Ясер Арафат (, /Muhammad ’Abd ar-Rahman ’Abd ar-Ra‘ūf ‘Arāfat al-Qidwa al-Ḥussaynī/), роден като Мухаммад ’Абд ар-Рахман ’Абд ар-Ра‘ӯф ‘Ара̄фат ал-Кхидуа ал-Хус̣с̣айнӣ и известен още с партизанския псевдоним Абу Амар, е президент на Палестинската автономия (неин водач става през 1993 г., а през 1996 г. е избран за петгодишен мандат); водач на Фатах и ръководител на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) от 1969 г., и един от тримата нобелови лауреати за мир за 1994 година. Партизански водач, Арафат е смятан от палестинците и техните поддръжници за борец за свобода, а от САЩ, Израел и техните поддръжници – за терорист.
Ранни години Арафат е 5-ото от общо 7 деца. Баща му е палестински търговец на текстил, а майка му произхожда от знатен палестински род. Арафат твърди, че е роден в Йерусалим на 4 август 1929 г., така е записано в смъртния му акт. Биографите му Алан Харт и палестинецът Саид К. Абуриш пишат, че в акта му за раждане, регистриран в Кайро (Египет), е отбелязано, че е роден на 24 август 1929 година. Според Арафат баща му е фалшифицирал акта за раждане, за да може Ясер да ходи на училище безплатно. Според други източници Арафат е роден в Газа (Палестина).
Когато Арафат е на 4 години, майка му почива, а баща му и той се местят в Йерусалим. Той живее в къща близо до Стената на плача и джамията Ал Акса, които се намират в близост до Храмовия хълм – свещено място за евреите, християните и мюсюлманите. Когато Арафат е на 8 години, баща му се жени отново и те се връщат в Кайро. Бракът обаче се оказва несполучлив и бащата отново се жени скоро след това. Когато това става, сестрата на Арафат, Инам, поема отговорността да отгледа своите братя и сестри. Веднъж тя казва за Арафат, че „в игрите и в чувствата си той не беше като останалите деца... Той събираше арабските деца в квартала, разделяше ги на групи и ги караше да маршируват и да тренират. Носеше пръчка и биеше онези, които не се подчиняваха на командите му.“
Арафат следва в университета на крал Фуад I (по-късно станал известен като Каирския университет). Той се опитва да разбере по-добре юдаизма и ционизма като се включва в беседи с евреи и като чете публикации на Теодор Херцел и други ционисти. Но до 1946 г. той вече е палестински националист и доставя оръжия в Египет, които после се внасяли тайно в Палестина в името на арабската кауза. По време на Арабско-израелската война от 1948 година Арафат напуска университета и заедно с други палестинци се опитва да влезе в Палестина, за да воюва за независимостта на палестинците. Той е разоръжен и върнат обратно в египетските военни сили, които отказали да позволят на зле обучените партизани да се включат във военната зона. Арафат почувствал, че е „предаден от тези [арабски] режими“. След като се връща в университета, той се присъединява към Мюсюлманското братство, а от 1952 до 1956 г. е председател на Съюза на палестинските студенти. През 1956 г. Арафат получава бакалавърска степен по строително инженерство и служи като младши лейтенант в египетската армия по време на Суецката криза. По-късно, през 1956 г., на една конференция в Прага той е облечен с куфия – традиционната карирана кърпа за глава, с която много хора го свързват.
„Фатах“ След Суецката криза Арафат отива в Кувейт, където работи като строителен инженер. Там основава своя фирма. Арафат решава, че правилният път за вземането на властта в Палестина от палестинците е борбата, а не чакането на помощ от арабските правителства.
Арафат, заедно с група бежанци от Газа, основава местната фракция Фатах през 1959 г. в Кувейт с помощта на приятелите си Яхия Гавани и Халил ал-Вазир (Абу Джихад). Според журналиста Джон Кули, името на фракцията означава „победа“ и е акростих, образуван от инициалите, прочетени наобратно, на Харакат ал-Тахрир ал-Филастини (Ф-Т-Х), което в превод означава „движението за освобождаване на Палестина“Cooley, 1973. ООП се посвещава на създаването на независима палестинска държава и на унищожаването на Израел.
