Via Dolorosa (в превод ) e къса улица в Стария град на Йерусалим, по която се смята, че е минал с кръстния си товар Иисус Христос към Голгота – мястото на неговото Разпятие. Тя се нарича с това име заради страданията, които Исус е понесъл при ходенето по нея.
Улицата е част от целия „Път на кръста“ или „Кръстен път“, който Христос е изминал, като е носил върху себе си кръста, на който най-накрая е бил разпънат. На Виа Долороса има 9 от 14-те спирки на Кръстния път на Христос. Последните пет спирки са на територията на храма „Божи гроб“.
Термините „Виа Долороса“, „Път на болката“ и „Кръстен път“ се използват символично, за да опишат път, покрит с препятствия и трудности.
Via Dolorosa е тясна и крива уличка, свързваща крепостта Антония с църквата „Възкресение Христово“, и има дължина около 600 метра, като днешното ѝ трасе е установено през XVIII век. Виа Долороса започва от Мюсюлманския квартал, на север от Храмовия хълм (Temple Mount), и завършва в църквата на Светия гроб в Християнския квартал. Тя е известно място за християнско поклонение.
Място в християнството Новият завет описва в 4-те Евангелия страданието на Исус, което включва агонията на живота му: затварянето му от евреите по време на Пасхата, разпитът му от Синедриона, отричането от неговите ученици, изпитанието му пред римския прокуратор Пилат Понтийски и неговото разпъване.
Смъртта на Исус оставя неговите ученици и последователи в голяма криза и представлява точка на промяна в тяхното богословско разбиране, защото Исус е бил смятан за месия. Традиционната еврейска традиция от периода на Втория храм е видяла велика и силна фигура в Месията, като цар или човек с божествени качества, които биха изкупили еврейския народ от Рим и никога не умират (както в Книгата на Даниил).
Такава концепция не можела да приеме образа на страдащ, преследван и разпънат месия, и затова доста вярващи в Исус претърпяли религиозна метаморфоза: невъзможността за смърт на героя, с която Исус избра да спаси човечеството от наказанието за първородния грях на Адам и Ева. Сега Исус е представен като доброжелателна жертва, човешка жертва, чрез която човешките същества ще получат божествена благодат и лично изкупление.
Улицата е популярно място за християнските поклонници. Кръстният път се състои от 14 поклоннически спирки (станции), на всяка от които нещо се е случило на Исус по пътя му. Девет от станциите са на Виа Долороса разпръснати по пътя, а последните 5 станции са в църквата на Божи гроб.
История на улицата В първите векове след смъртта на Исус понятието „Виа Долороса“ не съществува и няма следа от сегашните станции. Въпреки това е имало християнски поклонници, които следвали приблизителен път от своя Исус от Гетсиманската градина или от Претриум (място на закона) до Голгота. Следователно посоката е била от изток на запад. В края на византийския период е било обичайно да се върви от долината на Кидрон в посока на църквата „Св. Петър“ в Гликантън, по хълма Сион, до църквата „Света София“ (която не е известна със сигурност) и от там до Голгота. Следователно маршрутът е от изток на юг и оттам на север. Но всичко това са били само спекулации, тъй като Йерусалим е бил почти напълно унищожен от разрушаването на храма през 70-те години. Местата и сградите са били разрушавани и възстановявани много пъти, така че е невъзможно да се реконструира последното пътуване на Исус.
Огромната популярност на традицията Виа Долороса в Европа оказва голямо влияние върху това, което се случва в Ерусалим. Тя довежда францисканците, за да копират станциите на Виа Долороза, на които е забранено да се покланят в църквата на Божи гроб, така че поклонниците да могат да минат през тях и да носят подходящите молитви. Останките от тези спирки все още съществуват в църквата, като затвора на Исус или мястото на бичуването.
