Телевизията ( – „далече“, и – „гледка“) (ТВ) е телекомуникационна технология за приемане и предаване от разстояние на движеща се картина, черно-бяла или цветна (видео), обикновено придружавана от синхронизиран звук. От гледна точка на разпространението на информация телевизията е едно от средствата за масова информация (масмедия). В разговорния език „телевизия“ (обикновено и като част от наименованието на компанията) може да се отнася и за предприятие, изготвящо и разпространяващо телевизионни програми (телевизионен оператор)Закон за радиото и телевизията, чл.4 ал. 2да не се бърка с професията телевизионен оператор).
Основни термини и понятия За разпространението на телевизионния сигнал се използва терминът „телевизионно разпръскване“, понякога припокриващ се с „радиоразпръскване“ (различават се по разрешените за използване честотни ленти от спектъра).
За телевизионното разпръскване е необходимо да се осъществят три процеса: заснемане (преобразуване на светлината, изпускана или отразявана от обекта, в електрически сигнали; предаване на електрическите сигнали по преносната среда; приемане и обратно преобразуване на електрическите сигнали в оптичното изображение на обекта и съпътстващото озвучаване.
Макар че има и форми на телевизия с по-тесен обхват на излъчването (напр. системи за видеонаблюдение, , системи за контрол на промишлени процеси или за безопасност на движението), най-популярното приложение на телевизията е предназначено за предаване на телевизионни програми на далечни разстояния (). Тази система на разпространение на телевизионни сигнали се нарича ефирна или наземна телевизия. Тя следва модела на историческите системи за радиоразпръскване, датиращи от 20-те години на XX век, и използва мощни радиочестотни предаватели за пренасяне на телевизионния сигнал до множество индивидуални ТВ приемници, намиращи се в неговия обхват (точка към много точки). Предаванията обикновено се осъществяват по честотни ленти на електромагнитния спектър в диапазона 54 – 890 MHz, специално заделени с международни съглашения. В края на XX век започват да се използват и други начини на разпространение, например чрез използване на изкуствени спътници – (сателитна телевизия) или чрез специално прекарани кабелни мрежи до абонатите (кабелна телевизия). От началото на XXI век много доставчици на телевизионни услуги започват да преминават от предаване на аналогов сигнал към цифров (цифрова телевизия).
Устройствата за приемане на телевизионни програми се наричат телевизори (телевизионни приемници). Те обикновено съдържат множество електронни схеми, включително предназначени за приемане и декодиране на сигнала, и екран, на който се възпроизвежда декодираното изображение. Когато не е налице устройство за възпроизвеждане на звука, устройствата за приемане на изображението се наричат видеомонитори.
Започнали да навлизат в масова употреба в края на 30-те години на XX век, през следващите десетилетия телевизорите се превръщат в обичаен елемент от обзавеждането на домове и обществени места и стават един от най-масово използваните източници на информация и забавление. От 70-те години, когато се появява домашното видео с видеокасети, последвано от усъвършенствани технологии за запис като Laserdisc, DVD и Blu-ray, те се използват за възпроизвеждане не само на телевизионни предавания, но и на записани видеоматериали.
Видове телевизия Според статута Обществена телевизия – изпълнява обществена функция и се финансира до голяма степен с публични средства Търговска (частна) телевизия – търговско предприятие с бизнес модел
Според начина на разпространение ефирна или наземна телевизия – предавателите са поставени на телевизионни кули (в България официалното название на тези обекти е Радиорелейна и телевизионна станция – РРТС). Телевизионните кули обикновено са разположени на високи точки с добра видимост в няколко посоки, което се обуславя от характера на радиовълните, чрез които се разпространява телевизионният сигнал. За приемането на ефирна телевизия е необходим обикновен телевизионен приемник и проста антена. Спътникова (сателитна) телевизия – сигналът от телевизионното студио се предава чрез наземна космическа станция до телекомуникационен спътник, разположен на геостационарна орбита около земята. Спътникът от своя страна препраща телевизионния сигнал обратно към Земята. Около Земята работят стотици такива спътници и всеки от тях пренася стотици радио- и телевизионни програми, телефонни разговори и пакети от данни. За да се приемат телевизионни програми от спътник, е необходим сателитен приемник и параболична приемателна антена. Кабелна телевизия – излъчването се осъществява по кабелна мрежа. Кабелните оператори приемат телевизионните сигнали ефирно, от спътник или директно от студио и ги препредават в мрежата си. Чрез кабелните мрежи могат да се излъчват едновременно стотици телевизионни програми, радиостанции, кабелен Интернет. Интернет телевизия – съвременна телевизионна услуга, разпространявана по Интернет. IP телевизия – конвергентна услуга за предоставяне на мултимедийно съдържание на крайни потребители чрез платформа, базирана на Интернет протокол (IP) с гарантирано качество. 3D телевизия – технологична иновация, която дава на телевизионното изображение дълбочина и обемност на образа.
Според типа на излъчвания сигнал Аналогова телевизия – това е масово разпространеният, традиционен тип. Програмата от телевизионното студио достига до зрителя, като сигналът се пренася чрез аналогов метод и се приема с антена. Цифрова (дигитална) телевизия – цифровият начин на разпространение на сигнала предоставя възможност за пренос на много повече програми и съответно за по-голям избор от страна на зрителя, както и допълнителни възможности. В България цифровата телевизия започна да се предлага като услуга от по-големите кабелни оператори, а от 01.09.2013 г. става задължителна и за всички ефирно излъчвани програми. В рамките на ЕС преходът от аналогова към цифрова ефирна телевизия завърши към края на 2013 г. Целта е намаляване на мощността на предавателите, повишаване на качеството на сигнала и освобождаване на ефира (по един канал може да се предава пакет от няколко (до 8) цифрови телевизионни програми). След въвеждането в експлоатация на ефирното цифрово телевизионно разпространение, аналоговото излъчване е прекратено.
