Инокентий VIII (), роден Джовани Батиста Чибо (; * 1432, Генуа, Генуезка република; † 25 юли 1492, Рим, Папска държава), е глава на Римокатолическата църква от 1484 г. до смъртта си, 213-ия поред в традиционното броене.
Произход Той е син на Арано (или Ароне) Чибо – мъж със сенаторски ранг, и на Теодорина де Мари от древно генуезко семейство. Семейството, свързано с Дория, принадлежи към генуезкия патрициат и участва във фракцията на гвелфите, водена от Фрегозо. По време на войните за наследството на Неаполитанското кралство през първата половина на XV век Ароне Чибо участва активно, като дипломатически представител, в подкрепата, която Генуа предоставя на Анжуйците в борбата им срещу Арагонците. Когато последните надделяват обаче, Чибо няма затруднения да се включи като високопоставен служител в правителствения апарат, който Алфонсо I Великодушни създава в Кралство Неапол. В неаполитанския двор, където прекарва последните години от живота си, дълго време живее и синът му Джован Батиста, когото той има в доста напреднала възраст. Има един брат: Маурицио, губернатор на Сполето.
Биография
Живот в Неапол в двора на краля След като е назначен за сенатор на Рим през 1455 г. от папа Калист III, баща му Ароне е назначен за вицекралClaudio Rendina, I Papi-storia e segreti, Ariccia, Newton&Compton Editori, 2005, с. 594. на Кралство Неапол – много висока държавна служба, и след това се премества в Неапол. Там Джовани Батиста получава различни назначения, познавайки удоволствията на светския живот и през годините става баща на седем деца, две от които са законно признати, въпреки че не се жени за майката, която остава неизвестн. Останалите пет деца са представени като негови племенници и влизат в папския двор.
Църковна кариера По заповед на баща си Джовани Батиста по-късно се премества в Падуа и в Рим, където продължава обучението си. През 1457 г., след смъртта на баща си, той започва религиозна кариера, скоро се премества в Папския двор в Рим и постъпва на служба при кардинал Филипо Каландрини, който му помага много в кариерата. След като печели доверието на папа Павел II, той получава различни задачи от него, включително повишението в епископ на Савона на 5 ноември 1466 г.
Шест години по-късно трябва да напусне Лигурия: поради разногласия със Сфорца, които контролират региона, на 16 септември 1472 г. е преместен от папа Сикст IV в епархията на Молфета и там става популярна фигура, тъй като през цялото времетраене на назначението пребивава постоянно в епархията – рядко нещо по това време, което става практика едва след Трентския събор.
Спокойният темперамент и надеждността на Чибо благоприятстваха кариерното му израстване в Папската курия. В консисторията, отпразнувана от Сикст IV на 7 май 1473 г., по предложение на Джулиано дела Ровере той е назначен за кардинал презвитер, като първо получава титлата Санта Балбина, а през януари 1474 г. тази на Санта Чечилия.Salvador Miranda, CIBO, Giovanni Battista, на fiu.edu – The Cardinals of the Holy Roman Church, Florida International University. Посетнео на 27 юли 2023 г.
Избор за папа
Папа Сикст IV умира на 12 август 1484 г. и конклавът е открит на 26 август. Двамата главни герои са кардиналите Джулиано Дела Ровере и Родриго Борджа, които са начело на двете фракции, които се борят за избора на папа. Три дни по-късно обаче е избран Джовани Батиста Чибо. Неочакваната развръзка се дължи на факта, че нито един от двамата претенденти не успява да надделее над кандидатурата на съперника си. Всъщност Дела Ровере тогава е още твърде млад (41 години), докато Борджа няма достатъчно гласоподаватели на своя страна. Както вече се случва по-рано, кардиналите избиратели, за да излязат от патовата ситуация, избират „преходен папа“ – човек слаб по природа, следователно чувствителен към тяхното влияние. Кардинал Чибо се съобразява напълно с тези изисквания и в този смисъл не разочарова надеждите на своите избиратели. Избирането му е резултат от влиянието на кардинал Дела Ровере. По време на възкачването си на трона той е само на 52 години, така че не е стар, но лошото му здраве не обещава дълъг понтификат. Флорентинският посланик го преценява като човек, по-подходящ да бъде съветван, отколкото да съветва. Независимо от това новият папа притежава собствена визия за нещата, въпреки че със сигурност му липсва способността да командва.
На 12 септември той е коронясан в „Свети Петър“. Той избира името Инокентий VIII в памет на друг генуезки папа, Инокентий IV, като по този начин възобновява наследяването, което е спряно от времето на Западната схизма. Инокентий VIII е първият папа, за чието избиране е документирано използването на формулата Habemus Papam (от лат. „Имаме папа“), но е вероятно тя да е била традиционно използвана и преди, но едва от неговия понтификат тази формула е засвидетелствана и канонизирана.Documentario: Habemus papam, на La Storia siamo noi, su ildocumento.it.
