Флорентинската школаЗа определяне на съществуването на художествена школа са необходими като минимум два параметъра: наличие на приемственост на художествените прийоми и навици и наличие на художествени династии. се отнася до художници в, от или повлияни от реалистичния стил, разработен във Флоренция през XIV век, до голяма степен чрез усилията на Джото ди Бондоне, а през XV век прераснал във водеща школа на западната живопис. Традиционно ѝ се приписва самото възникване на Италианския ренесанс, който скъсва с византийския стил, царуващ дотогава. Някои от най-известните художници от по-ранната флорентинска школа са Фра Анджелико, Сандро Ботичели, Филипо Липи, семейство Гирландайо, Мазолино да Паникале и Мазачо.Михаил Алпатов – История на Изкуството – изд.1975 година – 3 том
Флорентинската школа се развива отделно от изобразителното изкуство на Сиенската школа и нейния изтънчен вкус към цветовете, наследен от Византия, и нейната загриженост да асимилира готическите начини на изразяване от най-чистата византийска традиция. Медичите, банкери и покровители на града, защитават и субсидират флорентинските художници.
Флоренция е родното място на Зрелия Ренесанс, но в началото на XVI век най-важните художници, включително Микеланджело и Рафаело, са привлечени в Рим, където са най-големите поръчки. Отчасти това следва Медичите, някои от които стават кардинали и дори папи. Подобен процес засяга и по-късните флорентински художници.
Флорентинската школа със своето изобилие ще действа чрез много открития в живописните техники (например в маркетрите). Тя запада около XVII век: през бароковия период многото художници, работещи във Флоренция, рядко са големи имена в живописта.
Въпреки че Джорджо Вазари поставя произхода на италианския художествен Ренесанс във Флоренция, историци на изкуството като Роберто Лонги смятат, че и други италиански столици като Болоня, Ферара, Урбино, Венеция, Милано, Бари, Перуджа, Падуа, Неапол, Палермо и Равена, също допринасят (чрез многобройните си обмени) за художественото обновление на този период.
Преди XIV век и Късна готика
Най-ранното отличително тосканско изкуство, създадено през XIII век в Пиза и Лука, формира основата за по-късното развитие. Николо Пизано – основен представител на готическата скулптура в Европа показва своята признателност към класическите форми, както и синът му Джовани Пизано, който пренася новите идеи на готическата скулптура в тосканския народен език, създавайки фигури с безпрецедентен натурализъм. Това е отразено в творчеството на пизанските художници през XII и XIII век, по-специално при Джунта Пизано. Последният от своя страна повлиява на велики творци като Чимабуе, смятан за последния велик художник, представител на византинизма, а чрез него и на Джото, както и на флорентинските художници от началото на XIV век.
Най-старият запазен мащабен флорентински живописен проект е мозаечната украса на интериора на купола на баптистерия „Свети Йоан“, стартирал около 1225 г. Въпреки че в проекта участват венециански художници, тосканските художници създават изразителни, живи сцени, показващи емоционално съдържание за разлика от преобладаващата византийска традиция. Твърди се, че Копо ди Марковалдо – една от най-изтъкнатите фигури на тосканската живопис от XIII век - е автор на централната фигура на Христос и е първият флорентински художник, участвал в проекта. Подобно на панелите на Богородица и Младенеца, изрисувани за сервитските църкви в Сиена и Орвието, понякога приписвани на Копо, фигурата на Христос има усещане за обем.
Подобни творби са поръчани за флорентинските църкви Санта Мария Новела, Санта Тринита и Онисанти в края на XIIIи началото на XIV век. Панелът за Санта Мария Новела от около 1285 г. Мадоната с Младенеца на трона и шест ангела или Мадона Ручелай (сега в Галерия „Уфици“, Флоренция), дело на Дучо ди Буонинсеня – първият майстор от Сиенската школа показва развитие на натуралистичното пространство и форма и може първоначално да не са замислени като олтарни картини. Панелите на Богородица са използвани на върха на олтарната преграда, както в базиликата „Сан Франческо д'Асизи“, която има панела във стенописа Проверката на стигматите в цикъла Животът на Свети Франциск. Мадона от Санта Тринитà на Чимабуе и Мадона Ручелай на Дучо ди Буонинсеня обаче запазват по-ранния стил на показване на светлина върху драперията като мрежа от линии.
Усещането за светлина на Джото е повлияно от стенописите, които той вижда, докато работи в Рим, а в неговите наративни стенописи, особено тези, поръчани от семейство Барди, неговите фигури са поставени в натуралистично пространство и притежават измерение и драматичен израз. Подобен подход към светлината е използван от неговите съвременници като Бернардо Дади, тяхното внимание към натурализма е насърчено от предметите, поръчани за францискански и доминикански църкви от XIV век, и повлиява на флорентинските художници в следващите векове. Докато някои са традиционни композиции като тези, занимаващи се с основателя на ордена и ранните светци, други, като сцени на скорошни събития, хора и места, нямат прецедент.
През 13 век има нарастване на търсенето на религиозна живопис на панели, особено на олтарни образи, въпреки че причината за това е неясна, а тосканските художници и дърводелци от началото на XIV век създават олтарни образи, които са по-сложни, многопанелни части със сложна рамка. Договорите от онова време отбелязват, че клиентите често имат предвид формата на дървена дограма, когато поръчват на художник, и обсъждат с художниците религиозните фигури, които да бъдат изобразени. Съдържанието на повествователните сцени в панелите с долната част на олтара обаче рядко се споменава в договорите и може да е оставено на съответните художници. Флорентинските църкви възлагат на много сиенски художници да създадат олтарни фигури, като Уголино ди Нерио, който е помолен да нарисува мащабна творба за олтара на базиликата „Санта Кроче“, която може би е най-ранният полиптих на флорентински олтар. Гилдиите, осъзнаващи стимула, донесен от външното майсторство, улесняват художниците от други области да работят във Флоренция. Скулпторите имат собствена гилдия, която има второстепенен статут, а от 1316 г. художниците са членове на влиятелната Arte dei Medici e Speziali. Самите гилдии стават значителни покровители на изкуството и от началото на XIV век различни големи гилдии наблюдават поддържането и подобряването на отделни религиозни сгради; всички гилдии участват във възстановяването на Орсанмикеле.
Натурализмът, разработен от ранните флорентински художници, отслабва през третата четвърт на XIV век, вероятно в резултат на чумата. Големи поръчки, като олтарната картина на семейство Строци (датираща от около 1354 – 57 г.) в Санта Мария Новела, са поверени на Андреа ди Чоне ди Арканджело, чиято работа и в тази на братята му са по-емблематични в третирането на фигури и имат по-ранно усещане за компресирано пространство.
Списък с творци преди XIV век Маестро дел Бигало (активен от 1215/1220 до ср. на XIIIвек), анонимен художник Джунта Пизано (* ок. 1190/1210, † ок. 1260), художник Бонавентура Берлингиери или Бонавентура ди Берлингиеро (* ок. 1210, † ок. 1287), художник, документиран 1228 – 1274 г. Николо Пизано (* 1210/1220, † 1278/1287), основен представител на готическата скулптура в Европа Копо ди Марковалдо (* ок. 1225, † ок. 1276), една от най-изтъкнатите фигури на тосканската живопис от XIIIвек; с него се идентифицира Маестро дел Сан Франческо Барди Фра Ристоро да Кампи († 1284), архитект, доминикански монах Чимабуе, псевдоним на Чени (Бенчивиени) ди Пепо (* 5 или 19 септември ок. 1240, † 24 януари 1302), художник Гадо Гади или Гадо ди Дзеноби (* ок. 1240, † 1312), художник и мозаист Джовани Пизано (* ок. 1248 , † ок. 1315), скулптор и архитект, син на Николо Пизано Мелиоре ди Якопо (* ок. 1255, † 1285), художник, активен през 2-рата половина на XIIIвек Липо ди Бенивиени (* 2-ра пол. на XIIIвек, † XIV век), документиран от 1296 до 1327 г., художник
XIV век: Треченто или Проторенесанс
Проторенесансът се дели на два подпериода: до смъртта на Джото през 1337 г. и след нея. Най-важните открития и най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошила Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на XIII век във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение – катедралата Санта Мария дел Фиоре, чийто автор е Арнолфо ди Камбио, а по-късно работата е продължена от Джото, проектирал камбанарията на Флорентинската катедрала.
Флорентински портрет през втората половина на XIV век През 2-рата половина на XIV век във флорентинската живопис портретните начинания се развиват слабо и само формално. Портретите все по-често влизат в многофигурни композиции. Те остават портрети само номинално, а не по същество – индивидуалните черти едва прохождат чрез стереотипни прийоми за изписване на лицата. Както и по-рано религиозните персонажи често се рисуват по-индивидуално и характерно отколкото реалните исторически лица. Причините са в културата на Късното треченто и в социалните норми на Флоренция, където даже най-богатите граждани са длъжни да се задоволяват с традиционните форми на дарителския портрет или в „замаскирани“ изображения на религиозни композиции. Такива са например: Андреа ди Чоне ди Арканжело (Орканя), автор на фреска в църквата „Санта Кроче“ (ок. 1350 г.), вместил в сцената на Страшния съд, по думите на Вазари, много портрети на познати нему хора, както приятели, така и врагове; Андреа ди Бонаюто, автор на фреските в Испанската капела в църквата „Санта Мария Новела“ (1365 – 1367), в частност – на „Алегория на Църквата като мистическо тяло Христово“. Дарителят Мико Гуидалоти е изобразен, изповядващ се вдясно от Св. Доминик на колене, почти в центъра на композицията. Образите са по-скоро идеални отколкото портретни. Сред другите лица се идентифицират папа Урбан V и император Карл IV, известни хоспиталиери, кръстоносци – кипърският крал Пиер дьо Лузинян, граф Амадей V Савойски и др. Джотино, автор на „Оплакването на Христа“ (т. нар. „Пиета от Сан Ремиджо“) (Уфици, Флоренция). Включени са портрети на двамата поръчители, чиито фигури са два пъти намалени в сравнение с тези на светците и изглеждат намиращи се извън действието на картината; Нардо ди Чоне, автор на фреска в Капела „Строци“ в църквата „Санта Мария Новела“: изобразени са двама члена на семейство Строци, които ангел води направо в Рая. На другата фреска те присъстват сред блажените, възкресени в деня на Страшния съд, наред с Данте, Петрарка и др.
В многофигурните фрески, за разлика от дарителските картини, реалните персонажи се вписват по-органично, като участници в събитията. Но тези скрити портрети остават достатъчно безлични. Промените към по-точно и детайлно предаване на лицата се случват едва в края на XIV век, което е свързано с успехите на практиката на рисуването от натура.Гращенков. В. Н. „Портрет в итальянской живописи Раннего Возрождения“. М., 1996. С. 40
Започвайки да рисуват от натура, художниците постигат сходство. Пример за това е Аньоло Гади в неговите два профила във фреската „Триумф на Св. Кръст“ в църквата „Санта Кроче“ от ок. 1380 г., като единият от тях, в розова качулка, по думи на Вазари, е автопортрет на художника.„Животописи на най-значимите живописци, скулптури и архитекти“ – първата история на изкуството, 2 издания – 1550 и 1568 г. Друг, по-безспорен автопортрет от тази епоха е дело на Тадео ди Бартоло в образа на апостол Тадей в „Успение на Мария“ от 1401 г. в Катедралата на Монтепулчано. Но макар художествената система на портрета на Треченто постепенно да еволюира на практика без съществени изменения, флорентинската живопис се задържа такава и през цялата първа четвърт на 15 век, докато шаблонът не се разрушава благодарение на Мазачо.
Списък с творци от Треченто Гадо Гади или Гадо ди Дзеноби (* ок. 1240, † 1312), художник и мозаист