Арафат работи усърдно в Кувейт, опитвайки се да положи основите на бъдещата финансова подкрепа за Фатах. Той прави това като записва приносите от мнозина работещи там палестинци, които раздават пари от високите си заплати от работата си в петролната индустрия.
Първата операция на Фатах, проведена през 1965 г., се проваля. Нейната цел е да се взриви израелска водна помпена станция.
След Шестдневната война Арафат бяга от Израел като пресича река Йордан, преоблечен като жена, носеща бебе.
През 1968 г. Фатах е взета на прицел от израелските отбранителни сили. Те извършват операция в йорданското село Ал-Караме (на арабски „чест“), в която умират 150 сравнително зле въоръжени палестинци и 29 израелски войници. Въпреки многото палестински жертви, войната е смятана за победа на Фатах, тъй като накрая израелските войски отстъпват. Войната е отразена подробно от списание Тайм, а лицето на Арафат е показано на корицата, запознавайки света с този мъж. В следвоенната обстановка представите за Арафат и Фатах са подобрени от тази повратна точка, тъй като той започва да бъде смятан за национален герой, осмелил се да се противопостави на Израел. Много млади палестинци се включват в редиците на Фатах, а въоръжените сили нарастват. До края на 60-те години на 20 век Фатах става хегемон в ООП, а на Палестинския национален конгрес, проведен в Кайро на 3 февруари 1969 г., Арафат е избран за водач на Организацията за освобождение на Палестина, заменяйки Ахмад Шукейри. Арафат става началник на Палестинските революционни сили две години по-късно, а през 1973 г. – началник и на политическия отдел на ООП.
Йордания
През 1960-те отношенията между палестинците и йорданското правителство се обтягат. Тежко въоръжени палестински съпротивителни групи (федаини) създали на практика „държава в държавата“ в Йордания, като в крайна сметка заели няколко стратегически позиции в Йордания, включително нефтената рафинерия близо до Зарка. Йордания смята това за растяща заплаха за суверенитета и сигурността на страната и се опитва да разоръжи палестинските запасни части. През юни 1970 г. се получават сблъсъци между двете страни.
Правителствата на другите арабски страни се опитват да договорят мирно разрешение, но продължаващите действия на федаините в Йордания (като например унищожаването на три международни пътнически самолети, пленени и държани в близост до Зарка на северозапад от Аман) принуждават йорданското правителство да предприеме действия с цел възвръщането на контрола върху земите си.
На 16 септември крал Хюсеин обявява военно положение. Същият ден Арафат става върховен главнокомандващ на Палестинската освободителна армия (ПОА), която е редовната военна сила на ООП. В последвалата гражданска война ООП са подкрепени енергично от Сирия, която изпраща около 200 танка в тяхна помощ в Йордания. Сблъсъците били главно между йорданската армия и ПОА; американският военноморски флот изпраща Шести флот в източното Средиземноморие, а Израел свиква войници да помогнат на Хюсеин, ако се наложи. До 24 септември йорданската армия взема надмощие и ПОА се съгласява на няколко временни примирия.
Ливан
Изгонен от Йордания, Арафат премества ООП в Ливан. Правителството на Ливан било слабо и това дава възможност на ООП да оперира като независима държава де факто. От Ливан ООП периодично организира задгранични атаки срещу гражданите в Израел.
През септември 1972 г. групировката Черен септември убива 11 израелски атлети на олимпийските игри в Мюнхен. Според много източници, включително Мохамед Дауд и Бени Морис, Черният септември е фракция на Фатах, използвана за по-тежки военни операции. Убийствата са осъдени от много държави и Арафат публично отрича той и ООП да имат нещо общо с атаките.
