Виктор Емануил II Савойски (), роден Виктор Емануил Алберт Мария Евгений Фердинанд Томас Савойски (; * 14 март 1820, Палацо Кариняно, Торино, Сардинско кралство; † 9 януари 1878, Рим, Кралство Италия), е последният крал на Сардиния (1849 – 1861) и първият крал на обединена Италия (1861 – 1878).
От 1849 до 1861 г. носи и титлите „херцог на Савоя“, „принц на Пиемонт“ и „херцог на Генуа“. Известен е като „Крал джентълмен“ (Re gallantuomo) заради решението си да запази Албертиновия устав, въведен от баща му Карл Алберт.
Със съдействието на министър-председателя Камило Бенсо, граф на Кавур, той довежда до край Рисорджименто, завършило с провъзгласяването на Кралство Италия. Поради ролята си в обединението е наричан „Баща на родината“, надпис, поставен и на Виториано на площад „Венеция“ в Рим, издигнат в негова чест.
Произход
Виктор Емануил II е най-големият син на краля на Сардиния Карл Алберт Савойски-Каринян (* 1798, † 1849) и на съпругата му Мария Тереза Австрийска-Тосканска (* 1801, † 1855). По бащина линия негови дядо и баба са Карл Емануил Савойски-Каринян и Мария Кристина Саксонска (* 1770, † 1851), а по майчина – Фердинанд III, велик херцог на Тоскана, и принцеса Луиза Мария Амалия Бурбон-Двете Сицилии.
Има двама по-малки братя и сестри: Фердинанд Мария (* 1822; † 1855), от 1831 г. първи херцог на Генуа, съпруг на принцеса Мария Елизабет Саксонска Мария Кристина (* 1826; † 1827), принцеса на Сардиния
Биография Начални години
Виктор Емануил е роден в Палацо Кариняно в Торино и прекарва ранното си детство във Флоренция. Баща му, един от малкото мъжки наследници на Савойския дом от кадетския клон Савоя‑Каринян (основан през 1620 г.), наследява сардинския трон след смъртта на краля и неговия брат.
Карл Алберт, известен с либералните си възгледи, участва в бунтовете от 1821 г., довели до абдикацията на Виктор Емануил I. Новият крал Карл Феликс Савойски изпраща Карл Алберт и семейството му в Новара, а впоследствие, поради лична неприязън, го принуждава да напусне кралството и да се установи в Тоскана. Семейството се премества във Флоренция, столицата на Великото херцогство Тоскана, управлявано от дядото на Виктор Емануил по майчина линия – великия херцог Фердинанд III. Там бъдещият крал получава военно обучение под ръководството на Джузепе Дабормида.
През 1822 г. Виктор Емануил оцелява при пожар във флорентинската резиденция на дядо си, при който загива неговата гувернантка. Липсата на очевидна физическа прилика между него и родителите му, съчетана с трагедията, поражда слухове, че истинският Виктор Емануил е загинал в пожара и е бил заменен със сина на местен месар.
През 1831 г., след смъртта на Карл Феликс Савойски, Карл Алберт се завръща в Торино, за да поеме трона, а Виктор Емануил го последва. Младият наследник е поверен на настойничеството на граф Чезаре Салуцо ди Монезильо и обучаван от екип преподаватели, сред които генерал Еторе де Сонац, теологът Андреа Шарва, историкът Лоренцо Изнарди и юристът Джузепе Мано.
Образованието на принцовете от Савойския дом следва строг и дисциплиниран „спартански“ модел. Наставниците, подбрани заради лоялността си към трона и Църквата, налагат стриктен дневен режим през цялата година. Денят започва в 5:30 часа с три часа учене, последвани от час езда. След закуска следват уроци по фехтовка и гимнастика, а след това още три часа обучение. Следобедът включва обяд и задължително посещение при майката на Виктор Емануил за уроци по етикет, а вечерта завършва с половин час молитви.
Виктор Емануил показва ограничен напредък в обучението си, въпреки усилията на наставниците. Той предпочита езда, лов, фехтовка и планински преходи пред учебните занятия. На 25 август 1837 г. изкачва планината РочамелонеRivista delle Alpi degli Appennini e vulcani, C.T. Cimino, 1866. Недоволен от резултатите му, баща му го води при нотариус, когато синът му е едва на десет години, за да подпише обещание за по-голямо старание.
