнание извън Париж и дори в чужбина. Волтер е любител на лукса и удоволствията на масата и добрия разговор, който смята, наред с театъра, за една от най-извисените форми на обществения живот. Отделящ внимание на материалното си състояние, което е гаранция за неговата свобода и независимост, той натрупва значително състояние в резултат на спекулативни операции и прекарва последните години от живота си в собствено имение, в което поддържа малък двор.
По време на Френската революция Волтер, наред със своя съперник Жан-Жак Русо, е смятан за един от нейните главни предшественици и през 1791 година става вторият човек след граф дьо Мирабо, погребан в парижкия Пантеон. През XIX век името му отново е в центъра на споровете между привърженици и противници на светската държава и общественото образование, но след утвърждаването на Третата република Волтер се смята за един от безспорните авторитети във френската културна история.
Биография Семейство и ранни години (1694 – 1718) Според официалните данни Франсоа-Мари Аруе е роден на 21 ноември 1694 година в Париж и е кръстен на следващия ден в църквата „Сент Андре дез Арк“.
Семейство Аруе произлиза от Сен Лу сюр Туе, село в северната част на Поату, където през XV – XVI век се занимават с табакчийство и търговия. Тази дейност донася богатство на Еленюс Аруе (1569 – 1625), който притежава сеньорията Пюи Тероа и търгува с други поземлени имения. Дядото на Волтер се премества в Париж през 1625 година и открива магазин за платове и коприна. Той се жени за дъщеря на богат търговец на платове и сам забогатява достатъчно, за да купи през 1675 година за сина си Франсоа, бащата на Волтер, поста на нотариус в „Шатле“ и свързаната с него благородническа титла, включвайки го в дребното благородничество на мантията.
Бащата на Волтер е пестелив и работлив, създава си солидни връзки и успява да увеличи още повече семейното състояние. На 7 юни 1683 година в църквата „Сен Жермен л'Оксероа“ той се жени за Мари-Маргьорит Домар (1661 – 1701), дъщеря на съдебен чиновник в Парламента, и двамата имат пет деца, три от които достигат до зряла възраст. През 1696 година Франсоа Аруе успява да препродаде поста си на нотариус и става приемчик на подправки в Сметната палата с титлата на кралски съветник.
Волтер губи майка си, когато е седемгодишен. По-големият му брат, Арман Аруе (1685 – 1745), адвокат в Парламента, който след това наследява баща си като приемчик на подправки, е активен участник в парижкото янсенистко движение и съпротивата срещу налагането на папската була Unigenitus. В края на живота си Франсоа Аруе пише: „Имам за синове двама глупаци – единият в проза, другият в стихове“. Арман Аруе умира без да се ожени и Волтер наследява цялото му имущество. Сестра им, Мари Аруе (1686 – 1726), единственият член на семейството, към когото Волтер изпитва привързаност, се жени за Пиер Франсоа Миньо, чиновник в Сметната палата, и става майка на абата Миньо, който поема грижата за тялото на Волтер след смъртта му, и на Мари-Луиз, която остава близка с Волтер до края на живота му.
В зряла възраст Волтер многократно заявява, че в действителност е роден на 20 февруари 1694 година в Шатне Малабри, където баща му притежава имението „Петит Розре“. Той също оспорва бащинството на Франсоа Аруе и е убеден, че истинският му баща е някой си Рокбрюн, „мускетар, офицер, писател и човек на духа“, тъй като Аруе е твърде обикновен човек. Според него кръщаването му в Париж е забавено, тъй като е роден извънбрачно, както и заради слабата надежда, че ще оцелее. Не е ясно доколко теорията за извънбрачното му раждане има друго основание, освен предпочитанието на Волтер към евентуална кръвна връзка с благородниците на шпагата.
Франсоа Аруе се опитва да даде на малкия си син добро образование, достойно за заложбите, които той показва от най-ранна възраст. За разлика от по-големия си брат, който учи в янсенистко училище, десетгодишният Франсоа-Мари е записан (срещу такса от 400, а след това 500 ливри годишно) в интерната на йезуитския колеж „Луи льо Гран“, най-престижното и скъпо училище в Париж, където учи в продължение на седем години. Йезуитите преподават латински, старогръцки и реторика, но основната им цел, съгласно програмата им „Рацио студиорум“, е да възпитават светски хора, запознавайки ги с обществените изкуства – важно място в живота на колежа заемат ораторските съревнования, пледоариите, поетичните конкурси и театъра. В края на всяка година се представя благотворителна театрална постановка, най-често на латински, като в сюжетите не присъстват любовни мотиви, а женските роли се играят от мъже.
Аруе е блестящ ученик, станал бързо известен с лекотата, с която съчинява стихове – първата му публикация е „Ода за света Жьонвиев“, отпечатана през 1709 година от йезуитите и разпространявана и извън колежа (за голямо неудоволствие на възрастния Волтер). От съвсем млад той свиква да говори като с равни със синовете на влиятелни личности и си създава ценни приятелски връзки, които се оказват много полезни за него през целия му живот. Сред приятелите му от колежа са бъдещите министри при Луе XV, братята Рьоне Луи и Марк Пиер д'Аржансон и бъдещият маршал на Франция херцог дьо Ришельо.
