Хърватската война за независимост (; ) е остър въоръжен конфликт между сърби и хървати, който започва през 1991 г. и завършва през 1995 г. Избухва след като Хърватия обявява независимост от Социалистическа федеративна република Югославия.
Мнозинството от хърватите искат Хърватия да напусне федерацията и да стане суверенна държава, докато много етнически сърби в Хърватия се противопоставят на отделянето и искат някои от земите на новата държава да влязат в състава на обща държава със Сърбия. Повечето сърби желаят образуването на нова сръбска държава в Югославската федерация, включваща земи от Хърватия, Босна и Херцеговина със значително сръбско малцинство и се опитват да завладеят колкото се може повече територия от Хърватия. Хърватия обявява независимостта си на 25 юни 1991 г., но се съгласява да отложи формализирането ѝ с Брионската декларация и да скъса отношенията си с Югославия на 8 октомври 1991 г.
Югославската народна армия (ЮНА) първоначално се опитва да задържи Хърватия в Югославия чрез окупация. След като този план се проваля, сръбските сили установяват самообявилата се държава Република Сръбска Крайна в Хърватия. След примирието от януари 1992 г. и международното признаване на Хърватия като суверенна държава, фронтовите линии са укрепени, силите по опазване на мира към ООН са мобилизирани и военните действия са непостоянни през следващите три години. През това време Сръбска Крайна контролира 13 913 km2 – над четвърт от територията на Хърватия. През 1995 г. Хърватия предприема две големи офанзиви, станали известни под имената операция „Мълния“ (1995) и операция „Буря“, които слагат край на войната в тяхна полза. Останалите зони под контрола на ООН са включени в състава на Хърватия през 1998 г.
Войната завършва с победа за Хърватия, която постига целите си, обявени в началото на конфликта: независимост и запазване на границите си. Между 21 и 25% от хърватската икономика е унищожена, като инфраструктурните щети и нереализираните печалби са оценени на 37 млрд. долара. Над 20 000 души са убити във войната, а бежанци побягват и от двете страни. Сръбското и хърватското правителства започват постепенно да си сътрудничат, но напрежението остава, отчасти поради присъдите на Международния наказателен трибунал за бивша Югославия, както и поради делата, заведени от всяка от страните, обвиняващи другата в престъпления.
През 2007 г. Международният наказателен трибунал за бивша Югославия намира за виновен Милан Мартич, един от сръбските водачи в Хърватия, за това, че е заговорничил със Слободан Милошевич и други за създаването на „обединена сръбска държава“. В периода 2008 – 2012 г. трибуналът разследва хърватските генерали Анте Готовина, Младен Маркач и Иван Чермак за предполагаемо участие в престъпленията, свързани с операция „Буря“. Обвиненията срещу тях обаче са отхвърлени. Международният съд на ООН отхвърля взаимните обвинения на двете страни за геноцид през 2015 г. Той потвърждава, че престъпления срещу цивилни граждани са извършвани, но намерения за геноцид не е имало.
Предистория
През 1970-те години югославския социалистически режим се разцепва на либерално-децентралистична националистическа фракция, предвождана от Хърватия и Словения, която подкрепя децентрализирана федерация, допускаща по-голяма автономия на двете страни, и консервативно-центристка националистическа фракция, предвождана от Сърбия, която подкрепя централизирана федерация, целяща главно защитаване на сръбските интереси в Югославия, тъй като те са най-голямата етническа група във федерацията. Така към края на Студената война и краха на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 г., в Югославия се разразява криза. В Хърватия, регионалното крило на Съюза на комунистите на Югославия губи идеологическа мощ. Хърватия и Словения започват да искат да се отцепят, но Сърбия, оглавявана от Слободан Милошевич, се придържа към централизацията и еднопартийната власт и на практика отнема автономията на Косово и Войводина към март 1989 г. и вече разполага с техните гласове в югославското федерално президентство. Така към 1991 г. Сърбия си е осигурила четири от общо осем федерални вота, което блокира управляващия орган, тъй като останалите републики възразяват и призовават за реформи на федерацията. Политическите партии са разрешени през 1989 г. и така се появява Хърватската демократична общност, оглавявана от Франьо Туджман, който по-късно става и първи президент на Хърватия.