Според разделителната способност (наричана понякога резолюция) Със стандартна разделителна способност С висока разделителна способност (HDTV)
Според обхвата на телевизионно разпръскване С национален обхват С регионален обхват С локален обхват
Според преобладаващата тематика на предаванията Политематични Специализирани
История
Началото на предаването на изображения чрез електричество е поставено още в края на 19 век, когато са създадени ранните факс устройства, като пантелеграфа. Идеята за електрическо предаване на подвижни изображения възниква в края на века, когато, малко след изобретяването на телефона, в научнофантастичната литература се появяват видеофонни устройства. Писатели (като Албер Робида) си представят, че някой ден светлината ще може да се предава по кабел, както това става със звука.
Идеята за използване на сканиране, т.е. превръщане на визуален образ в поток от електрически импулси (растеризация), за предаване на изображения е практически реализирана през 1881 г. с пантелеграфа, чрез използването на сканиращ механизъм с махало. Оттогава насам се използват различни форми на сканиране при всяка технология за предаване на изображения, включително и в телевизията.
През 1884 г. германецът Паул Нипков, по това време двадесет и три годишен студент, патентова първата електромеханична телевизионна система, която използва при растеризацията сканиращ диск, въртяща се плоча с разположени по спирала отвори. Отворите са разположени на равни ъглови разстояния, така че за едно завъртане на диска светлината преминава през всеки от тях и попада върху светлочувствителен селенов сензор, който генерира електрически импулси. Всеки отвор заснема хоризонтална ивица от общото изображение.
Устройството на Нипков не намира практическо приложение до усъвършенстването на усилвателните електронни лампи. То може да се използва само за предаване по телеграфна или телефонна линия на неподвижни полутонови изображения, съставени от равномерно отдалечени една от друга точки с различен размер. По-късни варианти използват сканиране с въртящ се огледален барабан и дисплей с електронно-лъчева тръба, но предаването на подвижни изображения все още е невъзможно, заради слабата чувствителност на селеновите сензори. За пръв път такова устройство е използвано от руснака Борис Розинг.
Шотландецът Джон Логи Беърд пръв демонстрира предаване на движещи се силуети през 1925 г. и на движещи се монохромни изображения година по-късно. Неговият сканиращ диск генерира изображение с резолюция от 30 реда, достатъчна за разпознаването на човешко лице, чрез двойна спирала от лещи. Демонстрацията на Беърд обикновено се приема за първото същинско телевизионно предаване, въпреки че в наши дни механичната телевизионна технология вече не се използва.
През 1927 г. Беърд изобретява и първата система за видеозапис – модулирайки изходния сигнал на своята камера до звукови честоти, той успява да запише механично сигнала на десет инчова грамофонна плоча, използвайки обичайната техника за аудиозапис. Няколко от тези записи са запазени и през 1990-те години са декодирани в изображения с помощта на съвременна цифрова техника.
През 1926 г. унгарецът Калман Тихани създава телевизионна система, използваща изцяло електронни елементи за сканиране и показване на изображението, и базирана на принципа на съхранение на заряда в сканиращата тръба. Малко по-късно подобна система създава и американецът Фило Фарнсуърт, който я демонстрира пред публика през 1928 г.
През 1927 г. американецът Хърбър Юджин Айвс осъществява първото далечно предаване на подвижно изображение по кабел между градовете Вашингтон и Ню Йорк, както и чрез радиовълни от градчето Уипани.
Началото на широкото практическо приложение на телевизията е поставено в Германия. Там редовните предавания започват през 1929 г., а Берлинската олимпиада от 1936 г. е предавана на живо и е показвана пред публика в Берлин и Лайпциг. Постепенно започва излъчването на предавания, подредени в програмна схема: във Франция – 1935 г., Великобритания – 1936 г., Германия – 1935 г., САЩ – 1939 г.
Началото на модерната телевизионна технология е поставено през 1930-те години от американския откривател от руски произход Владимир Зворикин, който изобретява кинескопа. Идеята за плазмен телевизор се ражда през 1936 г., когато Калман Тихани описва принципа на действие на уред с плосък екран.
Телевизията с висока разделителна способност (HDTV) се използва първо за военни цели. През 1940 г. в Берлин е конструирана система с 1029 хоризонтални реда (почти HDTV качество) за шпионаж от самолети.
В България
Първото телевизионно предаване в България е прякото излъчване на седмо ноемврийската манифестация от площад „9 септември“ (днес „Александър Батенберг“) през 1959 г. Технологията е аналогова ефирна телевизия на много ниско ниво, но задоволително за времето си.
Българската телевизия (впоследствие БНТ) започва да излъчва на 1 ноември 1959 г., като използва предавател на телевизионната кула в София. Първият програмен ден е на 26 декември 1959 г. и е посветен на официалното откриване на телевизионно разпространение. Съставен е от три основни блока. В първия блок с продължителност един час е произнесено слово и са връчени награди на изявени строители, работили по строежа на телевизионната кула. Излъчени са също и поздравления от телевизиите на социалистическите страни до БТ. Вторият блок е празничен концерт с времетраене два часа. От 21:00 ч. до 22:30 ч. е излъчен българо-съветският игрален филм „В навечерието“.