Градище (област Плевен)

Градѝще е село в Северна България. То се намира в община Левски, област Плевен.

География Селото се намира в централна Северна България, на пътя между градовете Левски и Павликени. Като цяло селото е комуникативно, има жп спирка на линията София – Г. Оряховица – Варна. През селото протичат две рекички. Едната се казва Суха бара, кой знае защо, но прави много наводнения. Южно от селото се намира местността Тараклъка (Нребеново). Тя е като парк, с вековни дъбови дървета. Близо край него, в северозападна посока, тече река Осъм. Землището на село Градище е много разнообразно – плодородни ниви, сенчести гори, както и няколко стари корита на река Осъм, които блазнят заклетите въдичари.

История Има легенда, която гласи, че имало местност, наречена Дермен баир. Но в селището настъпила чума и убила половината от населението на местността. Другата половина се спасила и си основала свое селище, наречено село Градище.

Версията, която е най-правдоподобна е, че е основано от първите заселили се през Дунав българи между 670 и 685 г. Имало е дървена крепост Оградище и от там е получило името си.

Да, имало е крепост и развалините са се запазили и до днес, но са каменни.

Културни и природни забележителности Читалището е на повече от 100 години и още поддържа духа на селото. Допреди петнадесетина години имаше самодеен театър. Представления са идвали да изнасят известни за времето си артисти. Градищени са имали удоволствието на живо да гледат Видин Даскалов и Зорка Димитрова, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова и други. Самодейците на селото и до днес печелят конкурси за народни песни и обичаи. Народната носия на селото е изключително красива и всяка градищенка я има, носи на празници, пази и лелее. Празниците се отбелязват от цялото село, а Зарезан, Бабинден и Лазаровден са на особена почит. Сурвакари, коледари, та дори и Баба Марта може да срещнеш на улицата в подходящото време.

Хората са умни, трудолюбиви и най-вече много талантливи. Имат си собствена песен за селото. Корените на Парцалев, Паша Христова, солистките на Горан Брегович са от село Градище. Извинения за пропуснатите имена на хората, занимаващи се с наука и спорт. Футболният отбор „Победа“ не е в А група, но го има. Колко села имат състезатели и провеждат състезания по мотокрос? Във времето на криза стадионът е в плачевно състояние, но поне е до най-красивия и естествен парк с вековни дъбове.

Редовни и културни мероприятия Съборът на селото е на 24 май всяка година. Фолклорен фестивал „Тараклъка пее и танцува“ – всяка година в началото на месец юли /втората събота и неделя/.

Някои обичаи и обредни практики и тяхното запазване в село Градище, общ. Левски

1. Исторически сведения за село Градище 2. Носии 3. Фолклорна характеристика – хора и песни 4. Обичаи и обредни практики - пролетни обичаи - трудови обичаи 5. История на читалище „Осъм“ и група за автентичен фолклор с. Градище 6. Възможност за туристическо развитие на района

Село Градище се намира в централната част на Дунавската равнина, на изток от река Осъм. На 7 км от него е най-близкият град Левски, а на 13 км. е гр. Павликени. Селото се намира на жп линията София – Варна.

Село Градище е едно от най-старите села в околността. Според стара легенда в днешните територии на селото по време на римското владичество съществува римска крепост. И до днес личат нейните граници в руините около старата чешма.

За името на селото съществуват две версии. Според първата управителят на крепостта се наричал Градица.

Втората и по-достоверна е от старобългарската дума градиште – място, където е имало град, укрепено място. През 15 век е посочено като „село Кърадиште“, в 1618 г. – „село Гърадищте“ а през 19 в. – „Осма Градище“, т.е. „Градище на р. Осъм“, за разграничаване от с. Градище, Севлиевско, на р. Росица. Като Осма Градище е нанесено и на картата на Феликс Каниц, пропътувал Северна България през 1871 – 4 г. Според старите хора турските нашественици разрушили крепостта около1464 г. Следва мрачен и тежък за България период. По време на Османското владичество се наблюдава познатата за периода демографска лабилност с приливи и отливи на населението. Наблюдава се прогресивно съкращаване на българското население дори и в селища, населени изцяло с българи. Отбелязано в народната памет е и преселването на черкезки племена в района през 13 – 19 в. Те са напаст за местното население със своите грабежи и начин на живот, но постепенно се смесват с местното население.