Майка му е единственият източник на нежност, докато баща му поддържа дистанция и формалност, позволявайки му два пъти дневно да целуне ръката му, придружено единствено с краткото C'est bon. За да провери зрелостта му, Карл Алберт го кара да пише отговори на въпроси като „Може ли принц да сключва договори за продажба и покупка на коне?“.
Въпреки даденото обещание Виктор Емануил продължава да напредва бавно. Писмата му показват езикова несигурност, а той трябва специално да учи как да дава команди. Умения демонстрира единствено в калиграфията и познаването на военните правила. Най-голямо удовлетворение получава на 18-годишна възраст, когато е назначен за полковник и получава командването на полк – момент, който му позволява да насочи енергията си към военната кариера и да остави учебния период зад себе си.
Брак и извънбрачни връзки
След повишаването си в чин „генерал“ през 1842 г. Виктор Емануил сключва брак с първата си братовчедка Мария Аделхайд Австрийска. Бракът им е белязан от взаимна обич и тя му ражда осем деца. Въпреки това той поддържа множество извънбрачни връзки, сред които с актрисата Лаура Бон и с Роза Верчелана („Хубавата Роза“). Официално са признати осем негови извънбрачни деца от шест различни жени, но се предполага, че броят им надхвърля двадесет; често им дава фамилията „Гуариеро“ или „Гуариери“.
След смъртта на Мария Аделхайд през 1855 г. се обсъжда възможен нов брак с принцеса Мария Аделаида Кеймбриджка, но плановете пропадат както заради лошата репутация на Виктор Емануил в европейските дворове, така и поради неговото собствено нежелание, свързано с връзката му с Роза Верчелана.Giovanna Francesconi, Storie di Re e Regine - “Fat Mary”: la storia di Maria Adelaide di Cambridge, Vanilla Magazine.
През 1864 г. Роза се установява при него във Флоренция, във Вила „Ла Петрая“. През 1869 г., след тежко заболяване и страх от смъртта, Виктор Емануил сключва с нея религиозен морганатичен брак в Сан Росоре край Пиза (18 октомври 1869 г.). Гражданската церемония се състои по-късно – на 7 октомври 1877 г. в Рим.
Първи години на управление
Март 1848 г. е белязан от революциите в Европа, включително в Кралство Ломбардия‑Венеция, част от Австрийската империя и населено предимно с италианци. Бащата на Виктор Емануил, Карл Алберт, известен като реформатор, издава Албертиновия устав на 4 март 1848 г. и подкрепя движението срещу австрийското управление. Той обявява война на Австрия и навлиза в Ломбардия с пиемонтски войски и италиански доброволци, поставяйки началото на етап от Рисорджименто.
По време на Първата война за независимост (Австро-сардинска война), Виктор Емануил, тогава херцог на Савоя, командва 7‑ма резервна дивизия. Въпреки усилията, войната завършва с тежко поражение за Кралство Сардиния, изоставено от съюзниците и победено в битките при Кустоца (25 юли) и при Милано (4 юли). На 9 август е договорено първото примирие – това от Саласко.
Военните действия се подновяват на 20 март 1849 г. На 23 март, след тежка битка в района на Бикока при Новара, Карл Алберт изпраща генерал Луиджи Феча ди Косато да преговаря за капитулация с Австрия. Условията са много тежки и включват разполагане на австрийски гарнизони в крепостите Алесандрия и Новара.
В присъствието на Войцех Хшановски, Карло Емануеле Ла Мармора, Алесандро Ла Мармора, Рафаеле Кадорна, Виктор Емануил и братовчед му Фердинанд Савойски-Генуезки, Карл Алберт подписва своята абдикация. С фалшив паспорт напуска страната, заминава първо за Ница, а след това в изгнание в Португалия.
