Чаталхьоюк (, от думите çatal – вилица и höyük – могила, хълм) е селищна могила в южната част на Анадола, на територията на днешна Турция.
Под нея е открито голямо праисторическо селище, датиращо от новокаменната и каменно-медната епоха. Датирано е към 7500 – 5700 г. пр. Хр. Това е най-голямото и най-добре запазено неолитно селище, открито дотогава. Включено е в списъка на ЮНЕСКО за Световно културно наследство през 2012 г.Neolithic Site of Çatalhöyük
Чаталхьоюк е разположен над пшеничените полета на Конийската низина, югоизточно от днешния град Кония (древният Икониум) в Турция, на около 140 km от двукратерния вулкан Хасанда. Източното селище формира хълм, висок около 20 m над низината по време на най-късното заселване в новокаменната епоха. При могилата също така има и още едно селищно хълмче на изток и малко византийско селище на няколкостотин метра на изток. Праисторическата селищна могила е изоставени преди началото на бронзовата епоха. Река Чаршамба тече между двата хълма, така че къщите са построени върху наносна глина, която може би е била важна за земеделието по това време.
През различните периоди селището е наброявало между 5000 до 8000 жители. Археолозите не откриват следи от големи различия в общественото положение и имуществото им. Смята се, че жените и мъжете били равнопоставени. Помещенията със стенописи служели за религиозни обреди или за съвещания на родовите първенци. Най-почитана била Богинята Майка – покровителка на растителния, животинския и човешкия свят. Мъжкото божество било почитано в образа на бик.
Около 6500 г. пр. Хр. Чаталхьоюк бележи своя пик в гъстотата на населението – между 5000 и 10 000 души обитават постройки в рамките на селището. След тази дата, поради неясни причини много жители напускат селището и започват да основават нови по-малки селища. Чаталхьоюк все още се обитава, но от по-малко на брой хора, които вече са скотовъдци и вероятно са изоставили до голяма степен лова на диви животни. Забелязва се също така и отмиране на старите погребални ритуали (под подовете на помещенията) и богатото декориране със стенописи.Scarre C. The Human Past: World Prehistory and the Development of Human Societies, Thames & Hudson Ltd; 4 edition (1 Feb. 2018), ISBN-10: 0500294208, ISBN-13: 978-0500294208
Археологическо проучване Селището е открито от Джеймс Меларт през 1958 г. Той е и ръководител на първите археологически разкопки продължили четири сезона от 1961 г. до 1965 г. Резултатите от първите разкопки доказват, че в този праисторически период Анатолия е била център на развита човешка култура. Открити са 18 културни пласта, богати на находки и структури изградени от човешка ръка. Най-старият културен пласт датира от 7100 г. пр. Хр., а най-късният от 5600 г. пр. Хр.J. Mellaart, Excavations at Çatal Hüyük, first preliminary report: 1961. Anatolian Studies, vol. 12, pp. 41 – 65, 1962J. Mellaart, Excavations at Çatal Hüyük, second preliminary report: 1962. Anatolian Studies, vol. 13, pp. 43 – 103, 1963J. Mellaart, Excavations at Çatal Hüyük, third preliminary report: 1963. Anatolian Studies, vol. 14, pp. 39 – 119, 1964J. Mellaart, Excavations at Çatal Hüyük, fourth preliminary report: at 1965. Anatolian Studies, vol. 16, pp. 15 – 191, 1966David Orton et al. A tale of two tells: dating the Çatalhöyük West Mound, Antiquity, vol. 92, iss. 363, pp. 620 – 639, June 2018
В средата на 1960-те Меларт е уличен в иманярство от турските власти по време на Аферата Дорак, когато той публикува скици на златни артефакти датиращи от Бронзовата епоха, които впоследствие изчезват. Така се стига до издаване на забрана за достъпа му до Турция и разкопките на Чаталхьоюк са прекратени. Едва през 1993 г. археологическото изследване на обекта е възобновено под ръководството на проф. Йън Ходър.I. Hodder, Çatalhöyük, Anatolian Archaeology, vol. 4, pp. 8 – 10, 1998I. Hodder, Getting to the Bottom of Thing: Çatalhöyük 1999, Anatolian Archaeology, vol. 5, pp. 4 – 7, 1999I. Hodder, Çatalhöyük, Anatolian Archaeology, vol. 8, pp. 5 – 7, 2002I. Hodder, A New Phase of Excavation at Çatalhöyük, Anatolian Archaeology, vol. 9, pp. 9 – 11, 2003Çatalhöyük: Excavations of a Neolithic Anatolian Höyük – Çatalhöyük Archive Report 2008
Новият екип предприема мащабни и много амбициозни разкопки на обекта. Ходър използва случая, за да тества методите на тогава противоречива теория за пост-процесуалната археология, в реални полеви условия. Наред с традиционните археологически методи на изследване, нови тълкувания на находките и обекта. Поставен е силен изследователски акцент върху използването на цифрови технологии, в услуга на експериментало-рефлексивна методологична рамка на проекта. Спонсори и сътрудници в новото проучване са Япи Креди, Боинг, Университета на Йорк, Университета Селчук, Британски институт в Анкара, Университета на Кардиф, Станфордския университет, Турската културна фондация и Университета в Бъфало.Sponsors and Contributors of current dig
Размерът на Чаталхьоюк в различни източници варира от 32 декара (12,96 хектара) и 13,5 хектара до 20 хектара. Това предполага, че селището е с огромен размер, като едва 5% от цялата територия на обекта е проучена.
