Като Руска революция от 1917 година () се отбелязват две кулминационни точки в руската история през XX век. Това са поредица от политически промени в Русия, довели до унищожаването на Руската империя и до началото на Руската гражданска война. Първият етап е Февруарската революция, след която през март 1917 година последният руски император Николай II абдикира и властта поема Временното руско правителство. Вторият етап е през октомври, когато властта в столицата Петроград е завзета чрез преврат от първото в света комунистическо правителство (Октомврийска революция).

Предистория

Руската революция от 1905 г. води до редица спорове и тежки протести на опозицията срещу руския император Николай II.

Последствията от тази революция са: Въз основа на Октомврийската прокламация на Николай II Русия получава конституция, която предвижда народно събрание (Държавна дума); В конституцията се акцентира върху доминиращата роля на царя. През последвалите години Николай II се опитва да премахне направените отстъпки. През 1907 г. избирателното право се променя така, че хората с по-висок ранг да дават повече гласове от тези с по-нисък. Промяната отнема на голяма част от селяните и работниците възможността да влязат в политиката, макар това да нарушава конституцията. Макс Вебер използва термина „Псевдоконституционализъм“; Реформи в аграрното стопанство (Столипински реформи) би трябвало да позволяват на селяните, сами да управляват стопанството си и да използват рационални методи за сеитба. Целта е създаването на селско средно съсловие.

По мнението на изследователя Вуда, събитията по време на Кървавата неделя от революцията от 1905 г. стават основната причина за февруарската революция от 1917 г. През 1905 г. за първи път е образуван Петроградски съвет („Петербургски съвет на работническите депутати“, накратко Петросъвет).Вуд, 1979. стр. 18

Един от проблемите, с който се сблъсква Русия в началото на Първата световна война, е блокадата, организирана от Централните сили. След влизането на Турция във войната през октомври 1914 г., Русия е лишена от основните си търговски маршрути през територията ѝ, а в същото време Германия блокира Балтийско море. Блокадата усложнява вноса на военни товари, докато самата Германия произвежда голямо количество боеприпаси, воювайки при това на два основни фронта.Вуд, 1979. стр. 24

Към началото на 1917 г. затегналата се война силно нажежава обстановката в Петроград. Военната хиперинфлация води до това, че производителите започват масово да укриват зърно, надявайки се на още по-голямо увеличение на цените. Според изследователя С. Нефьодов, към края на 1916 г. традиционната пазарна система за снабдяване на градовете започва да се разпада и царското правителство предприема първите опити за продоволствено разпределение. На 8 септември 1916 г. Николай II утвърждава предложението на Съвета на министрите за наказателна отговорност на търговци и индустриалци „за покачване или спад в цените на предметите за продоволствие или необходими потребности.“. Военна инфлация 1914 – 1916Сидоров А. Л. Финансовое положение России в годы первой мировой войны, 1914 – 1917 гг. М., 1960. С. 147. От сумата през първата половина на 1914 г., 1633 млн. рубли са в хартиени банкноти, останалите – в разменни монети. Цитирано по: Ричард Пайпс, Большевики в борьбе за власть. Период Парична маса в обращение (млн. рубли) Ръст на паричната маса (%) Ръст на цените (%) Съотношение на ценитекъм паричната маса 1914 г., първа половина 2370 100 100 0,00 1914 г., втора половина 2520 106 101 −1,05 1915 г., първа половина 3472 146 115 −1,27 1915 г., втора половина 4725 199 141 −1,41 1916 г., първа половина 6157 259 238 −1,08 1916 г., втора половина 7972 336 398 +1,18

Съвременникът на събитията от февруари 1971 г., историкът Сергей Мелгунов в свое изследване сочи, че постулатът за глада като причина за революцията е предположително несъстоятелен.Мельгунов, С. П. Мартовские дни 1917 года / С. П. Мельгунов; предисловие Ю. Н. Емельянова. – М.: Айрис-пресс, 2008. – 688 с.+вкл. 8 с. – (Белая Россия). ISBN 978-5-8112-2933-8, стр. 40 Изследователят Сергей Нефьодов е на противоположното мнение и привежда като довод подробен икономически анализ за механизмите, причинили прекъсванията в снабдяването, вследствие на военната хиперинфлация.