Пътят, който познаваме днес, до голяма степен е дело на Францисканския орден, който през 1342 г. е назначен за попечител на светите места в Израел. Изграждането на спирките по Виа Долороса е част от францисканска идеология, която защитава религиозната география: създаването на свети места, за да се привлече постоянно (или поне поклонническо) присъствие на централни места. Тази идеология е родена след провала на предишни опити за създаване на факти на земята със сила, като завоевателите на кръстоносците.
Професор Рони Еленблум повишава мотивацията за създаването на маршрута Виа Долороса в Йерусалим през XIV век с икономическия просперитет, който градът получава, когато мамулюкският емир на Tанакхис е възстановен в Йерусалим през 1820-те години. Тогава мюсюлманите се тълпяли в Йерусалим и построили ханове, ханати, заухахи и други обществени и религиозни сгради, особено около Храмовия хълм. Францисканците погледнали тревожно към Мюсюлманския квартал, който се формирал на север и на запад от Храмовата планина (днешния мюсюлмански квартал) и се страхували, че няма да има отворен коридор за християнските поклонници между църквите на Маслиновата планина и църквата на Божия гроб. Затова те решават да създадат „християнска ос“, която да премине през мюсюлманския квартал и да започне да пренася традиции като закона, бичуването и т.н., които са били известни дотогава на планината Сион. Францисканците дори добавили традиции, които не са споменати в Новия Завет, като например срещата с Вероника (шестата спирка) или падането на Исус (трета, седма и девета). Тяхната надежда, че тези станции ще се считат за християнски активи, които не могат да бъдат увредени или преместени, се основава на споразумение, подписано с правителството на Мамлюк през 1333 г., в което властите признават собствеността на францисканите върху християнски религиозни обекти като планината Сион, части от църквата на Светия гроб и църквата на гроба на Мария. Първоначално тези нови традиции са били неизвестни, например Николо да Погибонси описва в книгата си Niccolo da Poggibonsi – „A voyage beyond the seas (1346 – 1350)“, Franciscan Printing Press места в Йерусалим, които е посетил през 1346 г. и където днес е станция 3 (Исус пада за първи път), той казва, че Исус се е сблъскал с майка му, която го е срещнала (сега спирка 4), и Исус говори на дъщерите на Ерусалим (сега спирка 8, на около 150 метра), но не споменава събития, които се случили според историята преди спирка 8, като например помощта на Шимон Киренейски в носенето на кръста (сега спирка 5).
Първите станции, които се появяват на поклонническите маршрути, са срещите със Шимон от Кирена и жените от Йерусалим. След тях идват някои повече или по-малко преходни станции като къщата на Вероника, къщата на Шимон Фарисея, къщата на богаташа (от притчата за Лазар) и къщата на Ирод. Thurston, Herbert – The Stations of the Cross. London: Burns and Oates, 1906. str. 21.
Тези подредби между европейското въображение и физическото място продължават през следващите шест века. Още през 19-ти век е имало общо споразумение само за местата на първа, четвърта, пета и осма гара. По ирония на съдбата археологическите разкопки през 20-ти век показват, че ранен маршрут на Via Dolorosa през Западния хълм е по-вероятен.Pierre Benoit – „The Archaeological Reconstruction of the Antonia Fortress“, in Jerusalem Revealed, 1976.
От самото начало на францисканската администрация развитието на Via Dolorosa е тясно свързано с религиозните дейности в Европа. Орденът на малките братя е бил пламенен защитник на преданата медитация като средство за достъп и разбиране на Страстите на Исус. Графиците и писмените ръководства, които те написват, като Meditaciones vite Christi (Медитации върху живота на Христос), са били широко разпространени в Европа. Такава литература е създадена според библейските описания на Via Dolorosa, във времето между присъдата на Пилат над Исус и разпъването на Исус. И в четирите евангелия обаче има само няколко изречения с тези описания. През 14-ти век няколко събития белязват гарите на Via Dolorosa, повлиявайки както на религиозната литература, така и на самия физически облик на Йерусалим.
