Васил Левски е село в Южна България, разположено приблизително в централната част на Горнотракийската низина, на 10 км северно от река Марица. То се намира в Община Опан, област Стара Загора.
Селището е пето по големина в община Опан с население към 14 септември 2007 година от 283 души с постоянен адрес, което е приблизително 10% от жителите на община Опан и представлява 0,004% от населението на страната.
Името на селото до 1906 година е Аладаалии,Мирчев, Н., Коледаров, П., Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987, „Наука и изкуство“, София 1989 а от 1906 до 1950 година – Левски. С ук. 165 (обн. 05.IV.1950 г.) е преименувано на Васил Левски.
Най-често срещани названия на село Васил Левски на латиница са: Aladaalii, Aladaaliy, Aladaili, Levski_2, Lewski, Vasil_Levski, Vasyl_Levski, Levski, V.Levski, V.Lewski, Aladay (от карта на Българските земи в Османската империя в историческия музей, град Стара Загора), Vasil Levski.
Най-често срещани названия на селото (освен Васил Левски) са: Аладаалии, Аладъалий и Аладамий (Видрица, поп Минчо Кънчев), Аиванлий (от летописна книга на с. В. Левски), Аладачлий (Речник на селищата и селищните имена 1878 – 1987, Н.Мичев, П.Коледаров), Лески, Аладайли, Аладали, Аладаали, Аладайлии, Левски (съвременни разговорни наименования).
История
По време на Османското владичество село Аладаалии е било неголямо село заселено с османски турци, чиито жители изцяло го напускат след Руско–турската освободителна война. На тяхно место идват български семейства от околните селища и бежанци от Караклисе, Крушево от селата на Димотишката кааза и вероятно от самия град Димотика. Българските бежанци от Беломорието тръгват най-вероятно през 1881 г. – само две години след решенията на Берлинския конгрес, след като разбират, че селото им остава в рамките на Османската империя. Бежанците навлизат дълбоко в Източна Румелия, като стигат със своята покъщнина, едър и дребен добитък близо до Стара Загора. Не се знае колко дни, седмици или месеци са престояли в Старозагорско, но изглежда там не им харесва особено. И тези западнотракийски бежанци стягат отново цялото свое движимо имущество и се насочват този път на юг от Стара Загора и се спират след четиридесет километра шосеен преход в село Аладаалии. Там те намират все още незаети къщи и земеделски земи, изоставени от изселилите се мюсюлмани към териториите, подвластни тогава все още на Османската империя.
Поп Минчо Кънчев в своята книга „Видрица“ пише, че е „богато турско село – овце, кози, говеда, храни, пари“.Кънчев, поп Минчев, „Видрица“, „Български писател“, София 1985 Селото силно допада на бежанците и с това, че само на около километър североизточно от него минава река, на юг – съвсем от самото село започвала дъбова гора, а на девет километра по шосето на юг от Аладаалии се стига до Търново-Сеймен (сега Симеоновград), разположен на двата бряга на река Марица, най-близкия град до това село. Покрай споменатия град минава и построената железопътна линия Белово-Одрин. По време на Източно-румелийския период Търново-Сеймен е обявен за околия (1880), в рамките на която е и Аладаалии.
Освен бежанците от Димотишко, в Аладаалии се заселват и отделни семейства от с. Кум кьой (сега с. Пясъчево), с. Мандрица и от околните селища.
Въпреки Междусъюзническата война (1913) и последвалите я погроми над българите от Западна Тракия, извършени от турски и гръцки военни и паравоенни формирования,Милетич, Любомир, „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, София 2003 в село Караклисе остават да живеят до 130 семейства българи, смесени с турски семейства. Целта на тези турски и гръцки набези над западнотракийските българи е била не само отмъщение и реванш за българските военни успехи през 1912 година, но и опит за етническо прочистване на тези територии от българския етнос, който има по това време доста сериозно присъствие в някои селища на Беломорска Тракия.
След Конвенцията в Сан Ремо през април 1921 г., която присъединява Западна Тракия към Кралство Гърция, в Царство България през 1925 – 1926 г. пристигат още много други българи от Гръцка Тракия.Стойков, Стойко, „Българска диалектология“, София 1963 Определен брой семейства от тази втора вълна бежанци пак са от Караклисе се заселват в село Левски, като заемат най-вече неговата североизточна част. Няколко семейства от новопристигналите бежанци от Караклисе остават в село Левски само за известно време, защото предпочитат да се установят по-трайно заедно с останалите бежанци от Караклисе и с български бежанци от Мала Азия, в село Хамзач (от 1934 г. село Дъбовец), което е много по-близо до Караклисе.
По време на войните до 1945 г. селото дава доста жертви. Войници от В. Левски участват в боевете при Ниш, Белград, Будапеща през Втората световна война. По това време селото е било многолюдно с почти 1400 жители от компактно българско население. Близкото село Опан, което е административен център на общината, е основано през XVI век, на оживен търговски път, свързващ Северна и Средна България с Цариград, което е важен показател за оживеност на региона в един дълъг период от миналото.
В началото на ХХти век основният поминък на селището е скотовъдството и земеделието и въпреки мощните държавни инвестиции след 9 септември 1944 г. и внедряването на планова икономика откъм средата на 60-те населението в региона започва да се преселва към близките градове. Левченци се преселват в София, Димитровград, Пловдив, Гълъбово и Симеоновград. Най-масово преселение извършват към Стара Загора. Единствено заселването към този град има организиран характер, като новодошлите са подпомагани от по-стари преселници, като в резултат на този процес оформят землячески групи в някои сфери на промишлеността (АТЗ–Ст. Загора, мини Марица-изток и др.). В днешно време в Стара Загора живеят стотици потомци на левченци.
