Иманенция (или също иманентност) произлиза от латинското in manere – „да останеш в рамките на, вътре в“, и се отнася до философските и метафизичните теории за божественото присъствие, които поддържат, че божественото битие, или същност, се проявява (манифестира) във и чрез всички аспекти на материалния свят. Това обикновено се прилага в монотеистичните, пантеистичните или панентеистичните вярвания, за да се предположи, че духовният свят прониква в не-духовния, и често контрастира на идеята за трансценденция.
Иманентността обикновено се свързва с мистицизма и мистичните учения, но повечето религии имат елементи както на иманентни: „ Който е вътрешно присъщ на някакво явление, предмет, произтичащ от неговата природа. Мълчанието е единственият начин на силния човек да каже нещо на хората, защото тук, в мълчанието, може да се изрази невидимата, нечутата, непроницаема същност, която не може да бъде изразена от думите. Ето защо иманентната същност на Ницшевия Свръхчовек е безмълвието. Д. Цацов, ОБ [еа]. По-особен е случаят с „Литературен вестник“. Вече трудно би могло да не се забележи, че неговият авангардизъм е в криза – дали поради изчерпване на иманентната му агресивност, дали поради други – извънлитературни – причини. М. Кирова, КП [еа]. ◊ Иманентна философия. Спец. Течение в немската философия, появило се през втората половина на XIX в., според което материалният свят е иманентен (вътрешно присъщ) на човешкото съзнание, битието е само вътрешно съдържание на съзнанието, поради което се отрича съществуването на обективния свят извън съзнанието. – От лат. immanens, -entis ‘който остава един и същ’.“, така и на трансцендентни вярвания в своите учения.
Източници
Категория:Метафизика Категория:Богословие