Рене Декарт (; ), известен още като Картезий, е френски философ, математик и физик. Спечелил световна слава най-вече със своите новаторски философски идеи, Декарт е известен и като създателя на декартовата координатна система, която повлиява върху развитието на съвременната аналитична геометрия и математически анализ.
Декарт, понякога наричан основоположник на съвременната философия и баща на съвременната математика, се нарежда сред най-влиятелните мислители в новата европейска история. Той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи, поставяйки началото на рационализма, водещото философско течение в Европа през XVII и XVIII век.
Биография Произход и юношество (1596 – 1618)
Декарт е роден на 31 март 1596 година в Ла Е ан Турен (днес Декарт), Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт – юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Жан Брошар, майката на Рене Декарт, умира през 1597 година и, след като баща му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия.
През 1604 година Рене Декарт е изпратен в йезуитския Кралски колеж „Анри Велики“ в Ла Флеш, основан по това време от крал Анри IV. След като завършва колежа през 1616 година, той следва в Университета на Поатие, където получава степените бакалавър и лисансие по право, тъй като баща му иска той да наследи юридическата му професия.
За следващите години от живота си Декарт по-късно пише:Разсъждение за метода, част 1, (с. 252)
Пътувания в Европа (1618 – 1627) През 1618 година Рене Декарт постъпва в армията на принц Морис Насауски, стадхаудер на Холандия и Зеландия, които водят Осемдесетгодишната война срещу Испания, но тъй като по това време между двете страни е сключено примирие, Декарт използва времето си, за да изучава математика. Така Декарт се запознава с учения Исак Бекман, директор на училището в Дордрехт, на когото посвещава един кратък трактат за музиката – „Musicae Compendium“. Бекман създава сложна математическа задача и за негово учудване решението за нея е намерено от младия Декарт. Двамата споделят убеждението, че е необходимо създаването на метод, който да свърже в дълбочина математиката и физиката.
През 1619 Декарт заминава за Германия и, докато е на служба при баварския херцог Максимилиан I, участва в битката при Бяла гора край Прага през ноември 1620 година.
През нощта на 10 срещу 11 ноември 1619 година, докато се намира в Нойбург на Дунав, Декарт изживява поредица от три съня или видения, за които по-късно твърди, че променят из основи живота му. Те го довеждат до заключението, че следването на науката за него ще бъде следване на истинската мъдрост и централна част от делото на живота му. Той също вижда съвсем ясно, че всички истини са свързани помежду си, така че откриването на една основополагаща истина и следването на логиката би отворило пътя към всички науки. Скоро той достига и до тази основополагаща истина – неговото известно „Cogito ergo sum“.
През 1622 година Рене Декарт се връща във Франция, а през следващите няколко години живее в Париж или пътува в различни части на Европа. Докато е в Париж, той пише първото си есе за метода – „Правила за насочване на разума“ („Regulae ad Directionem Ingenii“). През 1623 година посещава Ла Е и разпродава цялата си наследствена собственост там, инвестирайки средствата в облигации, които му осигуряват прилични доходи до края на живота му. През 1627 година той участва в обсадата на Ла Рошел от кардинал Ришельо.
В протестантска Нидерландия (1628 – 1649) През 1628 година Рене Декарт се връща в Съединените провинции, където живее до септември 1649 година. През този период той сменя често местожителството си, като сред местата, където пребивава са Дордрехт (1628), Франекер (1629), Амстердам (1629 – 1630), Лайден (1630), отново Амстердам (1630 – 1632), Девентер (1632 – 1634), отново Амстердам (1634 – 1635), Утрехт (1635 – 1636), отново Лайден (1636), Егмонд (1636 – 1638), Сантпорт (1638 – 1640), отново Лайден (1640 – 1641), Угстгест (1641 – 1643) и накрая Егмонд-Бинен (1643 – 1649).
През април 1629 година Декарт се записва във Франекерския университет, а година по-късно под името Пойтевин в Лайденския университет, където учи математика при Якоб Голий и астрономия при Мартин Хортензий. През октомври 1630 година влиза в конфликт с Исак Бекман, обвинявайки го, че е присвоил някои от идеите му.
В Амстердам има връзка с Хелена Янс ван дер Стром, прислужница, от която има дъщеря – Франсин Декарт, родена през 1635 година в Девентер, докато Декарт преподава в Утрехтския университет. Франсин умира през 1640 година от скарлатина.
Въпреки честите си местения, Декарт пише основните си трудове, с които предизвиква обрат в математиката и философията, именно по време на своя двадесетгодишен престой в Нидерландия. През 1633 година Галилео Галилей е осъден от Римокатолическата църква и Декарт се отказва от намерението си да публикува своя „Трактат за света“, върху който е работил през предходните четири години. Все пак през 1637 година той издава част от този текст като три отделни есета – „Метеори“ („Les Météores“), „Диоптрика“ („La Dioptrique“) и „Геометрия“ („La Géométrie“), заедно с общо въведение – неговото известно „Разсъждение за метода“ („Discours de la Métode“). В него той излага четири правила за мисленето, които трябва да осигурят, че познанието лежи на здрава основа.
През 1641 година Декарт публикува основния си труд в областта на метафизиката „Размишления за първата философия“ („Meditationes de Prima Philosophia“), написан на латински и предназначен за академичната аудитория. Последван е през 1644 година от „Принципи на философията“ („Principia Philosophiæ“), своеобразен синтез на „Размишления за първата философия“ и „Разсъждение за метода“.
