Ѐриче (, на сицилиански Erici или U Munti, Еричи или У Мунти, от 1167 до 1934 г. Monte San Giuliano, Монте Сан Джулиано) е град и община Южна Италия, Свободен общински консорциум Трапани, автономен регион Сицилия. Разположен е на 751 m надморска височина и е с население от 25 756 души (към 1 януари 2025 г.).
Ериче е дом на Научно-културния център „Еторе Майорана“, основан през 1963 г. – важна отправна точка за научните изследвания по целия свят.
География, административно деление и население Територията на Монте Сан Джулиано, днес наричана Агро Еричино, в миналото е включвала, освен територията на сегашната община, също и тази на Валдериче, Кустоначи, Сан Вито Ло Капо, Бузето Палицоло и част от тази на Кастеламаре дел Голфо. Mежду 1948 и 1955 г. се отделят и се превръщат в общини Валдериче, Кустоначи, Сан Вито Ло Капо и Бузето Палицоло. До средата на XX век територията на Ериче е предимно селска, с икономика, основана на земеделие, пасища и разпръснати селскостопански селища. От 50-те години на XX век нататък бързото и до голяма степен нерегулирано градско разрастване променя долните райони. Каза Санта се очертава като административен и търговски център на общината, докато историческият център се превръща в туристически център. Историческият център се намира на надморска височина от около 750 метра на върха на Монте Ериче, докато по-широката община се простира до бреговата линия, обхващайки разнообразен релеф от планински, хълмист и крайбрежен терен.Tusa, Matteo (2017). Erice: Planning for Life. Erice
Има 12 махали: Адраня, Бальо Рицо, Балата, Каза Санта, Крочефисело, Ленци, Напола, Пицолунго, Ригалета, Сан Кузумано, Спекия и Торета.
Граничи със следните 4 общини: Валдериче, Трапани, Пачеко и Бузето Палицоло.
Отстои на 4,4 km от Трапани и на 66 km от Палермо.
Ериче е общината с най-висока гъстота на населението (533 души/км2) в Свободния общински консорциум Трапани.
Към 1 януари 2025 г. населението му е 25 756 души. Към 1 януари 2024 г. в него живеят 450 чужди граждани (предимно румънски – 155 души), сред които и 1 български.
Природни зони Планината Ериче (Monte Erice) е голяма природна зона с гори, по-специално районът Мартоня, държавната гора Сант'Ана и контрада Порта Спада.
Горският корпус на Сицилианската област управлява музея на агролесовъдството „Сан Матео“, древна селска сграда с двор в държавната гора Ериче, на 4 км от върха. Периодичната, а сега и ежегодна престъпна практика на палежи е опустошила планината и околностите на града, които до 2-те г. на XX век са били изцяло гористи.
Топоним Древногръцкото му име е било Ἔρυξ, а латинското ERYX. През арабския период приема името Монте Сан Джулиано (Monte San Giuliano), което запазва до 1934 г., когато приема сегашното си име.
История Произход и ранни години Според Тукидид Ериче е бил основан от троянски изгнаници, които, бягайки към Средиземно море, са намерили мястото за идеално за заселване; според него троянците, които обединяват сили с местното население, по-късно дават началото на елимите. Върхът на планината Ериче е основан от елимите, които укрепват града около VIII век пр.н.е. и го превръщат в религиозен център с голямо значение. Градът става крепост със значителен престиж и заедно със Сиракуза и Ена е една от най-важните сицилиански крепости. В древността, заедно със Сегеста, основана по същото време, Ериче е най-важният град на елимите, по-специално центърът, където се провеждат религиозните им обреди. Те издигат храм, посветен на култа към богинята на плодородието и любовта. Последвалите владетели наричат храма на своите божества: финикийците почитат Танит-Астарта, древните гърци – Афродита, а древните римляни - Венера Ерицинска.
