Миха̀йлово (бивше Долна Гнойница) е село в Северозападна България. То се намира в община Хайредин, област Враца. По данни от ЕСГРАОН на община Хайредин към 2 май 2005 г. в с. Михайлово живеят 1153 души. До 1950 година името на селото е Долна Гнойница, така както е записвано в старите турски документи и в документите след Освобождението. С указ №191 на Президиума на Народното събрание (ДВ 95/22 април 1950 г.), населеното място се преименува в Михайлово на името на Михаил Кънчев – активен функционер на комунистическата партия и регионален ръководител на Септемврийското въстание 1923 година. През 1960 г. към с. Михайлово е присъединено с. Босилеград, административно утвърдено с Указ №431/обн. 22 ноември 1960 г.

География Разположено е на левия бряг на река Огоста и от двете страни на устието на Горногнойнишка бара (наричана от селяните в с. Септемврийци река Мътница) при вливането ѝ в Огоста. То е равноотдалечено по на 40 километра от големите населени места Оряхово, Козлодуй (районен център), Лом и Монтана, а по шосе отстои на 60 километра от областния център Враца.

Релеф Релефът е равнинен, силно повлиян от това, че е пресечен от две реки и е тяхна водосборна зона. Селото е разположено във валог с разлика във височините до около 40 метра. На църквата е поставен нивелачен репер с надпис „Височина на надморско равнище 71,548 м.“. Водното ниво на река Огоста в района на землището на селото е над 56 m. Разположението на селото в поречието на двете реки – Огоста и Барата, го прави естествен пътен възел. Като се използва създадената равнинност на терена и минимални наклони в поречията, през селото преминават шосетата от Оряхово за Монтана и София и това от Видин и Лом за Бяла Слатина, Плевен и Източна България.

Природни богатства В поречието на река Огоста се добиват инертни материали за строителството – пясък и баластра. Добивът на тези материали не е поставен на промишлена основа и задоволява само нуждите на региона. В десния бряг на реката са разкрити каменни кариери, от които се добиват камъни от варовик с добро качество за строителни нужди.

Почви

В региона почвата е чернозем, а по поречието на Огоста има наноси с пясъклива структура. Землището на селото граничи със землищата на селата Хайредин, Манастирище, Бели брод, Лехчево, Септемврийци (Област Монтана) (Горна Гнойница) и Бъзовец (Област Монтана). Земята е плодородна и благоприятства развитието на земеделие и скотовъдство. На север в землището на Михайлово е включена земя от местността Златия – една изключително продуктивна по отношение зърнопроизводството земеделска земя, а поречието на Огоста успешно се използваше за производство на плодове и зеленчуци.

Климат Климатът е умереноконтинентален. Зимите са студени, снеговити, с температури в средата на януари достигащи до минус 20 градуса. Летата са горещи и летните температури достигат до 35 – 38 С0. Характерни за есента са мъглите, обхващащи Дунавската равнина и с това понижаващи температурите от 5 до 8 градуса.

Гори В миналото е имало по-големи горски масиви с по-голямо разнообразие от дървесни видове. По време на създаването на ТКЗС са изсечени и изкоренени акациеви, брястови и дъбови насаждения. Сега преобладават дървета от видовете топола и върба около поречието на двете реки. Тези дървета вече нямат стопанско значение – като площ са незначителни, не се използват за строителство или други цели, и са подложени на безотговорно бракониерско изсичане за отопление.

Животински свят Околностите на селото се обитават от дребен дивеч – зайци и лисици и птици – пъдпъдъци, гургулици и яребици. Освен този дивеч обект на ловната страст през зимата са и дивите патици по поречието на река Огоста. Разпространени са водната змия, смокът и няколко вида гущери. В домакинствата се отглежда дребен – (овци и кози) и едър рогат добитък – крави. В малките семейни стопанства се отглеждат магарета и коне, свине и птици – предимно кокошки и гъски. Отглеждането на биволи е прекратено по време на масовизацията при създаването на ТКЗС.

Население Данните за числеността на населението в с. Михайлово са според преброяванията през годинитеБрой на населението по населени места в област Враца

Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:

Численост Дял (в %)Общо 1048 100,00Българи 662 63,16Турци 0 0,00Цигани 133 12,69Други 0 0,00Не се самоопределят 0 0,00Неотговорили 248 23,66

История Материални свидетелства Двете реки Огоста и Горногнойнишка бара, плодородната земя и тучните пасища са привличали хората още от древността към това място. Не са правени системни разкопки, но от проучванията на случайно намерени находки, може да се каже, че селището е обитавано още в шестото хилядолетие пр. Хр. Изследването е документирано и регистрирано от Богдан Николов.Николов, Богдан, ИМСЗБ, т. 18, 1992, стр. 13 Намерени са останки от погребения с трупоизгаряне – глинени погребални урни и златни накити от бронзовата епоха (края на четвъртото хилядолетие пр. Хр.). Изровени са останки от глинени съдове характерни за ранно-желязната епоха – около първото хилядолетие пр. Хр. Намерени са отделни монети и колективни монетни находки от времето на Римската република и Римска империя. Двете най-големи находки от 1800 и 1098 броя монети (денари и антониниани) са открити случайно в м. „Крушите“, край старото ТКЗС. Последните монети в тях са отсечени при император Галиен (253 – 268), което доказва, че тази земя е била провинция на Римската империя. Последните сечени по години монети и скриването на толкова голяма колективна находка съвпада с нашествията на варварите. Готите носели смърт и разрушения и вероятно по това време селото е разрушено и обезлюдено. От населението тук са оставени много тракийски могили, което определя народността на хората обитаващи тези земи. Открити са керамични съдове от Първото Българско царство и некрополи от времето на Второто Българско царство. Материалните свидетелства доказват, че мястото, където се намира село Михайлово е заселвано могократно, но не са намерени документи за името на селището.

