Образованието в първата българска държава Развитието на образованиетоОбразование е процесът, при който учащите се усвояват система от знания за природата, обществото и човешкото мислене и придобиват определени умения и навици. С това понятие се означава и резултатът от този процес, усвоените знания, умения и навици на по-ниско или по-високо равнище. в България е тясно свързано със създаването на славянобългарска държава (681). Първоначално държавното управление използва гръцката писменост. Това пречи за създаването на самостоятелна славянобългарска култура, не допринася за сплотяването на славяните и прабългарите. Делото на Кирил и Методий пресича опитите на гръцкото духовенство и на католическата пропаганда да влияят върху държавното управление чрез образованието на младото поколение. Благодарение на славянската писменост се създават условия за по-нататъшното политическо и културно развитие на българския народ. Възникнало от необходимостта да се затвърди българската държава, да се защитят нейните интереси, още в своето начало образованието придобива демократичен характер. Реализира се идеята на Кирил Философ, че всеки народ има право да чете и да пише на своя роден език. Докато на Запад за задоволяване на образователните нужди се използва латинският език, в България се разгръща широка дейност за развитието на самобитно българско образование, за просвета на роден език и за създаването на старобългарска книжнина. Учениците на Кирил и Методий първи организират просветното дело в България. Средища на просветна дейност през IX – X век стават Охридската книжовна школа и Преславската книжовна школа. В борба срещу чуждите влияния, особено след разпространяване на християнството, Климент Охридски полага усилия образованието да проникне сред народа, да спомогне за издигане на неговото културно равнище. Разцветът на книжнината при цар Симеон (893 – 927) и нарасналите материални възможности на болярството допринасят за разширяване на просветните традиции. Преславската книжовна школа съдейства за развитието на старобългарската книжнина. Особено внимание се обръща на българския език, на неговата изразителна сила.
При упадъка на българската феодална държава отделни младежи получават твърде елементарно образование, главно в църковните и в манастирските училища. В резултат от появата на богомилството се увеличава книжовното богатство на средновековна България. По време на византийското владичество над българските земи (1018 – 1186) развитието на просветата в българските земи е сериозно затруднено. Въпреки враждебното отношение на византийската светска и църковна власт остават да съществуват отделни центрове на просветен живот, в които се обучават българи. В Рилския и в Бачковския манастир се създава и разпространява българска книжнина, поддържа се българския дух.Енциклопедия „България“, том 4, стр. 647 – 650, Издателство на БАН, София, 1984 г.
Образованието във втората българска държава По време на Втората българска държава (1186 – 1396) големи просветни центрове са Килифаревската книжовна школа и Търновската книжовна школа, които се очертават като висши училища в изучаване на богословие и философия. В тях се подготвят книжовниците Киприан, Григорий Цамблак и други. Забележителна е реформаторската дейност на Константин Костенечки, който се застъпва за „звучната метода“ при обучението, за даването на нов материал тогава, когато децата добре са усвоили стария, и други. Голямата роля на църквата и господството на християнския светоглед определят религиозния характер на просветата и образованието в средновековна България.
Образованието в българските земи под османско владичество Османското владичество на българските земи (1396 – 1878) спира за дълъг период икономическото, културното и политическото развитие на българския народ. Единствени просветни огнища са килийните училища към манастирите и църквите, в които се запазва предаваната по традиция жажда за знания. Създадени и издържани от народа, те задоволяват отчасти нуждата от образование, спомагат за запазване на българския народностен дух, съхраняват книжовното наследство. През XVI – XVII век голяма роля за обогатяване на българската книжнина изиграват Софийската книжовна школа и Етрополската книжовна школа. Нарасналото национално съзнание през Възраждането дава тласък за развитието на националната култура; възниква необходимостта от светско образование. Идеята за просвета, подета от Паисий Хилендарски, се развива и реализира от Софроний Врачански, Неофит Рилски, Петър Берон, Васил Априлов, Неофит Хилендарски – Бозвели, Емануил Васкидович и други възрожденски дейци.
Известно влияние върху образованието оказват проникналите от Гърция възрожденски идеи. Създават се елино-гречески училища и елино-български училища. Прокарваното чрез тях гръцкото влияние среща съпротива у възраждащия се български народ, който създава свои чисто български светски училища. Първото новобългарско светско училище е Габровското взаимно училище (1835). По негов пример се откриват много взаимни училища (мъжки и девически). Новите просветни тенденции на епохата намират място в съставения от Петър Берон първи български светски учебник „Буквар с различни поучения, събрани от Петра х. Беровича за българските училища", наречен „Рибен буквар" (1824). През 30-те и 40-те години на 19 век се създава богата учебна и педагогическа книжнина. Българското възрожденско училище се развива под силно руско влияние – учебниците се съставят по образец на руски учебници, учителите са главно руски възпитаници. След Кримската война (1853 – 1856) образованието и педагогическата мисъл в България навлизат в нов етап на развитие – наред с руското влияние прониква и „западно влияние, откриват се първите девически класни училища, преминава се към класно-урочната организация на обучение, прилага се „звучната метода, откриват се първите професионални училища и неделни училища. До началото на 70-те години на 19 век броят на училищата достига 1600, 3 гимназии и други. Важна роля за създаване на единно ръководство на училищата играят учителските събори, организирани от българските общини. В училищата проникват и се разпространяват революционно-освободителни идеи, много учители участват активно в национално-освободителната борба. Характерно за образованието през периода на османското владичество е, че народът сам се грижи за откриване, управление и издръжка на своите училища, води борба срещу посегателствата върху тях.