В края на османското владичество хората от балкана започват да се преселват в плодородната Дунавска равнина. Един от първите заселници, чието име се помни, е дядо Иван Кабакчиев. Около 1778 година той идва от с. Козирог, Габровско. Когато пристига, в селото има само 40 български къщи, останалите (около 200) са турски. Също от Балкана, търсейки по-добри условия за живот идват и други заселници – от Габрово, Дряново, Морава и Сломер.

Село Градище е типично полско купно селище. Дворовете са просторни с отделни стопански постройки. До началото на века свободното място е заето предимно за целите на животновъдството. Зеленчукови градини се появяват едва по късно, а дотогава необходимите зеленчуци се закупуват от специален градинар. Дворовете са оградени от кирпичени дувари.

Семействата живеят задружно, като най-тежка дума има най-стария. Собствеността е обща.

Основният поминък на селото е животновъдство – отглеждали се кози, овце и др. турското население притежава земята. Българите работят ангария на турците. След Освобождението голяма част от турците се изселват и земите започват да се обработват от тамошните селяни.

Носия Макар и на територията на село Градище да са се преплели много култури и етноси, то е единно в етнографско отношение и носи типичните белези на полянците. Това е основано както на народните характеристики, така и на географското разположение на селището.

Село Градище се намира на етнографската граница в Северна България, но има в по-голяма степен характерните за Източната част елементи. Запазената от 19 век женска носия е двупрестилчена.

Ризата е тъкана, нашита в долния край, ръкавите и деколтето, наречена „шита пола“. Отпред са запасвали тъкани престилки. Задната престилка се нарича „пищимал“. Изработен е от дебел вълнен плат в черен, червен или зелен цвят, в зависимост от вкуса на жената. За тях жените избирали най-хубавата вълна. На краката се обували шарени вълнени чорапи и цървули.

Моминската украса за глава е „косичник“ с карактерните парички, мъниста и плитки.

В селото е познато характерно забраждане, наречено „на коте“. То е изработена от дърво дъга, украсена с много мъниста. Върху него се поставя бяла забрадка, краищата на която са наречени „уши“. Те са нашити с шевици. Забраждането се извършва по такъв начин, че пред лицето да се изкарат краищата на забрадката, ушите. Обикновено тази забрадка се носи от младите булки, по всяко време на годината.

В делничните дни се носи по-опростена и удобна за работа носия, жетварската носия. При нея забрадките са бели, наречени „тумбелки“. Отпред на челото има дантела, изплетена на една кука, за да придава по-голяма красота на жетварките. Ризите са бели, наплетени отдолу с голяма дантела. Над тях се слага „кичена фуста“ – направена от тънък ленен плат. Престилката е червена или синя (тъкана на бели райета). На краката има шарени чорапи и цървули.

В началото на 20 век носията претърпява промяна. Тази носия също се възприема от жените като автентична и те предпочитат да носят нея при празници и други поводи. Тя е двупрестилчена. В по-късния етап черната завеска се налага напълно. Пищималът в тази носия е тъкан, черен, обточен накрая с черно копринено кадифе (изработено от естестевна точена коприна). Предната престилка също е тъкана. Красивите рози, изтъкани на нея се наричат „иперата“. Ризата е от тъкано платно, като накрая е пришита дантела, изплетена на една кука. Върху ризата се облича и блуза. Тя е копринена, нашита с шевица по ръкавите, деколтето и яката.