Писмени документи След падането на България под турско владичество, от турски данъчни описвачи около 1483 година е описан Никополския санджак. Доцент Румен КовачевКовачев , доц. Румен, Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век в Българския исторически архив, Издателство Нар. библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, София, 1997 дава точни данни за населените места тук: село Койдозлу (Козлодуй) има 8 домакинства. село Бутанофче (Бутан) има 6 домакинства. село Хайрреддин (Хайредин) има 4 домакинства.

Село Долна Гнойница не се споменава, което значи че то отново е било празно място – селяните или са изселени в Анадола, както тези от с. Цибър, или селището е разграбено и опожарено. Турски данъчни документи споменават за селище с име подобно на Гнойница в каза Джибре (Цибър), Никополски санджак, както следва: в 1617 г. село Гунанидже или Гнояница; в 1620 г. село Гонайниче с 35 домакинства; в 1632 г. село Гнояниче с 30 домакинства; в 1639 г. село Гуяниче или Гояница.

Независимо от различното назоваване на името на селото при произнасянето на турски език и изписването му на арабски, може да се приеме, че записът се отнася до едно и също населено място. Това се потвърждава от непрекъснато еднаквия повтарящ се ред при изброяване на населените места в казата.Илчев, Захари, Цветан Петров. Разказ за Михайлово, второ издание, изд. „ПИК“ – Велико Търново, 2013 г., с. 37 – 41 ISBN 978-954-736-187-4

След кърджалийските безчинства във Врачанско в края на XVIII век, селото около Барата, намиращо се на пътя Видин – Лом – Плевен е опустошено, опожарено и се създава едно временно селище в местността „Влашко селище“, на около километър от старото, скрито в горуньова (дъбова) гора и встрани от пътища. В това селище се заселват българи, връщащи се от Румъния, както и такива, бягащи от родните си места на път за Влашко. Обитавано е около 15 години, и след 1800 година семействата от това ново селище се преместват отново около Барата, където и сега е село Михайлово. Според възрастни хора при едно изследване през 1904 година (отразено в издадения тогава „Пътеводител на Оряховска околия“),Георгиев, Ст., Т. Икономов. Пътеводител на Оряховска околия, Издание на Оряховското туристическо дружество „Дунавски турист“, Свищов, 1904 селото носи името на близкия соват (тур. голямо пасище, мера) „Гоеница“. Това славянско наименование, запазено във времето и доказано от записите в турските данъчни регистри показва, че жителите на селото са българи. В това крайречно пасище всяко домакинство от селото е отглеждало и угоявало до 150 броя овце, телета и работен добитък – волове, биволи и коне. В турска редакция най-близък до името Гоеница е записа от 1639 година. След 1800 година селото е записано като Гунуйниче-и зир (Гунуйница-и зир), което означава Долна Гнойница. Това е било необходимо, според турските власти, тъй като отново създаденото селище е ново на това вече празно място, а в горното течение на Барата съществува вписаното от 1631 година в турските данъчни „дефтери“ село Гунуйница-и баля. По-рано такъв запис на името не е бил необходим, защото Гоеница е по-старото от двете села и за да се отличават към името на второто е прибавено „и баля“, т.е. „Горна“

За първи път на български селото е записано като Долна Гноеница в календарче „Летоструй“, издадено във Виена-Австрия през 1873 година.Списание Летоструй или къщний календар за проста година 1873, V годишнина, издава книжарницата на Хр. Г. Данов и сие в Пловдив, Русчук и Велес, печатено в Виена у книгопечати Л. Соммер и сие, с. 58 – 59. Съхранява се в Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ В дадената таблица на статистическото описание на Оряховското окръжие от Врачанската епархия в народно черковно отношение, са дадени данни за населените места. За селото през 1873 г. е изписана с кирилица следната информация: Селище — Долна Гноеница Народност — българи Къщи – 104 Венчила – 221 Черкви — прави се Име на свещеника – Атанас Николов

В списъка на селищата от Оряховска околия изрично се споменава етническа принадлежност на населението. За селото е записано че е заселено с българи.

Училище и черква В селището на новото място през 1848 година се открива килийно училищеИлчев, Иван Н., Учебното дело в Ореховската околия от 1830 до 1926 г., Печатница Н.Д. Йоцев и сие, Орехово, 1926, с. 29 с първи учител Глигор Маринов от Ново село (Благово), обл. Монтана. Двадесет години по-късно се построява сграда, наричана „Хамбаря“, защото имала помещение за събраното зърно от данъци, помещение за религиозни ритуали и стая за нуждите на училището.История на учебното дело с. Долна-Гнойница, околия Ореховска от 1848 г.-до 1925 – 1926 учебна година включително. ТД „Държавен архив“ – Враца, ф. № 507-К, опис 1, арх.ед.85. През 1873 година се освещава новопостроената черква „Св. Параскева“ от свещеника останал да служи в нея – Атанас Попниколов. Тя е построена в дарените дворни места от фамилиите Ценьовци и Младенчовци. Свещеници служили в църквата са още Филип Трифонов, Кирил Манчев (от 1926 до 1932 година), Георги Макариев (от април 1932 до 1936 г.), Иван Александров (от 1936 до 1948 г.) и Ангел Филипов Попов.