Црънча е село разположено в Югозападна България на около 2 километра от държавната граница с Гърция. То се намира в община Доспат, област Смолян. До 1988 година населеното място е съставно село към община Сатовча, област Благоевград.

География Село Црънча се намира в планински район в югозападната част на Родопите, на 18 километра южно от град Доспат и на 30 километра югоизточно от град Гоце Делчев. То попада в историко-географската област Чеч.

Къщите са построени в малка седловина, малко под върха на височинното плато, разположено в местностите Райвлен, Ливаде, Горното гробище и Бърчината, което е с полегат релеф и е единствената естествена защита от северните ветрове, както и подходящ терен за земеделска дейност.

Въпреки че платото е по-подходящо за застрояване, самите къщи сякаш са търсили закрила от северните планински ветрове, минаващи над платото, като са накацали една до друга и една под друга, по посока от изток на запад и всяка една от тях е огрявана от слънцето от сутрин до вечер през целия ден. На изток погледа стига и се спира от склоновете на Барутинско-Буйновския планински масив, а на запад погледа преминава през диплите на областта Чеч до върховете на Пирин.

Самият терен, на който са построени къщите, е със средно лек полегат склон, с изцяло южно изложение и с оглед към разположения под селото планински каньон Рата, в посока към село Бръщен на отсрещния рид и явно търсещ в простора на скритото зад извисяващата се на югоизток планина Али ботуш и още по на юг намиращото се далечно топло Беломорие.

С това си разположение селото е недосегаемо за наводнения и падналият през зимата сняг, който се топи бързо под въздействието на южните лъчи на слънцето. Климатът е мек и през цялата година няма силни горещини и силни студове. Лятото не е много горещо защото има постоянно и умерено ветрово течение, а зимата е с кратки и не много силни снеговалежи.

Землището на селото попада в пояса на буковите гори, ландшафтът е ерозионно-денудационен на гранитоидни скали, за който са характерни естествени гори, преобладаващи от бреза и голи скали, горско-храстовата растителност и смесените площи с естествена и аграрна растителност.

Икономика и стопанска дейност Населението се занимава основно със земеделие чрез формирани малки земеделски или семейни стопанства и ферми. Основната стопанска дейност и доходи са от производството и продажба на ориенталски дребнолистен тютюн, отглеждан на малки площи и ниви в землището на селото, сушен на открито в полиетиленови сушилни. За собствени нужди и консумация се отглеждат и различни видове зеленчуци и плодни овощни дървета. Част от населението и домакинствата като земеделски производители отглеждат по една, две крави, овце и кози, които се използват основно за производство на продукти от мляко и месо за собствено потребление. Част от домакинствата отглеждат по един кон, муле или магаре, които се използват като работен и товарен добитък в земеделието и за снабдяване с дърва за огрев и отопление. Частично в земеделието се използва и механизация, колесни и верижни трактори за първоначална обработка на почвата, есенна или пролетна оран на площите. Изхранването на животните се осъществява от груби фуражи и окосено сено придобито от собствени ливади и пасища, както и концентрирани фуражи закупувани от полските райони. През летния и есенния сезон, част от населението си набавя допълнителни доходи от бране и продажба на горски плодове – боровинки, къпини, малини и диворастящи гъби.

В селото има цех за шивашко производство с променливо заети лица, основно жени, от 30 до 60 души. Съществуват малки търговски обекти, кафе-аперитиви, заведения и магазини. В селото функционира фурна за производство на хляб към потребителска кооперация град Доспат и втора фурна за производство на местен хляб. Обществено заетите лица в публичния сектор са служители в кметството, учители и възпитатели в училището и детската градина. Една част от жителите работят на постоянна работа в мините и рудниците в град Бобовдол. Друга част от мъжкото население работи като строители в различните краища на страната. Трета част от населението осъществява сезонна стопанска дейност като временно наети в различни стопански отрасли в Англия, Гърция, Америка и Испания. Голяма част от възрастното население е пенсионирано след дълги години работа в селското стопанство на бившите АПК и ТКЗС, бивши миньори от урановите рудниците на село Барутин, Елешница и град Смолян, както и бивши работници от горските стопанства, всички които се занимават допълнително и със земеделска дейност в личните семейни стопанства.

История Населеното място е създадено и съществува от времето на древните тракийски царства, римското владичество. След 1912 година Црънча е съставно село на Неврокопска околия, след това за определено време е било съставно населено място към околия Драма. Към 1926 година Црънча влиза в състава на община Кочан.Анастас Примовски, „Бит и култура на родопските българи“, СБНУ, кн. LIV, София, 1973, стр. 65 – 66 След закриването на община Кочан през 1934 година, попада в община Сатовча. С указ 80 на Президиума на Народното събрание от 13.02.1950 г. е причислено към възстановената община Кочан.Държавен вестник, бр. 40 от 17.02.1950 г. С решение на Благоевградски окръжен народен съвет от 28.11.1958 г. отново е причислено към община Сатовча.Държавен вестник, бр. 98 от 09.12.1958 г. Върнато е отново на община Кочан по силата на указ 959 на Президиума на Народното събрание от 23.12.1965 г.Държавен вестник, бр. 102 от 28.12.1965 г. С указ 2295 на Държавния съвет на НРБ от 22.12.1978 г. община Кочан е отново закрита и всичките ѝ съставни селища, включително и Црънча, са включени отново в състава на община Сатовча.Държавен вестник, бр. 101 от 26.12.1978 г. По силата на указ 3005 на Държавния съвет на НРБ от 06.10.1987 г. селото преминава от община Сатовча към община Доспат.Държавен вестник, бр. 78 от 09.10.1987 г.

Под село Црънча, в местността Римският мост, е минавал древен тракийски път, по-късно използван от римляните и от Византия, свързващ долините на реките Места и Струма с Горнотракийската низина. Пътят почти съвпада с артерията Виа Егнация. Римският път и мост е разрушен при изграждането и ремонтирането на пътната мрежа в региона през втората половина на 20. век. Мостът е бил едно от малкото места, където река Рата е можело да бъде пресечена преди изграждането на язовир Доспат, а положението на селото над моста му е давало важно стратегическо значение.

Поради това стратегическо разположение местното население насила е било ислямизирано през 16. – 17. век, при което голяма част от него е било избито от османската власт. Насилственият характер на този процес стои в основата на името на местното българо-мохамеданско население „помаци“. Кървавите събитията от този период са представени в романа на Антон Дончев „Време разделно“ (1964 г.) и едноименния филм от 1988 г. След насилствената ислямизация в селото християни практически не остават.

По време на Априлското въстание от местното мюсюлманско население са формирани башибозушки части в района Дъбраш, които подтикнати от турската власт и ислямското духовенство участват в разоряването на редица български села по северните склонове на Родопите, дори такива, които не са възставали. Трагичните събития, свързани с поголовно избиване на християнското население, организирани изнасилвания, масови кражби на покъщнина и на осиротели деца, детайлно се разгледани в романа „Калуня-кала“ на Георги Божинов (1988 г.), където селото е споменато с действителното си име. Като възмездие за участието им в издевателствата през 1876 г., в периода на Балканската и Междусъюзническата война, в края на 1912 и началото на 1913 година е извършено насилствено покръстване на помашкото население в Родопите и селото е опожарявано два пъти, при което масово са били избити и изклани по-голямата част от жителите му, поради отказ да приемат насилствено наложената християнизация. Насилията са извършени от свободно образувани паравоенни формирования от християнските села от района на Чеч, предимно от селата Сатовча, Долен и Гърмен, и отчасти от военни длъжностни лица, водени от тогавашния околийски управител Хаджи Мървак и от църковни служители на Неврокопската епархия и Българската православна църква.

В 1910 г. в селото живеят 396 жители, след края на Първата световна война в 1920 г. то е с население 195 души. След това броят на населението е както следва: 1926 година – 251 жители; 1934 година – 283 жители; 1946 година – 351 жители; 1956 година – 386 жители.

Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Кочан, Бръшлян и Жишево, Любча, Марулево, Усина и Црънча живеят 2416 помаци.Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.

През 1987 година кметът и директорът на училището на съседното село Бръщен и кметът на град Доспат отишли в София, като директорът се представил за кмет на Црънча и поискали административна процедура за прехвърлянето на Бръщен и Црънча към община Доспат с уговорката спорният водоизточник, снабдяващ двете села, да бъде предоставен единствено само за населението на село Бръщен. Последвала така наречената „Водна война“ между двете села, която приключила успешно след двумесечна блокада и обсада на населените места от нощни доброволни селски наряди и постове, които наблюдавали подстъпите към двете села с цел да не се допусне умишлен палеж на къщите и стопанските сгради, както и след успешната намеса на специализирани военни части за предотвратяване на масовите безредици. Неизвестни лица от село Бръщен умишлено отрязали моста и прекъснали пътната връзка на село Црънча с останалия свят, но след това други неизвестни лица отрязали захранващите кабели за високо напрежение и прекъснали електрозахранването за село Бръщен. Преговорите между страните са се осъществявали под ръководството на вицепрезидента на Република България Атанас Семерджиев, областните управители и представителите на общинските администрации. По време на обсадата, вицепрезидентът облита района на действията с военен хеликоптер и осъществява кацания в двете села, където провежда преговори с протестиращото население за прекратяване на размириците. За радост „Водната война“ и обсадата приключила без жертви, а само със заплахи, ругатни и обиди, временно взети заложници от двете страни и малки натъртвания при лек ръкопашен бой между участниците. Всичко приключило успешно чак когато и двете села са били водоснабдени с помощта на нов, допълнителен водоизточник каптиран с помощта на съществуващите тогава Строителни войски. Събитията по така наречената „Водна война“, са отразени и обявени единствено по европейските радиостанции „Свободна Европа“ и „Би Би Си Лондон“.

През 2012 година жителите на селото изпращат писмо до българските институции и гръцкото посолство в София, в което заявяват желанието си Црънча да бъде прехвърлено към Гърция, тъй като вече 20 години след демократичните промени още не им е върната земята.

Варианти на името Варианти на името са Рата, Странджа, Странча, Черница, Черничан, Черничен, Черничян, Стрънча, Църънча, Царънча, а в някои османски документи Чринча ()

Религии Населението е изцяло помашко и изповядва исляма. Местното население изповядват традиционен ислям – сунитство.

Обществени институции Кметство село Црънча; Основно училище „Никола Й. Вапцаров"; Целодневна детска градина „Зора“; Народно читалище „Просвета“; Мюсюлманско джамийско настоятелство;

Културни и природни забележителности