Левски (област Пазарджик)

Левски (по-рано: Калагларе – до 14.08.1934, Долно Левски – до 04.05.1987) е село в Южна България. То се намира в Община Панагюрище, област Пазарджик.

География

Селото е разположено на най-южните склонове на Средна гора, на надморска височина 420 м, които са едно разпокъсано продължение на Юрушко – Елшишкия рид. Намира се на около 4 km югозападно от река Луда Яна, на половината път между Пазарджик, Панагюрище.

Между надигащите се в полукръг от север и запад хълмове Избека, Голям баир, Молловица и други възвишения се затваря малка полукотловина с отвор откъм юг. В нея, предпазена от северните ветрове и отдалечената преграда на местностите Богданица, Столово, Куршум тепе и Амадалан, е разположено с. Левски. То се намира на границата между Средна гора и Пазарджишкото поле – обстоятелство с голямо значение за жителите му.

В селото най-характерна е главната улица, тя го дели на Горна и Долна махала. Освен това от северозапад по посока на юг от Левски е пресечено от един поток, който дели селото на западна и източна махала.

Забележителност на селището са няколкото местности с важни исторически събития. На източната част е м. Геленджика /Макова поляна /, която пролетно време потъва в зеленина.

Преди 1944 г. на това място са се празнували Великден, Гергьовден и са ставали общоселските събори, а в една падина е взето решението от членовете на БКП и БЗНС за въстанието през септември 1923 г.

На 50 м източно от старото кметство има празно място от 1 дка. площ, където се е намирала турската джамия, сега на това място е направена детска площадка.

Селото има добър изглед, гледано откъм местностите Бахчалъка и Молловица. Впечатлява и изгледът му откъм селата Свобода (Област Пазарджик) и Цар Асен (област Пазарджик), а така също и откъм Пазарджик. Но най-добър е изгледът на с. Левски откъм северните склонове на Родопите. То е като че ли кацнало на Картал. Оттук се открива и необятната ширина на равна Тракия, Пазарджишкото поле, величествената снага на Родопите и извисяващия се Белмекен.

История

Произход на името Най-старото известно име на селото е Оряхово. Светлина върху далечното минало на Калагларе хвърля регистърът на джелепкешаните от 1576 г. Според него през 1576 – 1577 г. в Татар Пазарджишка кааза се е включвала и нахията Коюн Депеси, обхващаща района около Овчите хълмовеОвчехълмистата околия е с център с. Г.Конаре (дн. гр. Съединение). В нея влизали: Коприщица, Хисаря, Синджирлий (Веригово), Красново, Калагларе и др. Иречек, К. „Пътуване из България“. С., 1899 г., с.340 и др. В състава ѝ влизало с. Кара Халилер, носещо името на тогавашната знатна фамилия Халиловци. В същия документ е отбелязано, че селото по-рано се е казвало Картал, може би в началото на XVI в., когато представлявало една махала, кацнала на малка височина, твърдина, поради което получило името Карталъ – т.е. твърдина или орел. По-късно, вече към втората половина на XVI в., селото се наричало Кара Халилер, за да приеме след това името Калаглар, постепенно видоизменящо се на Караалар, а след това на Калагларе – име, носено до 1934 г. Първата знатна фамилия (Кара Халиловци), все кръвно свързани, възчернички, мургави хора, поддържали родствените си връзки и това наложило името на селището – Караагалар, което значи: възчерничките, мургавите братовчеди и за по-стегнато: черньовци.Известия на БАН, 1971 г. Т. XVI, 12 – 20 и ф. 95, а. е. 23, НБКМ, Ориенталски отдел. В близост до Ихтиман са селата Г. и Д. Каралар, сега преименувани в с. Черньово.в. „Септемврийско знаме“, бр.149,15.12.1981 г., ст. „Възникване и развитие на с. Долно Левски“.

