Васил Иванов Кунчев, известен още като Васил Левски,Самият Левски и повечето му съвременници обикновено изписват името като „Василъ Львскій“. е български революционер и национален герой. Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско владичество. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция. Неговата мечта е за чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание.
Биография Образование и младежки години Според източници Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово. По-нови изследвания обаче сочат, че най-вероятно е роден на 18 юли 1840 г.Бойков, Г., Митев, П. Документални свидетелства за годината на раждане на Васил Левски. В: История. Брой 29, Книжка 1, 2021, ISSN 0861 – 3710, стр. 8 – 27. DOI: 10.53656/his2021-1-1-levskРусева, К. Левски може би е роден през 1840 г., а не през 1837 г. (интервю с проф. Пламен Митев), Радио Стара Загора - БНР. Публикувано на 17 септември 2020 г. Син е на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Родителите му имат пет деца – Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка.
Дядото на Левски по бащина линия е син или племенник на Тудур Кръстилов, преписвач на „История славянобългарска“, който извежда родословието си от някой си Драгой, „спахия“ в Кочмаларе в началото на XVII век. Бащата на Левски Иван Кунчев (1808 – 1851) е родом от село Кочмаларе (днес Отец Паисиево), като малък се премества със семейството си във Войнягово, а по-късно се установява в Карлово. Той е буден и просветен среден занаятчия, занимаващ се с бояджийство и гайтанджийство. Запада материално, а по-късно е разорен поради злополучно поръчителство и нелоялност на неговия съдружник. Майка му Гина Василева Караиванова-Кунчева (вероятно 1810 – 1878) е преселничка заедно със семейството си от Сопот. Баща ѝ Васил е златар.
Васил Левски първоначално учи една година в килийното училище в Карлово (1845). Продължава учението си във взаимно училище в Карлово (1846 – 1849) и същевременно учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът. През 1851 г. след дълго боледуване умира баща му, както и по-малката му сестра Мария. Христо, Петър и Яна остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.
От 1852 г. е послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 година живее в местния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при Райно Попович и богослужение, пее в местния църковен хор. През 1855 г., заедно с вуйчо си, напуска Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното училище (1855 – 1856), същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителя Атанас Иванов. През 1856 – 1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850 година). От това време са неговите записки „В[ъ]ведение на обличителното богословие“, които днес са най-ранният запазен ръкопис от Левски.
През лятото на 1858 г. се завръща в Карлово заедно с вуйчо си, който му поставя условие да се покалугери, за да бъде изпратен в Русия да се учи. Според спомените на неговия братовчед Васил Караиванов нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за обучение в Русия, а за първи път това се появява в книгата на Стоян Заимов. На 7 декември 1858 г. приема монашество и е ръкоположен за такъв с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово. Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861 година, когато взема решение да се посвети на революционната борба. По-късно в писмо до съратника си Данаил Хр. Попов той пише: „Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали твърде добре, че аз не съм от днес в работата си, а от 61-во [лето];“.
Революционна дейност в Сърбия и Румъния (1862 – 1868)
На 3 март 1862 г. вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, за да се сдобие с тескере. През София и Ниш се отправя към Белград, където се установява в началото на април. В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и др. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 г. при Варош капия, Сръбска круна и Байраклъ джамия. получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние от Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се присъединява и заедно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под ръководството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им. Разтурването на легията през септември 1862 го заварва в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания. В края на 1862 заминава за Влашко, където пребивава в столицата Букурещ до пролетта на 1863 (Според Васил Караиванов Левски заминава за Букурещ едва в ранната пролет на 1863 и не след дълго се завръща в България.). През пролетта на 1863 се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му). Според Васил Караиванов, и Левски, и вуйчо му, са арестувани в Пловдив, но само за месец. През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.
На 19 април 1864 г., навръх Великден, в местността Алтънчаир край Карлово, в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попхристов и Христо Пулев, сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент е мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а пловдивският митрополит го заплашва с наказание ако упорства в настояването си.
От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава Тулча с надеждата да се срещне със Стефан Караджа, но не го открива. Там се запознава с поп Харитон, който по това време е свещеник там.
През октомври 1866 г. заминава за Влашко – за кратко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е учител в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 г., заедно с Панайот Хитов и Иван Кършовски, живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).
През февруари 1868 г. се разболява тежко (възпаление в коремната област налагащо операция която оставя дълго незаздравяваща рана), лежи във военна болница, където е опериран или в частна квартира според други източници. През април напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство. През май и юни 1868 година е в Турну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар. В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871 г.: „...и аз на 68-о [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество.“ През това време преосмисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е арестуван за кратко от влашките власти, заради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но е освободен по здравословни причини – незарасналата рана от операцията в Белград, излекувана по-късно от Неофит Калчев. По това време съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:
„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя - губя само мене си“.
В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. Иван Стоянов да твърдят, че вероятно те не са се срещали.
Създаване на Вътрешна революционна организация (1868 – 1872)