Вергилий споменава Ериче в третата книга на „Енеида“: Еней докосва сицилианския бряг два пъти точно под Ериче, в Трапани: първия път заради смъртта на баща си Анхис, а година по-късно заради игрите в негова чест („... hinc Drepani (Trapani) me portus et inlaetabilis ora accipit,...“). В Песен V Вергилий разказва, че в още по-далечна епоха самият Херакъл е бил там в известната битка с гиганта Ерикс, именно на мястото, където младият и самонадеян Дарес и възрастният Ентел по-късно са се изправили един срещу друг в играта на кош.Informazioni tratte dal sito del comune
В борбата, водена от елимите и картагенците срещу елинската експанзия в Западна Сицилия, Ериче се превръща почти в аванпост на Картаген. Опитите за завладяване на планината и нейния храм-крепост почти винаги са имали нещастен край. През 398-397 г. пр.н.е. Ериче попада в ръцете на картагенците и на сиракузците по време на войната, завършила с разрушаването на Мотия.
През 278 г. пр.н.е. Пир, цар на Епир, успява да завладее крепостта Ериче. Така Ериче става част от неговата краткотрайна елинска империя, но се връща у картагенците след поражението при Беневенто.
По време на Първата пуническа война картагенският генерал Хамилкар Барка нарежда укрепването му, а от Ериче и Дрепанум (Трапани, където построява известния замък „Кастело дела Колумбая“) той защитава и Лилибей (дн. Марсала). Барка и неговият флот печелят първата важна морска битка между Рим и Картаген – битката при Трапани през 249 г. пр.н.е., благодарение на неразумното действие на римския флот, предизвикано от римския генерал Публий Клавдий Пулхер. Римският флот след това печели втора морската битка и Първата пуническа война с битката при Егадските острови на 10 март 241 г. пр.н.е.
За римляните Ериче е важен център, където почитат Венера Ерицинска – първата богиня от римската митология, подобна на гръцката Афродита. Диодор Сицилийски разказва за пристигането на Липар, син на Авсон, на Еолийските островиИсторическа библиотека, V, 6,7, добавяйки, че сиканите са „обитавали високите върхове на планините и почитали Венера Ерицинска“. След като попада под тяхно владение, Ериче упада във военно отношение, губейки всякаква отбранителна функция. След като достига максимален просперитет, и старото светилище започва да запада. Въпреки това, функционалността и значението на светилището през вековете на римско господство остават непроменени, поне съдейки по историческите източници от онова време, не на последно място на Цицерон през I век пр.н.е. Светилището през тези векове е място за поклонение. В римско време Ериче губи значението си на крепост, докато светилището е поставено начело на конфедерация от 17 сицилиански града и е защитавано от римски гарнизон.
Има малко или никаква информация за града и светилището през византийския период, въпреки че той остава икономически активен. Под управлението на византийците Ериче губи своята общинска автономия, тъй като името му никога не се появява в нито публичен документ от онова време.
След падането на Римската империя през 395 г. Ериче изчезва от историческите сведения. Едва през XII век, от арабски източници, се появява информация за град с името Гебел ел Хамид, разположен точно там, където е Ериче.
Араби и нормани По време на арабското управление (от 831 г. до норманското завладяване на острова) Ериче става Гебел ел Хамид (планината на Мохамед) и напълно губи мощта си.
При норманите градът процъфтява за нов живот: старата крепост придобива характера на аванпост и норманите я укрепват, увеличавайки нейната ефективност. През 1076 г. нормандският граф Роже II обсажда мюсюлманските жители в планинския район. В ранните часове на деня, докато отправя молитва за успешна победа, той сънува рицаря Юлиан – гордо възседнал бял кон, облечен в блестяща бойна броня и обгърнат в червено наметало. На ръката му е кацнал сокол, а присъствието му вдъхва ужас у мюсюлманите, които хукват в бягство. Така Гебел ел Хамид преминава под норманска власт и в знак на преданост към светеца през 1167 г. получава името Монте Сан Джулиано („Планината на Свети Юлиан“).