Макар да е много критичен към религията като цяло и към духовенството в частност, Волтер запазва през целия си живот силно уважение към своя учител йезуит Шарл Поре. През 1746 година той пише: Нищо няма да изтрие от сърцето ми спомена за отец Поре, който е еднакво скъп за всички, които са учили при него. Никой никога не е правил учението и добродетелта по-обични. Часовете на неговите уроци бяха за нас приятни часове. И ми се искав да беше прието в Париж, както в Атина, такива часове да могат да се посещават свободно – бих се връщал често, за да слушам. След забраната на Йезуитския орден във Франция през 1764 година, Волтер приютява в дома си във Ферне друг свой учител, Антоан Адам, който става негов капелан.
През тези години Франсоа-Мари Аруе става свидетел на последните години от управлението на Луи XIV и военните неуспехи от 1709 г., както и на ужасите от религиозните гонения. Отношението му към монарха е почтително и той е убеден, че просветените владетели са необходими за прогреса.
Аруе напуска колежа „Луе льо Гран“ през 1711 година, на седемнадесет години, и обявява на баща си, че иска да се занимава с литература, вместо да стане адвокат или съветник в Парламента (длъжност, заемането на която изисква значителни средства, които баща му е готов да му предостави). Въпреки съпротивата на баща си, той се записва в правно училище и започва да посещава Тампълското дружество, което събира в резиденцията на Филип дьо Вандом представители на висшата аристокрация, поети (като Гийом Амфри дьо Шолийо) и начетени епикурейци, известни със своето остроумие, либертинство и скептицизъм. Той е представен в дружеството още през 1708 година от своя кръстник, абата Франсоа дьо Шатоньоф. В тази атмосфера Аруе се самоубеждава, че е роден като голям аристократ либертин и няма нищо общо със семейството си и с простолюдието. Тук той развива и поетическите си умения, учейки се да пише стихове, които са „леки, бързи, хапливи, изпълнени с препратки към Античността, освободени до грубост, шегуващи се без задръжки с религията и монархията“.
Франсоа Аруе се опитва да откъсне сина си от тази среда, като го изпраща в Кан, а след това го поверява на брата на неговия кръстник, маркиз Пиер-Антоан дьо Шатоньоф, който е назначен за посланик в Хага и приема Франсоа-Мари Аруе като свой частен секретар. Не след дълго обаче, по Коледа на 1713 година, Франсоа-Мари е изгонен от службата си, както и от Съединените правинции, заради бурната си връзка с Олимп дю Ноайе, дъщеря на журналистката Ан-Маргьорит Пьоти дю Ноайе. В гнева си баща му обмисля да го изпрати в Америка, но в крайна сметка го изпраща на обучение при парижки магистрат. Малко по-късно Луи Юрбен Льофевр дьо Комартен, образован и много богат стар клиент на Франсоа Аруе, го убеждава да му изпрати сина си, за да провери поетичната му дарба. Така Франсоа-Мари е изпратен в замъка „Сент Анж“ край Фонтенбло, където прекарва времето си в четене, писане и слушане на разказите на домакина, които по-късно ще използва при написването на „Анриада“ и „Векът на Луи XIV“.
През 1715 година, когато започва епохата на Регентството, Аруе е на 21 години и се намира в лагера на противниците на регента Филип Орлеански. Той е поканен в замъка „Со“, където херцогинята на Мен, съпругата на узаконения извънбрачен син на Луи XIV Луи-Огюст дьо Бурбон, поддържа бляскав двор, превърнал се в най-активния център на опозицията срещу новото правителство. Аруе бързо се влива в тази среда и пише обидни стихове за любовните връзки на регента и неговата дъщеря херцогинята на Бери, която наскоро е родила извънбрачно дете.
На 4 май 1716 година Франсоа-Мари Аруе е интерниран от властите в Тюл в Лимузен. Баща му използва връзките си, за да убеди регента да замени Тюл с по-близкия до Париж Сюли сюр Лоар, където младият Аруе се настанява в замъка на херцога на Сюли, негов познат от Тампъл, който запълва времето си с балове, празненства и различни представления. С наближаването на зимата Аруе е помилван и подновява бурния си живот в „Сент Анж“ (Комартен също е противник на регента) и „Со“, възползвайки се от гостоприемството на богатите си покровители и удобствата на техните замъци. Броени седмици по-късно обаче той отново си създава проблеми – сприятелил се с някой си Борегар, таен информатор на полицията, той му споделя че е автор на нови сатирични стихове срещу регента и дъщеря му. На 16 май 1717 година е изпратен в Бастилията с летр дьо каше и остава затворен там в продължение на 11 месеца.
Първи успехи и изгнание в Англия (1718 – 1729)