След демократичните промени от 1990 г. емигранти от селото се заселват и в чужбина най-вече в Гърция и Италия. Родом от село Васил Левски са редица лекари, психолози, инженери, хора на изкуството, спортисти, военни и полицаи, общественици и учители.
География Местоположение Селото отстои на 42 км южно от Стара Загора, 9 км северно от Симеоновград, 12 км западно по права линия от гр. Гълъбово. През село В. Левски минава третокласен път – III-503, който е най-прекият по направление Истанбул-Стара Загора. След 2001 г. започва реконструкция на пътната мрежа, а на 20 август 2007 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството Асен Гагаузов открива преасфалтираното трасе.Реконсруирано шосе позволява по-удобно пътуване през област Стара Загора . Икономически портал на Стара Загора
Най-близката железопътна линия е 83-та жп линия Симеоновград-Нова Загора, която минава най-близко на 10 км извън регулацията на селото. През землището на В. Левски минава електропреносна линия с направление Пловдив – п/я ХЕБРОС 400kV.
Релеф и почви Теренът в землището на село Васил Левски е пресечен, хълмист, с множество хаотично разположени и взаимно пресичащи се дерета, като на север преминава в равнинен и с по-висока надморска височина. Класификационният код на надморската височина е 3-ти (реш. №563 на МС) с надм. вис. 100 – 199 м. На юг преобладава горска растителност (предимно широколистна), образуваща малки и по-големи горички, т. нар. кории. Там са съсредоточени и дълготрайните овощни насаждения.
Земята е най-големият ресурс на селото. Основният процент от обработваемата площ са ниви, но има и много пасища. Землището на селото е изключително благоприятно за развитие на земеделие поради високото качество на почвите.
Селото попада в почвеногеографския регион на Тракийско–Тунджанската провинция. В преобладаващата си част земите в региона са продуктивни и неерозионни черноземни-смолници. Съдържанието на хумус в горния пласт е 3 – 4 % и постепенно намалява в дълбочина на профила. Карбонатите са измити на дълбочина под 80 – 90 см. Реакцията на почвата е неутрална до слабо кисела в безкарбонатния слой и слабо алкална в карбонатния. Тези почви са недостатъчно запасени с азот и фосфор, но имат благоприятен калиев режим.
В почвената структура в село Васил Левски останалите видове почви имат по-слабо хумусно съдържание. Тези почви имат преобладаващо лек механичен състав и рохкав строеж, което ги прави подходящи за интензивно и високо-рентабилно земеделие. Механичният им състав е глинест или тежкопесъчлив–глинест с текстурен коефициент 1,3.
В миналото горските площи са били значително по-големи, но в настоящето отстъпват място на културните растения. В близост до селището на 1 км в източна посока се намира язовир с незначителен обем и малка рекичка (Мусачевската река), протичаща по дъното на долина, ориентирана север–юг и вливаща се в река Съзлийка край град Гълъбово, с което се включва във водосборния басейн на река Марица по долното ѝ течение. Мусачевската река често образува малки блата по пътя си, а през лятото пресъхва, но дава известна възможност около коритото ѝ да се развива поливно земеделие.
Замърсяване на почвите Локализирано е в районите непосредствено съседни на транспортните артерии Е80; Хасково-Димитровград; Димитровград-Радиево-Ст. Загора, както и покрай пътя Горски извор – Димитровград – изложени на екологичен риск от вредния ефект на автотранспорта.
По тези трасета преминава интензивен поток от леки коли, товарен и пътнически автотранспорт. Замърсяването има локален характер. Изследванията на почвата с профил 0,30 см (известен като „орен“ слой, в който е разположена основната биомаса на кореновата система при тревистите растения) показва, че основният екологичен проблем постъпва от акумулирането на оловото в повърхностния слой на почвата. Успоредно с оловното замърсяване, в резултат на изгорелите газове от автотранспорта и въздушния аерозол от микрочастици от износването на гумите формират допълнително замърсяване, не само с тежки метали, но и с други вредни газове.
Съществуват и нерегламентирани сметища, които замърсяват почвите и водите. Този проблем е хроничен за селото.
Полезни изкопаеми На 6 – 7 км южно от селото е открито находище на руди суровина за атомната енергетика и голяма гранитна плоча в дълбочина, но не е разработено.
Поради високото съдържание на глина и други вещества, които придават свойство на втвърдяване на определени земни пластове при определени условия, то тези пластове системно са добивани за нуждите на строителството в селото. Все още са запазени поне три находища на такъв материал около селото.
Води Всички видове води на територията на селото се замърсяват или са застрашени от замърсяване поради следните причини: Нерегламентирано заустване на отпадъчни води в реките от околни къщи, сметища, които не отговарят на нормативните изисквания и са постоянен замърсител както на подземните така и на повърхностните води; Липсата на канализационна мрежа. Тези проблеми, вероятно в своята пълнота, няма да бъдат решени през следващите години. Общината не разполага с достатъчен ресурс да го реши, а в същото време съгласно Директива 91/271/ЕС за градските отпадъчни води и съответната българска Прилагаща програма до 2014 г. не се предвижда задължителното изграждане на канализация и пречиствателна станция в нито едно от селищата на община Опан. Остава възможността изграждането на канализация и малки пречиствателни съоръжения да се финансира чрез грантове за развитие на общините в България.
Население Населението е предимно от български произход, а втората по големина народностна група – демерджиите, почти се е асимилирала с българския етнос, процес, датиращ от повече от половин век.
Прирастът на населението е силно отрицателен, като намаляват единствено българите. Смъртността е несъразмерно висока, поради застаряването на населението и недостатъчното медицинско обслужване.