Павел Делирадев в една своя студия също споменава името Каралар, което лежи на пътя Панагюрище – Пазарджик. В по-ново време Йордан Заимов доста задълбочено обяснява произхода на името „Калагларе“Заимов, Й. Статия в сб. „Панагюрище и Панагюрският край в миналото“. С., 1956, с. 24: „Д.Левски – старо име Каралар, по-често Калагларе, село югоизточно от Панагюрище. Старото име иде от турското Караагалар – черни, тъмни очи, където има кара агалар като Кала – агалар /здрав, силен стопанин/, става караглар, във формата каралар, източнотурско изговаряне на АГ-АЛ – сравни бей и бег, мейдан и мегдан и др. При формата Карагларе крайната гласна „Е“ се е появила на българска почва като крайна за мн.ч., по аналогия на имена като млекар – млекаре, овчар – овчаре и др.“ След Деветнайсетомайския преврат от 1934 г. излиза нареждане всички селища с турски имена да бъдат преименувани със съответстващи български имена. Общинските съветници в Калагларе не могли да преведат името на български и решили да изберат съвсем ново име. След дълги разисквания и различни предложения всички дошли до общо съгласие селото да носи името на великия апостол на свободата Левски, за когото се знаело, че е посещавал селото. Лошото било, че имало и други селища с име Левски. За да се различава от тях, Калагларе се преименувало на Долно Левски, съобразявайки се с обозначението му на географската карта. С времето като име на селото останало само Левски.

Следи от изчезнали селища Тези места били обитавани от различни етнически групи, които оставяли след себе си дълбоки следи. Известно е, че първите обитатели тук са траките. Едно от техните най-войнствени племена били бесите. Част от тях, известни под името койлалети, се заселват в Средногорието, и то предимно в южните склонове. Проф. Батаклиев твърди, че те като добри ловци, скотовъди и рудари предпочитали както благата на планината, така и на равнината. В местата на днешните села Лесичово, Елшица, Левски и Свобода траките намират благоприятни географски и климатични условия, подходящи за техния начин на препитание. Тук откриват вековни гори, обширни пасища за отглеждане на животни, за ловуване и за добиване на руда. Това обяснява защо в землището на селото има толкова много надгробни могили, следи от изчезнали селища и други старини. За археологически ценности в Левски пръв пише Стефан Захариев в своята книга „Татар-Пазарджишка кааза…“ (фототипно изд., С., 1970 г., стр. 38). С по-голяма задълбоченост по този въпрос се произнасят и известни геолози, археолози и изследователи: Рафаил Попов в книгата си „Култура и живот на праисторическия човек в България“, част II -- желязна епоха. 1930, С., с. 87; В. Митков: „Материали от праисторическата епоха в България“ -- ИБН, VII, 1932/33 г., с. 3-I-368 и „Произход на куполните гробници в България“, сборник в чест на Кацаров -- Известия на Арх. институт, кн. 19 от 1959 г., Гавраил Кацаров -- „Нови паметници на религиозната история на Тракия“ (на чужд език), LAXIV.1929 г., 303 – 324; Ив. Велков и Ив. Венедиков „Кратки вести от разни места“ -- Известия на БАН, XV, 1946 г., 328 – 335; П. Детев „Новооткрити старини“ -- ГПЛНМ, II, 1950 г., с. 260; Д. Цончев „Материали за археологическата карта на България“ -- ГПЛНМ, I 1948 г., с. 182 – 187; Руси Стойков:„Наименования на селища според турски документи“ -- статия, публикувана в „Известия на Народна библиотека“ --София, 1959 г.; Вера Мутафчиева: „Поземлена собственост от турско владичество през XV--XVIII в.“;Иван Гергов. Въз основа на техни проучвания са установени следи от няколко изчезнали селища:

В Местността Оряхово. Съществуването на такова селище, което датира от трако-римската епоха, с име Оряхово (в миналото), се потвърждава не само от наличието на една селищна могила и намерените множество керамични фрагменти, от спомени и предания, но и от проучвания на археолози и други научни работници като П.Детев, Д.Цончев и др. Тук е намерена и една монета от времето на Каракала (211—-217), сечена в Сердика (дн. София).Д. Цончев, Панагюрище и Панагюрско в миналото, 1963 г., с.55 и Археологически паметници в южните склонове на Средна гора, с.18. Това селище било разположено на около 300 м. северозападно от Караджовата воденица, между Луда Яна и Джоропаница и стигало до Студеното кладенче, на разстояние 600 – 700 м от двете страни на Цариградския път. Селище при мина „Радка“. Предполага се, че населението му се е занимавало с рударство. И сега тук има няколко могили, намират се и фрагменти от керамика.

Костадинови Дъбици (Костадиново дъбе) в местността Улуклий – на около 2,5 km. от селото, вляво от пътя за местността Богданица. През 1929 г. тук е намерен и воденичен камък, а преди това – тухли, керемиди, зидове.По спомени на септемвриеца от 1923 г. Васил Колчаков.

По-известни местности и могили в землището на с. Левски са:

АРАПККАЯ. – Съществуват няколко легенди, които са свързани с голям конусообразен гранитен камък, с обем около 10 куб. м., който през 1972 г. и 1974 г. е разрушен от местни каменари. Върху него имало дълбоки следи, наподобяващи човешка длан с пет пръста. Те станали причина за възникване на легендите. В една от тях се разказва за някакъв арапин, който отбранявайки се, грабнал камък и го запратил срещу противника си. А друга легенда има патриотичен оттенък – чер арапин измъчвал местното население, на което се притекъл на помощ народният герой Крали Марко. В борбата с противника Марко грабнал камъка и с него го затирил. По камъка останал отпечатък от пръстите на героя.Арапкая – в. „Оборище“, бр. 49, 1981 г. обхваща над 300дка площ, на юг от Дръндаревското дере, на близо до склоновете на Кьоровия баир. Тук е минавал пътят, идващ от Конлука (дн. с. Цар Асен) и свързващ винарските селища Калугерово и Карабунар. Намерени са кюпове, темели от зидове, отломъци от керамика, корубести керемиди през 1963 г. от Райчо Райчев и други жители на Долно Левски. Вероятно в южния край на Заградена ливада, около 10 дка, се е намирало управлението на това селище. Наблизо през 1972 г. е открит иззидан с камъни гроб с врата, на която е запазено желязното резе за заключване на вратата. До гроба имало голям кюп. Оттук са извадени и човешки кости. Не са малко в този район и следите от значителни постройки, но и неумолимата кирка на иманярите не е пощадила старината.В. „Оборище“, бр. 49, 1981 г., ст. „Арапкая“. През 1974 г. при поливане на царевица са намерени много фрагменти от керамични кюпове от Ив. Гергов.

Най-значителното за това селище е намереното гърне с 503 сребърни монети. Ценната находка е предадена в Пазарджишкия окръжен музей – нейното проучване се заема Величка Мацанова.

 – От времето на Септимий Север (193 – 211 г.) – монетите са 16 бр.;  – От времето на жена му Юлия Домна – монетите са 6 бр.;  – на Каракала (211 – 227 г.) – 24 бр.;  – на Елагабал (218 – 222 г.) – 8 бр.;  – Юлия Сеумия (негова майка) – 1 бр.;  – на Ал. Север (222 – 235 г.) – 9 бр.;  – Юлия Мамел (майка му) – 4 бр.;  – Орбиана (жена му) – 2 бр.;  – Максимин (235 – 238 г.) – 5 бр.;  – Гордиан III (238 – 244 г.) – 183 бр.;  – Филип-баща и Филип-син (244 – 249 г.) – 201 бр.;  – Отациалия (жена му) – 37 бр.;  – Деций Траян (249 -251 г.) – 2 бр.;В. Мацанова, ст. „Монетна находка“, в. „Септемврийско знаме“, бр 46, 1972 г. и др.

Времето на император Траян съвпада с готското нашествие по нашите места – съкровището вероятно е било притежание на човек от трако-римската епоха, както определя Д. Цончев. По всяка вероятност след такова нашествие селището е напълно разрушено и престава да съществува. То е тясно свързано с близкото с. Джумая (дн. Сбор (Област Пазарджик)) – в него днес се разказват легенди, че преди много години група бегълци от селището в местностите Арапкая и Джамията се заселили в с. Джумая. Тези преселници станали известни под името айнаджиите (мързеливи) в споменатото с. Сбор.В. Септемврийско знаме, бр.31, 1976 г., статия от Ив. Гергов