Междувременно разколът между словенци и хървати от една страна и сърби и черногорци от друга расте. През февруари 1990 г. Йован Рашкович основава Сръбската демократична партия в Книн, която цели промяна на регионалните подразделения на Хърватия по такъв начин, че да отразява и сръбските интереси.
През април и май се провеждат първите свободни избори в Хърватия. Те са спечелени от Хърватската демократична общност на Туджман. Отношенията между двете общности в страната се изострят – на 13 май 1990 г. по време на футболен мач в Загреб между Динамо Загреб) и Цървена звезда (Белград) избухват размирици между хърватски и сръбски фенове.
На 30 май 1990 г. Хърватският събор провежда първото си заседание. Президентът Туджман обявява манифеста си за нова конституция, както и набор от политически, икономически и социални промени. Местните сърби се възпротивяват на новата конституция. Към 1991 г. хърватите представляват 78,1%, а сърбите 12,2% от населението на Хърватия, но последните заемат по-голям процент държавни постове: 17,7% от държавниците в Хърватия са сърби. По-рано те са заемали дори по-голям дял, което създава у хърватите усещането, че сърбите са защитници на комунистическия режим. След идването на новата власт, много от сърбите в публичния сектор, особено в полицията, са уволнени и заменени с хървати. Това, заедно с изказването на Туджман „Слава Богу, че жена ми не е еврейка или сръбкиня“, е интерпретирано от сръбските медии по начин, внушаващ страх, че всякакъв вид независима Хърватия би означавало „държава на усташите“. В Сърбия хърватските национални символи вече се считат за еквивалентни на фашистка власт. В крайна сметка, ксенофобската реторика на Туджман, отношението му към хърватските сърби и подкрепата му за бившите лидери на усташите само засилват страховете на сърбите. На 14 май 1990 г. оръжията на Териториалната отбрана на Хърватия в районите с хърватско мнозинство са отнети от ЮНА, което лишава Хърватия от собствени оръжия.
През август 1990 г. се провежда непризнат моноетнически референдум в регионите със значително сръбско население относно сръбските суверенитет и автономия в Хърватия. На 21 декември 1990 г. е провъзгласена Сръбска автономна област Източна Славония, Бараня и Западен Срем от общините в северните части на Далмация и Лика. На следващия ден парламентът на Хърватия ратифицира новата си конституция, която сърбите смятат за начин да им се отнемат правата, предоставени им от социалистическата конституция.
След приемането на конституцията сръбските националисти около Книн започват да предприемат бойни действия срещу хърватските правителствени служители. Хърватската държавна собственост в областта попада под контрола на сръбските общини на новосформирания Сръбски национален съвет. Той е в основата на създаването на Република Сръбска Крайна (РСК).
Когато става ясно, че хърватският министър на отбраната Мартин Шпегел се опитва да набави оръжия за страната си на черния пазар през януари 1991 г., югославските власти поставят ултиматум, изискващ разоръжаването и разпускането на хърватските въоръжени сили. Хърватските власти отказват да го изпълнят и югославската армия изтегля ултиматума след шест дни.
На 12 март 1991 г. ръководството на ЮНА се среща с президиума на СФРЮ с предложение да се обяви извънредно положение, което би позволило на армията да поеме контрол над страната. Югославският главнокомандващ Велко Кадиевич твърди, че е налице заговор за унищожаване на страната. Анте Маркович споменава, че след като президиумът не удовлетворява исканията на ЮНА, Кадиевич отива при него с предложение за преврат срещу отцепващите се републики.Lenard J. Cohen, Jasna Dragović-Soso. State Collapse in South-Eastern Europe: New Perspectives on Yugoslavia's Disintegration. Purdue University Press, 2008. p. 323.