Самите власти на Петроград, в лицето на генерал Сергей Хабалов и градоначалника Александър Балк, оценяват запасите от хляб в Петроград към момента на началото на революцията като достатъчни. Изследователят Ричард Пайпс се присъединява към тази оценка, но набляга и на военната хиперинфлация и недостига в доставките на гориво за Петроград.

В Петроград започват брожения; през февруари 1917 г. на улиците се появяват тълпи с надписи на плакати „Долу войната!“. Тежките загуби по време на войната засилват мнението, че цар Николай II не е способен да управлява. Към 1917 г. загубите на Руската империя в Първата световна война достигат 2,5 млн. войници (загинали в бой, изчезнали, починали от рани и болести, загинали в плен) и до 1 млн. мирни жители. За цялата история на Русия, за първи път е мобилизирана такава огромна армия, през която преминават до 15 млн. души от 175-милионното население. 80 – 90 % от мобилизираните са селяни.

През октомври 1916 г. директорът на Департамента на полицията към министерството на вътрешните работи, А. Василиев, представя доклад за настроенията на населението по места, указващ, че „основната причина за озлоблението е неимоверното нарастване на цените“, в столиците (има се предвид Петроград и Москва) „опозиционните настроения“ далеч надминават нивото от 1905 г., което може да доведе до избухването на „мащабни безредици от чисто стихиен характер“. В същото време началникът на Кронщатския гарнизон докладва, че в случай на безредици, на войската не бива да се разчита поради ненадежността ѝ.

Ричард Пайпс пише, че:

Войниците са подлагани на редица унизителни ограничения: разрешава им се да се придвижват с трамваите само на степенките, в театрите не им се разрешава да седят заедно с офицерите. От 1915 г. в армията е възстановено телесното наказание под формата на бой с пръчки, разпространени са обръщението на „ти“ към войниците и побоят.

Генерал Дмитрий Дубенски, който през февруари 1917 г. е в царската свита в качеството си на официален историограф, отбелязва, че „има такива батальони, които наброяват по 12 – 15 хиляди. Всички те се помещават в тесни казарми, където на хората е отредено място за спане на две-три и четири нива. Да се наблюдават такива части стана трудно, не достигат офицери, и съществува пълна възможност за пропаганда. По същество, тези запасни батальони съвсем не са преображенци, семьоновци, егери и т.н. Много от войниците в запасните батальони даже не са положили клетва. Никой от младите войници не е още в полковете, а само се обучава, за да попадне едва после в редиците на този или онзи гвардейски полк и да усети духа, физиономията на частта и да попие традицията ѝ. Ето защо този млад контингент от така наречени гвардейци не бе крепък и, излизайки на 24, 25 и 26 февруари за усмиряване на безредиците, залитна и започна безсмислен и безпощаден войнишки бунт.“.

Освен това, някои от войниците и моряците са мобилизирани работници, в това число и такива, които са участвали по-рано в революционна дейност, като това се отнася най-вече за Кронщадската военноморска база, както и за военноморската база в Хелзингфорс. Условията за военна служба в Кронщад се тежки и придружени от редица унизителни ограничения за по-ниските чинове – например, на моряците е забранено да ходят по източната страна на главната улица, а на входа на Екатерининския булевард е поставен надпис, забраняващ влизането на „кучета, войници и моряци“.

