Инквизиционният процес е разследващ или следствен процес – особен вид съдебен процес, при който обвинението и решаващия орган са в рамките на една институция – инквизицията.

Инквизиционният процес е историческа форма на наказателния процес. Създаден е първо за нуждите на Испанската инквизиция, като постепенно се налага като господстваща форма на наказателното съдопроизводство по времето на епохата на абсолютизма, включително в Русия.

Инквизиционният процес е трифазен – издирване, разследване (следствие) и съд. Съдията-следовател във втората фаза на процеса е различна процесуална фигура от лицето натоварено с функцията по издирването на ереста. Първоначално процедурата се прилага от църковните съдилища, а сетне – и от светските.

Първоначално процедурата на инквизационния процес, базирана на римското право, се използва за разследване на случаите на ерес по донос – главно срещу мараните, а впоследствие процесът започва и въз основа на слух или мълва сред народа. Правото на наказателно преследване принадлежи на държавата, а не на църквата, която е задължена да извършва издирването на ерес, дори и ако обстоятелствата не го изискват. Заподозреният и съответно обвиняемият могат да упражняват процесуалните си права само до степен, която им се предоставя от издирващия или съдията-следовател. Предварителното проучване и разследването не са ограничени с процедурни срокове. Съдията-следовател приключва разследването след като установи, че въз основа на материалите по делото е достигнал до истината, т.е. материалите, заедно с доказателствата по делото са достатъчни за постановяването на присъда с цел постигането на целите на наказанието, или когато е направил всичко възможно, за да може да се съберат достатъчни и годни доказателства за излизането от съда на инквизицията с присъда. Решението на съда на инквизицията – трибунала, се основава на оценка на резултатите от съдебното следствие. Трибуналът при определяне на формалната сила на доказателствата се ръководи от установените правила на закона. В инквизиционния процес, съдията-следовател има почти неограничена власт и права за събиране на необходимите сведения и съответно за събирането на доказателства за разкриването на обективната истина. Обвиняемият е обект на разследваща го дейност в инквизиционния процес.

Инквизиционният процес е таен, непряк и писмен, но състезателен, като делата се решават въз основа на писмените показания пред предварителното производство, често в отсъствието на обвиняемия. Масово се прилага метода за изтръгване на самопризнание от обвиняемия чрез изтезания, а в някои случаи на изтезания са подлагани и свидетели.

Инквизиционният процес се характеризира със системата на формалните доказателства, при която стойността на всяко едно доказателствено средство е предварително определена със закона. Най-висока стойност има самопризнанието на обвиняемия. Свидетелските показания се разглеждат и вземат предвид с оглед социалното положение на свидетеля.

От сравнителноправна гледна точка, инквизиционният процес се отличава от съвременния най-вече по това, че в него се събират всички доказателства – както срещу, така и в подкрепа на заподозрения или обвиняемия, с оглед вменената процесуална функция за разкриването още в хода на разследването на обективната истина.

Инквизационният процес е отменен във Франция през 1789 г. с избухването на т.нар. Велика Френска революция, а в другите страни от Западна Европа – през 1848 – годината на революциите и излизането на Комунистическия манифест, а в Русия – през 1864 г. от Цар Освободител.

Източници Инквизиционният процес на страницата на Большая советская энциклопедия

Вижте също Толедски събори Гонения на евреите Изгонване на евреите от Испания Майски закони Нюрнбергски закони

Категория:Инквизиция Категория:Процесуално право