Дунавската равнина (или Дунавска хълмиста равнина) е една от петте физикогеографски зони на България. Тя е част от Долнодунавската равнина и заема голяма част от Северна България. Тя е най-северната физикогеографска област на България и е най-голямата равнинна територия в страната. Голяма част от равнината се използва за земеделие.
Географско положение, граници, площ, деление Географско положение Дунавската равнина е разположена между река Дунав на север и Предбалкана на юг, на запад се простира до границата със Сърбия а на изток до Черно море. Чрез Добруджа на североизток се свързва с Източноевропейската равнина. Тя се простира върху територията на 13 български области, от които 5 изцяло – Плевенска, Русенска, Разградска, Силистренска и Добричка и 8 частично – Видинска, Монтанска, Врачанска, Ловешка, Великотърновска, Търговищка, Шуменска и Варненска.
Граници Докато на север, запад и изток равнината е ясно разграничена, на юг границата с Предбалкана опира до най-северните му ридове и планини. Тук тази граница има недостатъчна изразителност и може да се счита като условна, но заедно с това в отделни интервали, където северните склонове на съответните ридове и планини на Предбалкана се спускат сравнително стръмно към южната периферия на равнината, нейното морфоложко изражение е обусловено от тектониката.
На запад тази граница започва от северното подножие на уединената височина Връшка чука, след това следи подножието на северния разседно обусловен стръмен склон на Рабишката могила (461 m), а по̀ на изток морфотектонски изразената граница се проследява по северното подножие на планинския рид Венеца (904 m) и Широка планина (941 m), където по протежението на северното бедро на Белоградчишката антиклинала ясно проличава морфоложката изява на разломно-дислокационните структури. При село Владимирово границата пресича река Огоста и продължава на изток по северното подножие на разседно обусловения склон на Владимировския рид. Още по̀ на изток обхожда от север уединената височина Борованска могила и продължава на изток в южната околност на село Враняк. При село Чомаковци границата пресича река Искър, следейки на изток подножието на праволинейния и стръмен разседно-обусловен северен склон на Маркова могила.
След това границата обхожда откъм север по-високия хълмист релеф при село Телиш, по̀ на изток, при село Садовец пресича долината на река Вит, следейки по-нататък северната периферия на Ловчанските височини. Още по̀ на изток границата между Дунавската равнина и Предбалкана пресича река Осъм при село Александрово и продължавайки след това по северното подножие на Деветашкото плато, достига до разседно обусловената по паралела долина на река Росица. По-нататък тя следи южната периферия на запълненото с плиоценски наслаги Ресенско структурно понижение. При село Самоводене границата пресичайки река Янтра върви по северното подножие на праволинейния разседно обусловен склон на Търновските височини и продължава на североизток по долината на Голяма река.
След това границата между Дунавската равнина и Предбалкана преминава по вододела между Голяма река и Черни Лом и по̀ на изток се очертава от долината на Черни Лом и нейния плосък вододел спрямо левия приток на река Врана – Лилякска река. Оттук на изток добре изразената праволинейна морфотектонска граница следи подножието на северния разседно обусловен склон на Преславска планина, а след това по южната периферия на долината на река Камчия достига до Черно море, като в тази си последна част Дунавска равнина граничи директно със Стара планина.
Площ В тези граници Дунавската равнина заема площ 31 523 km2, което представлява 28,42% от територията на България. Дължината ѝ от река Тимок на запад до Черно море на изток е около 500 km, а ширината ѝ – от 20 – 25 km (в западната част) до 120 km (в Лудогорието и Южна Добруджа).
Деление От долините на реките Вит и Янтра Дунавската равнина се поделя на три части: Западна Дунавска равнина, Средна Дунавска равнина и Източна Дунавска равнина.
Западна Дунавска равнина
Западната Дунавска равнина е най-тясна (посока север – юг), с най-малка средна надморска височина (130 m) и има площ от 7235 km2. Западната част се характеризира с равнинно-хълмист релеф, в който се наблюдават съчетанието на плоски вододели, каньоновидни и асиметрични долини и крайдунавски алувиални низини. Наклонът на Западната Дунавска равнина е в посока североизток и в тази посока са насочени долините на по-големите реки Лом, Цибрица, Огоста, Искър, Вит, и др.). На запад от река Лом реките са с тесни каньоновидни долини, а на изток от нея, речните долини са широки и асиметрични. Долинната асиметрия е резултат от взаимодействието между издигането на сушата през кватернера и прорязването на речните корита в слабо наклонените пластове от варовици и глини. Следвайки наклона на пластовете реките са измествали своите легла на изток, подкопавайки десните склонове на речните долини. По този начин са се образували асиметрични долини с полегат ляв и стръмен десен бряг. Характерни за релефа на тази част от Дунавската равнина са плоските долинни ридове – златии. Най-изразителна е Златията между реките Цибрица и Огоста.
Най-изразителните форми на релефа в Западната Дунавска равнина са: Арчаро-Орсойска низина (36,8 km2) Бреговско-Новоселска низина (70,4 km2) Видинска низина (224,6 km2) Винаровски височини Гламата (възвишение, 334 m) Златията (льосово плато, височина 120 – 140 m) Капитаница (льосово плато, 224 m) Козлодуйска низина (45,2 km2) Островска низина (25,6 km2) Равнището (льосово плато) Цибърска низина (Долноцибърска низина, 21,5 km2)
Средна Дунавска равнина
Средната Дунавска равнина е най-малката по площ (4534 km2) от трите части. Средната част на Дунавската равнина има плоскоридов и хълмист релеф, дълбоко разчленен от долините на реките Вит, Осъм и Янтра и техните притоци със средна надморска височина от 138 m. Разпространени са льосовите плата. В западната ѝ част се простира асиметричната долина на река Вит, а по̀ на изток следват Плевенските височини, Павликенските възвишения и каньоновидните долини на реките Тученица и Чернялка. Още по̀ на изток се намират широките долини, където текат реките Осъм, Росица и Янтра. Хълмистият характер на релефа се допълва от 14-те базалтови могили между село Драгомирово на север и град Сухиндол на юг. Те са образувани по тектонска пукнатина и вероятно имат плиоценска кватернерна възраст. Най-обширните от крайбрежните алувиални низини по поречието на Дунав са Свищовско-Беленската, Вардимската и Чернополската низини.