Същата нощ, малко преди полунощ, Виктор Емануил II се отправя към ферма във Виняле край Новара, където се среща с генерал Йозеф Радецки. Целта е да бъдат предоговорени условията на капитулацията – първото му политическо действие като нов суверен. Радецки, стремящ се да предотврати сближаването на младия крал с демократите, смекчава условията на примирието от Виняле. В замяна Виктор Емануил II уверява, че ще предприеме твърди мерки срещу демократическата партия, която според него е получила прекомерна свобода при управлението на баща му и е довела страната до война с Австрия.
Той открито се дистанцира от политиката на Карл Алберт, наричайки министрите му „група малоумници“, и заявява, че разполага с 50 000 войници, готови за бой – въпреки че тези сили съществуват само на хартия. Въпреки силния австрийски натиск Виктор Емануил категорично отказва да отмени Албертиновия устав, превръщайки се в единствения италиански владетел, който запазва конституцията.
Крал джентълмен След поражението при Новара и абдикацията на Карл Алберт Виктор Емануил II започва да изгражда образа на „крал джентълмен“, защитник на конституционните свободи, противопоставящ се на исканията на ген. Радецки за премахване на Албертиновия устав.Dennis Mack Smith, Vittorio Emanuele II, Bari, Laterza, 1973
По-късно публикуваните австрийски дипломатически документи обаче представят различна картина. Според докладите на Радецки, барон фон Мецбург и барон д’Аспре австрийците не са настоявали за отмяна на устава, тъй като и самата Австрия има конституционно правителство. Те твърдят, че благоприятните условия за мир не са резултат от твърдостта на краля, а от желанието на Австрия да не го тласне към Франция или революционерите и да запази Пиемонт като приятелска държава.
Документите показват, че младият крал се представя пред Радецки като привърженик на Австрия, обвинява баща си в слабост пред демократите и обещава твърда политика срещу тях, включително и премахване на устава.
В частно писмо до апостолическия нунций от ноември 1849 г. той заявява, че не вижда полза от конституционното управление и очаква подходящ момент да го отхвърли.
Френският пълномощен представител в Торино Шарл Адриен Хис де Бютенвал пише през 1852 г., че Виктор Емануил е реакционер, който използва устава, за да привлича либералите и италианските емигранти като поддръжници на династията и за да оправдае бъдеща завоевателна политика.
Съществува и противоположно свидетелство – това на генерал Генуа Джовани Таон ди Ревел, който месец след срещата във Виняле разговаря с краля в Ступиниджи. Според него Виктор Емануил твърди, че Радецки се е опитал да го убеди да отмени устава, дори предлагайки му подкрепа от „четиридесет хиляди австрийски щика“, но кралят отхвърлил предложението.Genova Thaon di Revel, Dal 1847 al 1855: La spedizione di Crimea; ricordi di un commissario militare del re, ed. Fratelli Dumolard, 1891, с. 46
Масимо д’Адзельо обяснява поведението на краля като „несигурен либерализъм“, обобщавайки позицията му така: по-добре е да бъде крал в собствената си държава, макар и с конституционни ограничения, отколкото зависим от Виена.Marziano Brignoli, Massimo d'Azeglio: una biografia politica, ed. Mursia, 1988, с. 178
Други историци подчертават политическата далновидност на Виктор Емануил. Според тях, въпреки абсолютистките си убеждения, той запазва либералните институции по стратегически причини: Савойската монархия губи престиж след войните от 1848 – 1849 г. За да се противопостави на демократите, е необходимо разширяване на социалната подкрепа. За бъдеща война срещу Австрия Пиемонт трябва да изглежда либерален, за да получи подкрепа от Англия и Франция.
Както отбелязва Джани Олива,(Gianni Oliva, I Savoia: novecento anni di una dinastia, Segrate, Mondadori, 1999 кралят възприема умерения либерализъм като най-подходящ и най-малко конфликтен избор, стабилизиращ политическите баланси в Пиемонт.
Съществува и по-нова интерпретация, според която Радецки предлага на Виктор Емануил териториални придобивки в замяна на отмяна на устава и отказ от национална революция, но младият крал отказва.
Тази политическа гъвкавост и способността да съчетава лични убеждения с държавнически интереси се смятат за основа на прозвището „Крал джентълмен“.
Край на Първата война за италианска независимост