Образованието в третата българска държава Период 1878 – 1944 г. След Освобождението (1878) се създават по-добри условия за развитие на образованието. Оформилите се две политически групировки – консерватори и либерали, имат различно отношение към образованието. Консерваторите, като представители на едрите собственици, вземат мерки за откриването на повече професионални училища за задоволяване на нуждите от квалифицирани работници и за ограничаване на просветата на народните маси; либералите, които защитават интересите на дребните собственици, са за задължително и безплатно образование. В периода на Временното руско управление образованието се развива под влияние на славянофилските идеи. То се утвърждава не само като задължително и безплатно, но и като светско, с научен характер. Учебното дело се реформира в духа на демократичните възрожденски традиции. Съгласно Привременния устав за народните училища (1878) се създават 3 степени училища: първоначални (3-годишен срок на обучение, над тях се изграждат другите 2 степени), средни (2 години) и главни (4 години). Въвежда се задължително образование за двата пола. За по-високо общо образование се откриват реални и класически училища. Със Закона за материалното поддържане и учебното преустройство на училищата (1880) се утвърждават демократичните начала, залегнали във временните наредби на Марин Дринов по народното просвещение (обучението в първоначалното училище продължава 4 години и е безплатно и задължително, над първоначалното училище се откриват трикласни училища и гимназии с долен – 3-годишен курс, и горен – 4-годишен курс, училищата се издържат от общините). Със Закона за обществените и частните училища (1884) за пръв път се прокарва идеята за професионална подготовка на учениците – предвижда се някои общообразователни предмети да се изучават с оглед нуждите на земеделието и занаятите. След Съединението (1885) в стремежа да укрепи позициите си едрата буржоазия занемарява развитието на задължителното начално образование за сметка на средното образование, което подготвя интелигенция за държавния апарат. Откриват се много чужди училища, чрез които се засилва западното (главно немското) влияние. По почин на Иван Шишманов на 1 октомври 1888 г. при Софийската държавна класическа гимназия се открива Висш педагогически курс – поставя се началото на висшето образование. През 1891 г. излиза Закон за народното просвещение, с който образователната система се централизира, управлението и надзорът на всички учебни заведения се предоставят на Министерството на народното просвещение, предвижда се откриването на професионални училища (педагогически, търговски, индустриални и духовни). Със закона от 1909 г. се оформя структурата на образователната система, която се запазва с незначителни изменения в продължение на няколко десетилетия. Съгласно закона долният курс на гимназията се преустройва в прогимназия с 3-годишен курс на обучение и служи като продължение на началните училища и основа на средните. Задължителното образование става от 7 до 14-годишна възраст, но фактически се прилага само за децата в началното училище. Курсът на гимназията става 5-годишен. Създават се класически гимназии, полукласически гимназии и реални гимназии. Предвижда се откриването на технически училища. Значителни нововъведения в образователната система се правят със Закона за народното просвещение (1921) на Стоян Омарчевски. Утвърждава се задължително основно образование (началното училище и прогимназията), дава се практическа насока на училищната система (проличава в новите програми на основните и средните училища и в създаването на професионални училища), гимназията се разделя на 2 курса – долен (3-годишен, общообразователен – реални училища) и горен (2-годишен, общообразователен или специален – гимназии, педагогически и специални училища). През периода след Деветоюнския преврат през 1923 г. се променят организацията и съдържанието на образованието. Преминаването от основно към средно образование става чрез приемен изпит. Приемен изпит се въвежда и за завършилите непълните гимназии при преминаването им в реални гимназии. Много средни училища се превръщат в полукласически и класически гимназии. Откриват се училища за „даровити" деца, които подготвят бъдещи ръководители в държавния апарат. Религията става задължителен учебен предмет и в гимназиите. Ръководството на училищата се поставя в ръцете на кметовете като политически лица.
Период 1944 – 1989 г. След Деветосептемврийския преврат (1944) се извършва основно преустройство в образованието чрез Закона за народната просвета (1948). Като общ закон с него се уреждат въпроси на предучилищното възпитание, на основното, средното образование и средното специално образование. Осъществява се всеобщо задължително и безплатно основно образование. За неограмотените възрастни лица се организират курсове. Закриват се чуждите училища. С премахването на някои учебни предмети като вероучение, етика и други, се създава възможност курсът на образованието да се намали от 12 на 11 години. Въвежда се задължителното изучаване на руски език. Създава се единна образователна система. Премахват се ограниченията при преминаване от една училищна степен в друга. Образованието придобива напълно светски характер. Забранява се намесата на църквата в училището, учебното съдържание запознава учащите се с обществените отношения и с перспективите в тяхното развитие. От образованието се ползват на равни начала мъжете и жените независимо от тяхната национална принадлежност.