Ход на войната 1991: Начало на военните действия Първи въоръжени сблъсъци Етническата омраза нараства, докато различни инциденти захранват пропагандните апарати и от двете страни. Според бившия президент на Сръбска Крайна Милан Мартич, сръбската страна започва да прилага сила първа. Конфликтът прераства във въоръжени сблъсъци в районите, където сърбите са мнозинство. Сърбите нападат хърватските полицейски екипи в Пакрац в началото на март 1991 г., а 21-годишният Йосип Йович е първият убит полицай от сръбските сили в края на месеца.
През март и април 1991 г. сърбите в Хърватия започват да предприемат действия за отцепване от хърватската територия. Съществуват спорове относно колко е бил локално мотивиран този ход и в каква степен е било замесено сръбското правителство на Милошевич. В крайна сметка, Сръбска Крайна е провъзгласена, включвайки всички хърватски територии със значително сръбско малцинство. Хърватското правителство счита този ход за въстание. Към края на април 1991 г. вече са записани около 200 инцидента, включващи взривни устройства, и 89 нападения срещу хърватската полиция. Хърватското министерство на вътрешните работи започва да въоръжава все повече специални полицейски екипи, което довежда до съставянето на истинска армия. На 9 април 1991 г. хърватският президент Франьо Туджман нарежда специалните полицейски сили да бъде преименувани на „Народна гвардия“. Това бележи създаването на отделни въоръжени сили на Хърватия.
Сред по-значителните сблъсъци от този период са обсадата на село Киево, където над хиляда души са обсадени, и инцидентът в Борово Село, при който хърватски полицаи влизат в схватка със сръбски паравоенни и губят 12 души. Из селата в източна Славония цари насилие: в Товарник хърватски полицай е убит от сръбски паравоенни на 2 май, а в Сотин сръбски цивилен е убит на 5 май, след като попада в кръстосания огън между сръбски и хърватски паравоенни. На 6 май протестите в Сплит водят до смъртта на войник от ЮНА.
На 15 май хърватинът Степан Месич трябва да поеме поста на председател на редуващото се президентство в Югославия. Сърбия, подпомагана от Косово, Черна гора и Войводина, чиито гласове по това време са под сръбски контрол, блокират назначаването, което до този момент се е считало за най=вече церемониално. Този ход оставя Югославия без държавен глава и без главнокомандващ. Два дни по-късно повторен опит за гласуване също се проваля. Анто Маркович, министър-председател на Югославия по това време, предлага да се състави панел, който да разполага с президентски правомощия. Кои ще са членове на този панел не става ясно веднага, нито кой ще заеме поста на главнокомандващ ЮНА. Предложението бързо е отхвърлено от Хърватия като противоконституционно. Кризата приключва след шест седмици, когато Месич в крайна сметка е избран за президент.
През този период, ЮНА и Териториалната отбрана остават под лидерството на федералните власти, които се контролират от Милошевич. Хелзинки Уоч докладват, че властите на Сръбска Крайна са екзекутирали сърби, които са търсели примирие с хърватските политици.
Обявяване на независимост На 19 май 1991 г. хърватските власти провеждат референдум за независимост, включващ и избор за оставане в Югославия като по-свободен съюз. Местните сръбски власти призовават за бойкотиране на референдума. Въпреки това, референдумът приключва с 94% от гласовете в полза на независимостта. Новосъставените хърватски военни формирования провеждат военен парад на стадион Кранчевичева в Загреб на 28 май 1991 г.
Парламентът на Хърватия обявява независимостта на страната и скъсва връзките си с Югославия на 25 юни 1991 г. Европейската общност и Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа призовават хърватските власти да въведат тримесечен мораториум върху решението си.