Процесът на кристализиране на Виа Долороса се ускорява значително в средата на 15 век, когато францисканците са били изгонени от планината Сион, като е създаден уникален молитвеник, адаптиран към станциите на Виа Долороса, позволявайки на поклонника да следва пътя от началото до края. Рони Еленблум – „Вода в Йерусалим, мюсюлманския квартал и създаването на Долороса в Йерусалим през 1630-те години“
Въпреки това маршрутът, начертан от францисканския орден, остава неизкопан от стотици години. Това е отразено в самия маршрут, който е претърпял промени, както и в броя на спирките, тяхното местоположение и събитието, предназначено да ги отбележи. Уилям Уей например споменава 14 спирки през 15 век, но само 5 са идентични с днешните спирки, докато останалите седем са много слабо свързани с пътя на страданието (като „Ша'ар Ха'ир“ или „Къщата на Ирод“). Друг пример може да се намери в книга, написана от Адричомиус през 1584 г., в която само 12 спирки са идентифицирани към обичайните спирки днес. Във всеки случай надеждата на францисканците за християнско присъствие по Виа Долороса е била загубена през 16 век поради забраната, наложена от мюсюлманските османци на християнските поклонници да изпълняват религиозни ритуали в близост до спирките и дори да се задържат зад тях.
По ирония на съдбата, традицията на Виа Долороса е била укрепена в Европа, докато в края на 17 век тя започна да процъфтява там в църквите на францисканците. Под патронажа на папа Инокентий XI, на стените на църквите са висяли картини, показващи станциите (и дори само цифрите, които ги маркират), а публиката и била повиквана на път от „спирка“ до „спирка“, за да се наслаждава на прощението. През 1731 г. папа Климент XII разширява обичая до всички католически църкви, при условие, че символите на станциите са поставени по стените от член на францисканския ред. Климент XII е и този, който най-накрая определя броя на спирките на 14.
През 19 век, с отмяната на много от законите на Омар и подобряването на статута на чужденците в Османската империя, поклонниците масово се връщали на спирките на Виа Долороса. Днешният поход се смята за един от акцентите на посещението на поклонника в Израел.
Процесиите Via Dolorosa в Европа не са престанали да съществуват и те се провеждат не само в църквите, но и на много други места. Известна процесия се провежда всеки петък от францисканците в римския Колизеум. През 1991 и 1994 г. папа Йоан Павел II участва в тази процесия, различна от спирките на страданията в Ерусалим и тяхното подреждане. Тази процесия започва, например в историята на Исус, от Гетсиманската градина и продължава с предателството на Юда, убежденията на Исус, неговото ходене по Виа Долороса и неговото разпъване. Общото за всички спирки в тази процесия е, че всички те отбелязват събития, които са изрично описани в Новия завет, а не по-късни традиции, като например Виа Долороса в Йерусалим.
За разлика от средновековните стъпвания на Виа Долороса, които имат за цел да осигурят на вярващия прошка и изкупление, тези паради служат днес като религиозно-духовно събитие за обществото или индивида. Ходенето през мъките на Исус се разглежда като процес, който човек трябва да преживее със себе си, и затова той може да реши с кои части на Христовото страдание той се идентифицира, доколкото „спирките“ му изглеждат значими. Следвайки този иновативен подход, католическата църква е приела широка промяна, наречена „Нов кръстопът“, която се прилага например във Филипините. Този път започва от Тайната вечеря, минава през станции с религиозно и лично значение и завършва с Възкресението на Христос. Спирките на Новия кръст са: Тайната вечеря, скръбта на Исус в Гетсимания, Исус пред Синедриона, бичуването и коронацията с трънената корона, налагането на кръста, падането, отпътуването на Шимон от Кирина, за да носи кръста за Исус, който се върнал към покаянието, Йоан и Мария, майката в подножието на кръста, разпятието, погребението и възкресението.