През 1973-74 г. Арафат преустановява дейността на Черния септември, като нарежда на ООП да се въздържа от актове на насилие извън Израел, Западния бряг и Ивицата Газа, тъй като акциите в чужбина привличат голямо внимание. Движението Фатах продължава да организира атаки срещу израелски граждани и тайните служби в Западния бряг и Ивицата Газа. Освен това в края на 70-те се появяват много леви палестински организации, които организират атаки срещу граждани във и извън Израел. Израел твърди, че Арафат стои в дъното на тези организации и следователно не е загърбил тероризма. Арафат отрича, че е отговорен за терористичните актове, извършени от тези групировки.
През същата година Арафат става първият представител на неправителствена организация, който се обръща към пленарна сесия на Общото събрание на ООН, и така арабските държавни глави признават ООП за „единствен законен говорител на палестинския народ“. В своето обръщение към ООН Арафат осъжда ционизма, но казва, че „Днес аз идвам, носейки маслинова клонка и оръжие на борец за свобода. Не позволявайте на маслиновата клонка да падне от ръката ми.“ Речта му увеличава международната подкрепа, която палестинската кауза получава. ООП е призната за равноправна членка на Арабската лига през 1976 г.
ООП играе важна роля в ливанската гражданска война. Някои ливански християни твърдят, че Арафат и ООП са отговорни за смъртта на десетки хиляди ливански граждани.
По време на гражданската война Арафат обединява ООП с ливански мюсюлмански групировки. Страхувайки се да не загуби своята власт в Сирия, президентът на страната Асад променя своята позиция и изпраща войската си в помощ на десните християнски фалангисти. Първият етап от гражданската война приключва за Арафат с обсадата и падането на палестинския бежански лагер Тал ал-Затар. Самият Арафат едва успява да избяга с помощта на саудитци и кувейтци.
Израел, съюзявайки се с ливанските християни, провежда две големи атаки в Ливан. Първата операция, известна като „Литани“, е осъществена през 1978 г. Тогава израелските отбранителни сили и южноливанската армия окупират тясна ивица земя, наричана „зона за сигурност“. Втората операция „Мир за Галилея“, е проведена през 1982 г. В нея израелската окупация достига до Южен Ливан, но през 1985 г. Израел отстъпва обратно до зоната за сигурност.
Клането в Сабра и Шатила съвпада с втората израелска атака в Ливан. Между 460 и 3500 палестински бежанци са убити от запасните войски на ливанските маронитски християнски фалангисти, които са изпратени в лагерите от тогавашния министър на отбраната на Израел Ариел Шарон, за да разчисти запасните войски на ООП. Израелската офанзива в Ливан, в която са убити много палестинци, както и избиването на палестински граждани в Сабра и Шатила, допълнително обтягат отношенията между палестинците и Шарон.
По време на израелската обсада на Бейрут САЩ и европейските водещи държави посредничат за сделка, гарантираща безопасното преминаване на Арафат и ООП в изгнание в Тунис.
Тунис През септември 1982 г., когато е проведена втората израелска офанзива в Ливан, американци и европейци посредничат за договаряне на примирие, при което на Арафат и ООП им е позволено да напуснат Ливан. Арафат и ръководството пристигат в Тунис, като до 1993 г. там е централата на организацията.
Арафат отново едва избягва израелска атака през 1985 г., когато няколко F-15 на Израелските отбранителни сили бомбардират щаба му в Тунис. Загиват 73 души, като Арафат не е сред тях, тъй като тази сутрин е отишъл на джогинг.
През 80-те Арафат получава подкрепа от Ирак и Саудитска Арабия, което му позволява да възстанови състава и боеспособността на ООП. Това е особено полезно през декември 1987г., когато избухва Първата интифада. Въпреки че интифадата е спонтанно въстание срещу израелските окупатори, до няколко седмици Арафат се опитва да ръководи въстанието и израелците смятат, че гражданските размирици продължават толкова дълго най-вече заради войските на Фатах в Западния бряг.