През 1643 година картезианската философия е осъдена от Утрехтския университет и Декарт започва своята продължителна кореспонденция с принцеса Елизабет Пфалцка, посветена главно на етични и психологически въпроси. Във връзка с тази кореспонденция, през 1649 година той публикува „Страстите на душата“ („Les Passions de l'âme“), която посвещава на принцесата.
През 1647 година френският крал му отпуска пенсия. През същата година е публикуван френски превод на „Принципи на философията“, подготвен от абат Клод Пико. В предговора към това издание, посветено също на принцеса Елизабет Пфалцка, Декарт възхвалява философията като средство за постигане на мъдростта. Той описва четири обикновени начина за постигане на мъдростта, а накрая заявява, че има и пети, по-добър и по-сигурен: „да се търсят първите причини и истинските начала, от които може да се изведат обяснения на всичко, което сме способни да познаем“.Писмо на Автора до Преводача на „Начала на философията“, с. 462
Последни години (1649 – 1650)
През 1649 година Рене Декарт заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира в Стокхолм от пневмонияВ края на XX в. обстоятелствата около смъртта на Декарт са подложени на аргументирани съмнения: вж. Pies Е., Der Mordfall Descartes, Köln, 1991, и Ebert Т., Der rätselhafte Tod des René Descartes , Verlag: Alibri, 2009 на 11 февруари 1650 година.
Тъй като е католик, а в Швеция официална религия е лутеранството, той е погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж и погребани в абатството Сен Жермен де Пре. Въпреки че по време на Френската революция има планове останките му да бъдат пренесени в Пантеона, те така и не са осъществени.
Във Франция съчиненията на Декарт се печатат и тиражират без прекъсване от XVII век. В задоволителен вид пълното им издание е осъществено за първи път от Шарл Адам и Пол Танери.Oeuvres de Descartes, éditées par Charles Adam et Paul Tannery, Paris: Léopold Cerf, 1897 – 1913, 13 volumes; edition revue, Paris: Vrin-CNRS, 1964 – 1974, 11 vol. Преводи са достъпни на всички европейски езици и много други.за преводи на български език вж. по-долу, а тук навсякъде цитирането е по страниците на описаното издание (Избр. ффски. произв.)
Философия Рене Декарт често е сочен като първия мислител, акцентиращ върху рационалистичния подход в развитието на естествознанието. За него философията е система на мислене, която обхваща цялото познание, и той го изразява по следния начин:
Епистемология
В своето „Разсъждение за метода“ Декарт се опитва да дефинира фундаментална система от принципи, които могат да се приемат за истинни без никакво съмнение. Той прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко отношение, който да даде основа за по-нататъшно развитие – „сигурни и прости правила, такива че всички, които строго се придържат към тях, никога няма да нарекат лъжата – истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо“. За да постигне това, Декарт използва метод, наричан понякога хиперболично или метафизично съмнение или методично съмнение: той отхвърля всички идеи, които могат да бъдат подложени на съмнение, а след това ги преутвърждава въз основа на несъмнените идеи, за да получи здрава основа за истинското познание.
Първоначално Декарт установява само един неподлежащ на съмнение принцип – мисленето съществува, а мисленето не може да бъде отделено от мен, следователно аз съществувам. Така той формулира известното твърдение „Cogito ergo sum“ („Мисля, значи съм“, често (некоректно) превеждано и като „Мисля, следователно съществувам“). Декарт заключава, че ако той се съмнява, следователно нещо или някой трябва да извършва съмняването, а оттам самият факт, че той се съмнява доказва неговото съществуване. „Простото значение на фразата е, че ако някой е скептичен към своето съществуване, това само по себе си доказва, че той съществува.“
Декарт заключава, че може да бъде сигурен, че съществува, тъй като мисли, но въпросът за формата на това съществуване остава открит. Той възприема своето тяло с помощта на усещанията, но те не могат да бъдат приети за надеждни. Така за него единственото несъмнено познание остава фактът, че той е мислещо нещо. Декарт дефинира „мисленето“ („cogitatio“), като това, „което става в мен, така че аз незабавно да го осъзнавам, в степента в която го осъзнавам“. Така мисленето е всяко действие на личността, което осъзнава незабавно.
За да демонстрира по-добре ограниченията на усещанията, Декарт излага т.нар. „Аргумент за восъка“. Той разглежда парче восък и усещанията го осведомяват, че то има някакви свойства, като форма, текстура, размер, цвят, миризма и така нататък. Когато восъкът се приближи до пламък, тези свойства се променят напълно. Но той продължава да възприема предмета като парче восък, въпреки че усещанията го осведомяват за напълно различни свойства. Следователно, за да разбере правилно природата на восъка, той трябва да остави настрана усещанията и да използва ума си. Така Декарт заключава:
По този начин в „Разсъждение за метода“ Декарт изгражда цялостна система на познание, отхвърляйки усещането като ненадеждно и признавайки само дедуктивния метод. В същото време в третото и петото от своите „Размишления за първата философия“ Декарт свързва гносеологичните си възгледи със своята религиозна философия. Тъй като Бог е добронамерен, човек може да има известно доверие в реалността, която му представят усещанията, тъй като Бог му е дал работещ ум и сетива, не за да го подвежда. От тази предпоставка Декарт в крайна сметка стига до възможността за придобиване на познание за света въз основа както на дедукцията, така и на усещанията. Така от гледна точка на епистемологията приносът на Декарт са идеи като строгото разбиране на фундационализма и възможността разумът да е единственият надежден метод за придобиване на познание, но в същото време той осъзнава, че опитът е необходим за проверката и валидирането на теориите: