Фарнезе () или традиционно в множествено число Фарнези е влиятелна и благородническа династия от Италианския ренесанс, която управлява Херцогство Парма и Пиаченца от 1545 до 1731 г. и Херцогство Кастро от 1537 до 1649 г.
Сред най-важните му членове са папа Павел III, кардинал Алесандро Фарнезе Млади, херцог Алесандро Фарнезе (3-ти херцог на Парма и Пиаченца, 4-ти херцог на Кастро и губернатор на Испанска Нидерландия) и кралица Изабела Фарнезе (кралица-консорт на Испания и последна наследница на семейство Фарнезе).
Семейството е голям меценат на изкуството и през вековете събира или поръчва много произведения – част от колекцията, известна днес като Колекция „Фарнезе“. Освен това то има много построени сгради, като Палат „Фарнезе“ и Църквата на Исус в Рим.
Етимология Династията Фарнезе има много древен произход. Името „Фарнези“ вероятно може да бъде проследено до едно от техните древни владения – територия, известна с топонима Castrum Farneti. Следователно можем да се предположи, че когато използването на демоними се разпространява в Италия през 12 век, те приемат името на едно от най-старите си владения. Някои вместо това твърдят, че името произлиза от обикновения дъб, намерен в този регион (чието научно наименование е Quercus robur). Други обаче проследяват етимологията на това име до фара – термин, който показва фундаменталното единство на социалната и военната организация на лангобардите, което прави династията произлизаща от тази етническа група.
Произход През 12 век те са известни като domicelli Tuscanienses, тъй като притежават някои малки феода на територията на епархия Тоскания. В Орвието членовете на семейството са наричани господари „де Фарнето“ и тяхното присъствие е широко документирано.
Първият Фарнезе, за когото има исторически сведения, е някой си Пиетро, консул на Орвието през 984 г.Pompeo Litta, Famiglie celebri di Italia. Farnesi Duchi di Parma, Torino, 1860.
През 1096 г. Пиетро е командир на папската кавалерия, която през 1110 г. побеждава армиите на Тоскана, лоялни на императора, и вероятно основава Орбетело. Вероятно Петрус де Фарнето, който се бие в Пулия през 1134 г. срещу норманите, може да бъде идентифициран в последния. Неговият син Пруденций, консул на Орвието през 1154 г., приветства папа Адриан IV в града, бягащ от Рим поради бунтовете, причинени от Арнолд Брешански. През 1158 г. самият Пруденций побеждава изгнаниците от Орвието, подкрепяни от сиенските гибелини. Един друг Пиетро защитава Орвието от нападението на императора на Свещената римска империя Хайнрих VI.
Други добре известни личности от онова време са Пепоне ди Пиетро и Ранучо, присъствали на Венецианския мир през 1177 г. като представители на град Орвието. През 1254 г. Ранучо побеждава редиците на Тоди и се бие за папа Урбан IV срещу крал Манфред Сицилиански, племенник на Хайнрих VI. Неговият син Николо участва като командир на кавалерията на Орвието в подкрепа на войските на Шарл I Анжуйски в битката при Беневенто през 1266 г., в която Манфреди намира смъртта си, отбелязвайки края на швабите в Италия. Монсеньор Гуидо е епископ на Орвието от 1302 г. и именно той разширява катедралата, за да запази корпорала, опетнен с кръвта на „Чудото от Болсена“ (1263). Друг Пиетро е командир на армията във войната от 1320 – 1321 на Орвието срещу Корнето.
Фарнезе се завръщат в Тусция през 1319 г. През тази година те завладяват териториите на Фарнезе и Иския ди Кастро, на замъка Сала и този на Сан Савино близо до Тускания. През 1340 г. Фарнезе се заклеват в сляпо подчинение на защитниците на наследството на Свети Петър и така още през 1354 г. кардинал Еджидио Алборноз, в знак на благодарност на папата за военната помощ, получена при възстановяването на земите и замъците, изгубени по време на авиньонския плен, предоставя територията на Валентано на Пучо, Пиетро и Ранучо Фарнезе. През 1360 г. тези воини маршируват под знамената на Пандолфо дел'Ангуилара, лидер на фракцията на гвелфите, срещу гибелините, водени от префектите Ди Вико.
През 1362 г. Пиетро Фарнезе е генерален капитан на флорентинците във войната срещу Пиза за контрол над Волтера. След като победата е постигната, той е почетен с конен паметник в Санта Мария дел Фиоре във Флоренция и, умирайки на следващата година, е погребан в самата църква в саркофаг.
През 1368 г. Николо Фарнезе, след нападението на префекта Джовани ди Вико, отвежда папа Урбан V на безопасно място първо в крепостта на Витербо и впоследствие в тази на Монтефиасконе.
Постоянната лоялност към Папската държава позволява на фамилията да потвърди господството си над териториите в Горен Лацио, да се похвали с редица привилегии спрямо Апостолическата камара, така че да може да се сроди с големите фамилии на времето (Орсини, Савели, Колона, Моналдески, Сфорца от Санта Фиора) и да установи дипломатически отношения с владенията на важни градове като Сиена.
Възход
През XV век властта на фамилията нараства значително, дотолкова че територията, поставена под тяхно влияние, се разширява, за да включва западния бряг на езерото Болсена, включително двата острова Мартана и Бисентина, и зоната от територия между хълмовете Вулсини и Тиренско море, до владението Монталто. Архитектът на това ново разширение е Ранучо Фарнезе Стари, син на Пиетро и брат на Бартоломео, основателят на клона на Латера. Ранучо вече притежава викариата на Латера от 1408 г. насам. През 1416 г. Сиена го назначава за генерален капитан на армията срещу граф Орсини от Питиляно. С победата от 1417 г. Ранучо е назначен за сенатор на Рим. По силата на приятелството си със семейство Колона и особено с папа Мартин V, той влиза във владение на замъка Пиансано. Благодарение на благосклонността на папа Евгений IV той успява да натрупа по-голямо богатство, да включи сем. Фарнезе сред големите римски семейства, да завладее земите на Валтурано, Латера, замъка на Марта, на Монталто, част от териториите на Тесенано, Канино и Градоли (между 1431 и 1436 г.). През 1434 г. същият папа го награждава със знака на Златната роза и Знамето на Църквата. Ранучо се жени за Аниезе Моналдески и от техния съюз се раждат много деца. Сред тези деца се отличават кондотиерът Пиер Луиджи Фарнезе Стари и Габриеле Франческо Фарнезе, който по-късно се жени за Изабела Орсини и от когото произлиза клонът, който продължава военните подвизи на семейството – клон, който обаче изчезва след три поколение. Ранучо умира на 10 август 1450 г.
След смъртта на Ранучо политиката на семейството, която се доближава до папския двор, не спира и всъщност благодарение на брака на неговия син Пиер Луиджи с Джованела Каетани, дъщеря на Онорато, владетел на Сермонета, Фарнезе се оказват роднини на потомка на папа Бонифаций VIII и следователно с голяма част от римсата аристокрация. От техния съюз се раждат четири деца: Анджело, Алесандро, Джиролама и Джулия. Анджело (1465 – 1494) е глава на дома и се грижи за семейните притежания от Крепоста Валентано. През 1488 г. домът им е обогатен с прекрасен двор с долна колонада и горна лоджия, по случай брака между Анджело и Лела, дъщеря на Никола Орсини от Питиляно; върху капителите на колонадата, в допълнение към гербовете на двете семейства, са издълбани пожеланията за плодородие и просперитет за двойката, с алегорично изображение на цъфтежа на фарнезийската лилия и трофейната украса. Анджело умира в Каподимонте през 1494 г. и Лела, която не иска да се омъжи повторно, става монахиня в манастира на Мурате във Флоренция. Джиролама (? – 1504) се омъжва за Пучо Пучи от Флоренция и след това за Джулиано дел'Ангуилара, от чийто съюз е родена Изабела дел'Ангуилара, бъдеща съпруга на Галеацо I Фарнезе, 3-ти херцог на Латера. Джулия, известна като „Красавицата“ (1475 – 1524), се омъжва за Орсино Орсини, син на братовчедката на папа Александър VI, Адриана де Мила, през 1489 г. Тя става любимата метреса на папата и голяма приятелка на дъщеря му Лукреция Борджия. Има дъщеря Лаура, вероятно дъщеря на самия папа. Връзката с Александър VI завършва с бягството на Джулия от Рим, която вероятно се присъединява към съпруга си в Карбоняно, който умира малко след това. Тя се завръща в Рим едва след смъртта на папата, за брака на дъщеря му Лаура с Никола Франчоти Дела Ровере, племенник на папа Юлий II. През 1506 г. тя е губернаторка на Карбоняно и остава там до 1522 г. Завръща се в Рим и умира тук две години по-късно, през 1524 г. Алесандро (1468 – 1549) има църковна кариера. Първоначално е назначен за кардинал от папа Александър VI, след което е избран за папа с името Павел III през 1534 г.
Алесандро Фарнезе: папа Павел III
Алесандро е роден през 1468 г. в Канино, Лацио. Следва хуманитарни науки от 1487 до 1489 г. в школата на Помпонио Лето в Рим и в Академията на Лоренцо де Медичи във Флоренция, демонстрирайки големи интелектуални дарби.
През 1491 г. е апостолически секретар и протонотарий, а през 1492 г. – апостолически касиер. През 1493 г. папа Александър VI Борджия го прави кардинал под влиянието на сестрата на Александър Джулия. Всъщност в Рим не се говори за нищо друго освен за любовната афера между папата и Джулия Красивата. Известният Паскуино гърми срещу двамата нови кардинали Алесандро и Иполито I д’Есте така: „Алесандро, ти дължиш кардиналството на сестра си / Джулия, която вдигна полата си /, а ти, Иполито, на мадона / Адриана, която някога бе толкова красива." Но хората са още по-язвителни, определяйки кардинал Фарнезе като „кардинал Френиезе", подчертавайки с изключителна злоба неблагородния начин, по който той е постигнал кардиналския пост. Но въпреки тези клевети кариерата му не е прекъсната и през 1494 г. е назначен за легат на наследството на Свети Петър в Тусция. Накрая, въпреки че все още не е свещеник, през 1499 г. той става епископ на Монтефиасконе и Корнето.
Въпреки че Александър е смятан за създание на папа Александър VI, неговият наследник и опонент папа Юлий II го привлича на негова страна, като го прави легат на Анконската марка (1502 г.). През този период той има любовна афера със Силвия Руфини, вдовица на Джовани Батиста Криспо, от която има четири деца: Пиер Луиджи Млади (1503 – 1547), Паоло (1504 – 1512), Ранучо (1509 – 1528) и Костанца (ок. 1500 – 1545). Пиер Луиджи и Паоло са узаконени от Юлий II, а Ранучо от папа Лъв X.
През 1509 г. той е назначен за епископ на Парма и на Коледа 1519 г. отслужва там първата литургия след ръкополагането си за свещеник. Неговото ръкополагане съвпадна с радикална промяна в манталитета и самодисциплината, насочени към пречистване на обичаите, които ще бъдат водещият дух на Трентския събор – среща на всички епископи по света, създадена от самия Павел III през 1545 г. който продължава до 1563 г., под понтификата на трима папи, което води до т. нар. Контрареформация.
На 13 октомври 1534 г., на 67 години, след 2-дневен конклав, той се възкачва на папския престол с името Павел III. Новият папа подкрепя развитието на нови религиозни конгрегации (Театинци, Варнавити и Урсулинки) и подкрепя, с булата Regiminis militantis ecclesiae от 27 септември 1540 г., както Йезуитския орден, така и конгрегацията на Римската инквизиция – организъм, роден за борба с ересите, с пълни цензурни и изпълнителни правомощия. Неговите действия обаче са явно опетнени от непотизъм: веднага след избирането си той назначава внуците си Алесандро, син на Пиер Луиджи, и Гуидо Асканио Сфорца ди Санта Фиора, син на Костанца Фарнезе, за кардинали. Но любим му е най-големият му син Пиер Луиджи, женен за Джеролама Орсини от Питиляно.