Размириците в армията и флота започват дълго преди 1917 г.: на 19 октомври 1915 г. в Хелзингфорс се разбунтува екипажа на стоящия на рейда линеен корал „Гангут“, на 2 май 1916 г. е отбелязан първия случай на отказ на казаците да разпръснат тълпа. Както отбелязва изследователя Нефедов, през октомври 1916 г. последователно се разбунтуват войниците на разпределителните пунктове в Гомел и Кременчуг, на 17 октомври войниците от 181-ви полк се присъединяват към тълпата работници от Виборгския район на Петроград, а на 29 октомври 1916 г. извиканите да разгонването на стачници войници, вместо по работниците откриват огън по полицията. Френският посланик в Петроград, Морис Палеолог, в своя рапорт до френското министерство отбелязва този инцидент като „доста показателен“ и заявява, че „... в случай на бунт не може да разчита на армията... ние трябва дори и в този момент да предвидим отпадането на нашия съюзник [Русия] и да направим необходимите заключения.“.

Последната капка е закриването на 21 – 22 февруари от правителството на големия Путиловски завод в Петроград – работниците се опитват да започнат стачка, независимо от факта, че заводът е национализиран от началото на войната и стачките в държавните военни заводи са забранени. Този ход изхвърля на улицата 36 хиляди работници. Настроенията сред работниците в Петроград са взривоопасни – на 8 февруари путиловските работници замерват полицията с железни отломки и парчета шлака.

Различните партии с либерално ориентация в това време широко взимат участие в различни обществени организации. С началото на войната се разгръща движението на обществените военно-промишлени комитети с цел помагане на държавата при снабдяването на армията, и в юли 1915 г. е учреден Централния военно-промишлен комитет под председателството на октябриста Гучков. Опозиционните настроения спомагат за отстъплението през 1915 г. През август 1915 г. в Държавната дума е сформиран доминиращия в нея Прогресивен блок на основата на коалиция между партиите на кадетите и октябристите. Опозицията атакува царя, искайки въвеждането в страната на отговорно министерство (тоест правителство, назначавано от Думата и отговарящо пред нея), което фактически би означавало преход на Русия от самодържавие към конституционна монархия. Царят отклонява предложенията. Той създава нова ставка на Върховния главнокомандващ с щаб-квартира в Могильов и, по мнението на изследователя Вуда, оставя „голяма част от правителството“ в ръцете на императрицата, която е под влиянието на Распутин.Вуд, 1979. стр. 25

Всички тези фактори довеждат през 1916 г. до рязката загуба на доверие в режима. През тази година, Гучков, според неговите по-късни спомени, се опитва да организира, по модела на дворцовите преврати от 18 век, абдикирането на Николай II, и замяната му с един от Великите князе. През ноември, Павел Милюков открито обвинява в Думата правителството на руснака от немски произход Борис Щюрмер във водене на мирни преговори с Германия. През декември, малка група дворяни убива Распутин. На 1 януари 1917 г. група заговорници, предлага на Великия княз Николай Николаевич да заеме трона на цар Николай II. Великият княз отказва предложението, заявявайки, че „хората и войниците няма да разберат насилствения преврат“, но не съобщава за това на царя. След отказа на Николай Николаевич, като основен кандидат за ролята на нов цар започва да се разглежда Великия княз Михаил Александрович. Според Вуда, нито един от тези инциденти не е непосредствена причина за Февруарската революция, но те спомагат да се обясни защо монархията оцелява едва няколко дни след избухването на революцията.

В края на февруари, нередовните доставки на продоволствие в Петроград принуждават градската управа да вземе решение относно въвеждането на купони за хляб с норма един фунт на ден на човек. Това решение предизвиква паника и желание за запасяване с хляб, произтичат няколко погрома на хлебопекарни. С нарастването на кризата с доставките за Петроград зачестяват и стачките. Стачниците често се появяват и прекъсват работата и в съседни заводи, като ги принуждават със сила да се присъединят към стачката. С началото на въстанието на петроградския гарнизон, този метод започва широко да се използва от въстаналите войници.