През XII век Ериче възвръща значението си под норманско владичество и до XV век остава бастион с висока стратегическа стойност. Градът набира значимост благодарение на изграждането на нови общински и религиозни сгради, превръщайки се в един от водещите центрове на кралството. Освен това с привилегиите, предоставени в документ, подписан от Фридрих II през XIII век, жителите му получават легитимност за владение на обширни територии – от планината Ериче до границите на Трапани и на изток чак до Сан Вито Ло Капо и Кастеламаре дел Голфо.
Щауфени, Анжуйци и Арагонци Ериче просперира в периодите на последователното господство на Щауфени, Анжуйци и Арагонци.
Под управлението на Щауфените Ериче придобива още по-голямо значение в сравнение с норманския период и се обогатява с нова територия, която се разширява и включва феода Скопело. В Генералния парламент на Фоджа (1241 г.) Фридрих II, император и крал на Сицилия, потвърждава на жителиите му общото владение на земите, вече предоставени им от Вилхелм II Отвилски, и добавя към вече забележителното им разширение други необитаеми селища.
След смъртта на император Фридрих II (1250 г.) в Сицилия следва дълъг период на безредици поради проблема с наследяването, за който претендира Манфред, крал на Сицилия от 1258 г. Ериче, следвайки примера на няколко големи феодални семейства и други градове от кралското имение, се присъединява към бунтовниците срещу Манфред. Граф Федерико Ланча, чичо на Манфред, лично повежда експедиция срещу Ериче. Градът е разграбен и опустошен, а на жителите му е наредено да го напуснат завинаги. Това наказание, наложено от Ланча, обаче не води до последващи действия. Макар и несъмнено драматични, последиците от епизода се отразяват на икономическите и демографските условия на града, но не са достатъчно сериозни, за да отслабят потенциалните му ресурси и оцеляване.
Ериче дължи възраждането си на Войните на Сицилианската вечерня (1282-1302; 1313-1372), превръщайки се в крепостта, от която произлизат военните действия на Федерико II Арагонски, крал на Сицилия до 1337 г.
Свети Алберт Абатски, който проповядва действия срещу Анжуйците, е потомък на Абати – едно от най-големите семейства в града.
XIV век и някои години от следващия век са периоди на разцвет и на консолидиране на общността на гражданите, свързани с вече известното заселване на града и с грижата за голямата му прилежаща територия, благодарение на многобройните привилегии, предоставени от норманските монарси от времето на Вилхелм II нататък и от кралете от други династии. От различните и понякога отдалечени места на произход на гражданите (има гърци, испанци, венецианци, ломбардци, тосканци, кампанийци, апулийци, калабрийци и сицилианци) се формира нова общност от habitatores. Започват да се появяват семейства на по-предприемчиви земеделци и животновъди, които заедно със занаятчиите и търговците оживяват икономическия живот.
По време на Периода на четиримата викарии (1377–1392) кръвопролитните битки и вътрешните конфликти, подхранвани от могъщите феодали, тежко засягат общността на Ериче. В продължение на петнадесет години градът страда от политическите сътресения в Сицилия, а допълнително изпитание са чумата и глада, които разклащат жизнеността на населението.
През 1407 г. крал Алфонсо V Арагонски постановява, че Ериче не може да бъде продаден или отделен от Кралското имение, независимо от бъдещите обстоятелства.
По времето на Карл V градът е принуден да участва във финансирането на военни кампании. През 1535 г., по време на императорския поход срещу Тунис, Ериче осигурява галера, финансирана със 1000 унции. Когато през 1555 г., въпреки указа на крал Алфонсо, Карл V се опитва да продаде Ериче за 4000 скуди, оправдавайки това решение с необходимостта от създаване на фонд за укрепване на бреговете, опустошени от сарацините, жителите на Ериче се откупват, за да не загубят предимствата да бъдат „кралски град“.