Датиране
Различни източници свидетелстват различни датировки на праисторическото селище. Културните пластове, които са били проучени от Джеймс Мелаарт, са датирани към 6250 г. пр. Хр. д. до 5400 г. пр. Хр. Йън Ходър посочва, че селището е съществувало 1400 години (между 7000 г. пр. Хр. и 6000 г. пр. Хр.), според проучванията на 18 културни пласта. Според последните данни от радиовъглеродното датиране, праисторическото селище е съществувало от 7400 г. пр. Хр. до 5600 г. пр. Хр.Christoffer Edens, Çatal Hüyük, The Story of Archaeology, London, Phoenix Illustrated, 1997, ISBN 1-85799-934-7Ian Hodder, Women and Men at Çatalhöyük, Scientific American Magazine, 1/2004, p.67 – 73
Културни особености
Жилищно пространство и архитектура Праисторическото селище е съставено изцяло от жилища, без да се наблюдава използване на обществени сгради. В някои от по-просторните помещения се наблюдават богато декорирани със стенописи стени, като предназначението на тези сгради и помещения остава неясно. Те са наречени от Джеймс Мелаарт условно „Светилища“ и така са публикувани за пръв път в неговите първи научни изследвания за обекта през 1960-те години.
Къщите са изградени предимно от глина (кирпич), с изключение на покрива, където са монтирани носещи дървени греди. Археолозите смятат, че животът на една къща е бил около 70 години. Всяка година е било необходимо да се заздравява градежа с добавяне на нов слой глина. Покривът и стените са обмазани и полирани с бяла мазилка. Отворите на тавана са единствен източник на вентилация, позволявайки на дима от отворените огнища и фурните да излиза от къщите. Входът на повечето е през квадратен отвор в тавана свързан със стълба или странични врати на къщите. Къщите са обмазани с бяла мазилка, а интериорът им включва стръмна стълба, поставена над огнището или фурната – обикновено изградени при южната стена на помещението. В основните помещения са изграждани задигнати платформи, които може би са били използвани в редица домашни дейности. Типичните къщи се състоят от две помещения за ежедневна дейност – едно като кухня и друго като занаятчийска работилница. Всички вътрешни стени и платформи са гладко измазани. Допълнителни помещения са използвани за складове, като достъп до тях се е осъществявал през ниски отвори от основните помещения. Общият размер на една къща от селището е средно 23 м², но размерите варират в дадени случаи от 11 до 48 м². Стените на големите къщи са богато украсени със стенописи. Къщите са едноетажни. В големите стаи, освен фурната и огнището, са разположени пейки, ниски платформи и контейнери за съхранение на храна. Всяка сграда служи за дом на 5 до 10 души, но няма нито една къща, в която да са налични повече от 8 легла.
Населението на селището в своя максимум е възлизало на около 10 000 души, но тази цифра се е променяла в течение на историята на общността. Приблизително населението на селището е наброявало между 5000 и 7000 жители. Обиталищата са изградени в групи – няколко сгради са свързани по между им. Домакинствата са можели да разчитат на взаимопомощ, като се предполага, че групите обиталища може да се ползвани от цели родове. Къщите са били изградени от кирпич, разположени близо една до друга и обвързани в сложна структура. Между жилищата не са изграждани улици или пътеки, защото къщите са обединени в структура напомняща пчелен кошер. Покривите ефективно са ползвани като улици.
Във всички стаи е поддържани чистота. Археолозите са идентифицирали много малко отпадъци от домакинството в сградите. Депа за боклук са открити извън селището със съдържание на отпадъци от храна, както и значителни количества пепел от горяла дървесина, тръстика и животинска тор. Предполага се, че при хубаво време покривите са били използвани за ежедневните дейности, като покривът е действал като своеобразен площад. В по-късни периоди изглежда, че на тези покриви са изградени големи комунални фурни. С течение на времето много от сградите са били подновявани, като частично сградата е събаряна и нова структура е била изграждана върху основа от развалини, така постепенно е изградена могилата, върху която е построено селището. Разкрити са осемнадесет строителни хоризонта.
Погребални практики През първите четири сезона на археологическото проучване (1961 – 1965 г.) ръководено от Джеймс Мелаарт под платформите в жилищата и помещенията наречени условно „светилища“, както и в някои други части по подовете на къщите са открити скелетни останки от 480 индивида. Според Мелаарт е практикувано вторичното погребване, вероятно като част от сложен ритуал. Разкрити са погребения на череп с част от тъкан, както и следи от червена охра по кости, нанесена след разлагането на плътта. Индивидуалните погребения са изключение. В т.нар. „светилища“ повечето погребения са на жени, при които се наблюдава по-богат гробен инвентар. Предполага се, че в тези помещения са погребвани жрици и жреци. Гробните дарове включват скъпоценни и полускъпоценни камъни, оръжия, тъкани, дървени съдове и др. Телата на починалите са били внимателно обвити и често поставени в плетени кошници или завити в тръстикови рогозки. Тъй като частите от много скелети често са в извънанатомичен ред, се смята, че преди погребението телата са били изложени на открито дълго време (практикувана е т.нар. „екскарнация“), след което са били погребвани само костите. Понякога черепите са намирани отделени от тялото – вероятно използвани в определен ритуал, тъй като са намирани на други места в селището.