Мъжката носия е чернодрешна. Тя е сравнително по-тясна и къса от подобните носии на планинците. Потурите са наречени „юнкури“. Ризата е сбогата бродерия около врата, деколтето и ръкавите. Слага се широк пояс. Друга характерна черта са навоите, които се слагат над цървулите.

Като цяло носията носи характерните черти на източните полянци – предимно чернодрешно и двупрестилчено облекло, сравнително по-леки материи и широки кройки, позволяващи свобода на движенията, съобразени с местния климат в типично полски условия.

Фолклорна характеристика Село Градище спада към Северняшката хореографска група. Танците тук се отличават със своя стил и характер. Широките мегдани, леката двупрестилчена носия, хващането за ръце и големият брой хора допринасят за по-голяма гъвкавост и живост на хората. Широтата на полето е предадена не само в по-широките движения, но и във волното люлеене на ръцете и многото подскоци. При някои от танците има и „натрисане“, изразено в трептене на трупа и раменете. Вихреността и динамиката са изразени в много северняшки танци – пайдушки, дайчови хора. Ръченицата също е много популярна, като се среща и във вариант на хоро. Хората се играят в кръг или полукръг, по-рядко са прави. Записани са някои хора, типични за селото: „Мар момиченце, птиченце“ е пайдушко хоро. То е много весело, живо. Играе се с песен в кръг, като ръцете се люлеят напред-назад. Песента е следната: „Мар момиченце, птиченце, лятно ми гургуличенце, Ти като ходиш, кукуваш, от туй поле на онуй, Я ми намери, намери, криво перо петльово Да си заградя градинка, да си посея цветенце Ален пембен карамфил и кичеста камшица Мар момиченце, птиченце, лятно ми гургуличенце“

Друго популярно хоро е „Тилалин вика“: Първата бавна част е придружена с песен, играе се само от жени, танцува се на сватби и пролетни празници. Половината пеят, другите припяват. В началото започват да танцуват няколко момичета, докато станат достатъчно за затворен кръг. Когато свърши песента, започва да се свири. Мелодията става по-интензивна и започва втората част на хорото: „Тилалин вика из голяма града -коя мома либе няма нея бея да дадеме от где го зачу Цанината мама тя се виком провикнала -Наша Цана либе няма нея бея да дадеме Цана мами тихом дума _мълчи, мамо, онемяваш с двете очи ослепяваш аз си имам пет либета пет либета баш ергени баш ергени, градишчени“

Друго популярно хоро е „Черкезката“. Неговото име верочтно е свързано със заселването на черкезки племена в района през 13 – 19 век. С окончателното завладяване на Кавказ от Русия голям брой кавказки черкези мигрират в България и се заселват в различни градове и села, включително в района на село Градище.

Обичаи и обредни практики Нашият народ е свикнал да пее, когато работи, за да надвие с песен умората си, за да направи труда си по-сладък, по-спорен. Песни звучат на жътва, сенокос, на копан и гроздобер. От ранна пролет са празнуват обичаите, свързани с бита на хората, бележещи началото на земеделската работа, до не нейния край в късна есен. После започват големите зимни празници. За селския стопанин зимата е време на отмора от тежкия физически труд на полето, време за празници, сватби и веселби. Само женският труд не свършва. През зимата жените предат, тъкат и шият.

Красиви и обичани са празниците в село Градище, с големи традиции, запазили своята автентичност и до днес: Коледуване, Сурваки, Ивановден, Йордановден, Бабинден, Трифонов ден, Сирни Заговезни, Лазаров ден, Цветница, Великден, Гергьовден, Петровден, Димитровден, Игнажден, Сватба, Пеперуда, Русалии, Жътва, Седянка – белянка, влачанка, трошанка. В настоящата работа ще бъдат разгледани три календарни празници и обичаи – Лазар, Цветница и Великден и два трудови обичая – Белянка и Влачанка.