Никополското плато и Плевенските височини имат силно развита карстова структура. Тук се намират пещерите Нанин камък, Водница, Мара Денчева и др. Срещу град Белене се намира най-голямата островна група в българския участък на река Дунав – Беленска островна група. Тук се намира природен парк Персина, в който са включени природните резервати Китка и Милка, както и поддържания резерват Персински блата.
Най-изразителните форми на релефа в Средната Дунавска равнина са: Базалтови могили (Сухиндолски базалтови могили, 14 броя, до 243 m) Батинска низина (5 km2) Вардимска низина (25,7 km2) Драгановски височини (Драгановски рид, 371 m) Никополско плато (258 m) Плевенски височини (317 m) Павликенски възвишения (317 m) Свищовско-Беленска низина (171 km2) Свищовско плато (239 m) Чернополска низина (183 km2)
Източна Дунавска равнина
Източната част на Дунавската равнина се отличава от останалите части със своя разнообразен платовидно-хълмист релеф и с по-голямата си надморска височина (Лилякското плато 517 m). Площта ѝ е най-голяма от трите области (19753 km2), а средната ѝ надморска височина е 204 m. Поради по-силните издигания на фундамента се е оформила Севернобългарската подутина, оста на която минава по Поповско-Разградските и Самуиловските височини. На север от тях се простират Лудогорското и Добруджанското плато, които са дълбоко просечени от речната мрежа. Приблизително по линията Тутракан-Добрич реките губят оттока си и продължават подземно да текат към река Дунав. Техните суходолия са най-характерната особеност на релефа на Добруджанското плато. Широкото разпространение на варовиците е предпоставка за развитие на карстов релеф. Поради всичане във варовиковите пластове реките образуват живописни каньони, дълбоки до 100 – 120 m. По Дунавския и Черноморски бряг са развити големи свлачища. От крайдунавските низини най-големи по площ са Побрежието и Попино-Гарванската. В Побрежието се намира най-голямата в България защитена местност Калимок-Бръшлен.
Най-изразителни форми на релефа: Аблановска низина (6,1 km2) Авренско плато (Момино плато, 322 m) Айдемирска низина (34 km2) Войводско плато (Сърта, 481 m) Девненска низина Добринско плато (360 m) Добруджанско плато (350 m) Лилякско плато (517 m) Лонгоза (Долнокамчийска низина, 113 km2) Лудогорско плато (ок 300 m) Мадарско плато (431 m) Овче поле (около 200 – 300 m) Плисковско поле (100 – 200 m) Побрежие (Бръшлянска низина, 420,6 km2) Попино-Гарванска низина (10 km2) Поповски височини (486 m) Провадийско плато (389 m) Разградски височини (479 m) Роякско плато (408 m) Самуиловски височини (501 m) Синделска низина Смядовско поле (до 100 m) Стана (плато, 441 m) Фисек (възвишение, 420 m) Франгенско плато (356 m) Шуменско плато (502 m)
Геоложки строеж В тектонско отношение Дунавската равнина притежава типично плацидна структура, която се състои от дълбок палеозойски с херцинска възраст нагънат фундамент и дебелослойна почти хоризонтална мезозойско-терциерна надстройка (т.н. пластова платформа или плоча), която е покрита с плейстоценски льосов и льосовиден воал. Неговата максимална мощност достига 50 – 60 m, на места значително намалява, а другаде тази млада акумулативна покривка напълно липсва.
През палеозоя земите на Дунавската равнина са представлявали дълбок морски басейн, в който са били отложени седименти със значителна мощност. Проявилата се тук интрузивна дейност през време на една от херцинските орогенези е предизвикала тяхното нагъване. По-късно тази гънкова структура е била подложена на епейрогенно издигане, което е било последвано с оттеглянето на морския басейн и започване на продължително скулптурно морфогенетично действие на екзогенните процеси върху осушената пликативна основа. Проявата на тази морфогенетично дейност е била съпроводена с по-нататъшно издигане и дислоциране на херцинските гънкови структури и превръщането на териториалния им обхват в дълбоко разчленени планински земи. Тук продължителната денудация върху тях в края на палеозоя ги превръща в просторен пенеплен, който по-късно, в течение на мезозоя и терциера, не е бил подлаган на нагъвателна дейност, а е играл пасивна платформена роля. Тя е била съпроводена с продължителни бавни земекорни колебателни движения, обусловили хоризонталното седиментационно изграждане на платформата, която с течение на времето в някои райони е била подложена на дислоциране и значително разломяване.
Неотектонските колебателни движения и разломяването на плацидния строеж на Дунавската равнина са обусловили в нейнияенния облик на релефа. При тогавашните климатични условия и значителната морфогенетична дейност на по-пълноводните реки са били отложени широко разпространените в равнината плейстоценски покривни чакъли. И най-сетне през време на младия плейстоцен, когато са съществували условия за значителна проява на североизточен въздушен пренос и продължителна еолична морфогенетична дейност от тази посока, в пределите на Дунавската равнина започва образуването на нейната млада льосова и льосовидна акумулативна покривка.