Папа Църковно управление Реорганизация на Римската курия
Подобно на своите предшественици Инокентий VIII предпочита семейството си, но през първите пет години от понтификата си не назначава нито един от роднините си за кардинали. Той утвърждава Джулиано Дела Ровере на поста му като главен съветник на Курията (на когото в края на краищата дължи поста си на кардинал и на папа). Родриго Борджа, съперникът на Дела Ровере, също е утвърден в Курията като вицеканцлер (вид министър- председател). Инокентий VIII прекарва понтификата си, застрашен от здравословни проблеми, затова е принуден да се довери на основните си съветници и да им делегира много възможности за избор. Дори когато прави племенника си Лоренцо Чибо де Мари кардинал, той не отнема никаква функция от двамата си главни съветници, за да я възложи на роднината.
Новият папа наследява силно затруднено финансово състояние: дългът възлиза на 250 000 дуката. Инокентий не пада духом и преди всичко залага тиарата си и част от съкровището в римска банка. Лошото управление на папските финанси от страна на Сикст IV го кара да преразгледа структурата на Римската курия. Тази реорганизация, вместо да е продиктувана от здравия разум, също е провокирана от желанието да се правят пари от новите служби, създадени специално срещу солидни плащания.
Була Summis desidentes
На 5 декември 1484 г., в отговор на увещанията на германеца Хайнрих Крамер, папа Инокентий VIII издава известната папска була Summis desiderantes affectibus.J.N.D. Kelly, Vite dei Papi, с. 425 Адресирана до доминиканските инквизитори Хайнрих Крамер и Якоб Шпренгер, булата потвърждава пълномощното да действа на териториите под юрисдикцията на църквите на Бремен, Кьолн, Майнц, Трир и Залцбург спрямо всички хора, заподозрени в съюз с дявола, в практикуване на магьосничество и в извършване на злини над хора и неща. Документът стана причина за много процеси, образувани от Инквизицията в страните от Християнска Европа.
Противно на значението, което ѝ приписват историците, булата на Инокентий VIII не предизвиква лов на вещици. Съдържанието ѝ не се различава фундаментално от десетките подобни документи, издавани редовно от предшестващите го папи. На първо място тя няма догматичен характер. Тя също не говори за изгаряне на вещици на клада. Напротив, моли двамата инквизитори, срещу хората, виновни за описаните престъпления, „да ги затворят и да конфискуват имуществото им". Значението на Summisdesirentes affectibus се крие по-скоро във факта, че това е една от първите папски були, които ще бъдат отпечатани, така че нейният обхват е много широк. Един от адресатите на булата, инквизиторът Хайнрих Крамер, я прикрепя към своя труд Malleus Maleficarum („Чукът на вещиците“), одобрен на 9 май 1487 г. от Теологическия факултет на Кьолнския университет), и също я възпроизвежда в следващите издания.
Инокентий VIII продължава двусмислената политика на Сикст IV спрямо Испанската инквизиция. Протестира срещу насилието ѝ, но не предприема конкретни стъпки, за да го спре. През 1487 г. той одобрява назначаването на Томас де Торквемада за велик инквизитор.
Кръстоносен поход срещу валденсите Инокентий VIII обявява кръстоносен поход срещу валденсите – некатолическа християнска общност, която населява много долини на Западните Алпи. Папата предлага пълна индулгенция на всички, които се заангажират с него. За тази цел на 27 април 1487 г. той издава була, в която назначава за легат Алберто Катанео, архидякон на Кремона, за да се намеси при краля на Франция Шарл VIII и савойския херцог Карл III Савойски за да ги убеди да подготвят въоръжена експедиция. Ако във френския регион Дофине валденсите са прогонени от френските войски, слабостта на Савойското херцогство не позволява на силите на Пиемонт да изкоренят валденските общности, които остават проспериращи до преследването, забранено от Емануил Филиберт Савойски през втората половина на 16 век.
Осъждане на Пико дела Мирандола
Инокентий VIII преследва не само предполагаемите вещици и еретици, но също така и философски предложения. Папата яростно атакува философията на родения в Модена Джовани Пико дела Мирандола – един от най-известните философи хуманисти, привърженик на философия, основана на придобиването на християнско, езическо и еврейско знание за Кабала, което той събира в Conclusiones philosophicae, cabalisticae et theologica.Nicoletta Tirinnanzi, Pico della Mirandola, Giovanni-, Il Contributo italiano alla storia del Pensiero: Filosofia (2012) През 1487 г. Инокентий VIII забраняваG. Di Napoli, G. Pico della Mirandola, SCV, 1956, с. 139-187, със заплахата от тежки църковни порицания, четенето на книгата; самата книга е изгорена и Пико, въпреки че е избягал във Франция, за да избегне попадането в ръцете на Инквизицията, е заловен и е затворен в замъка на Венсен през 1488 г. Освободен е с намесата на Лоренцо Великолепни.
Отношения с християнските монарси Докато в Балканска Европа понтифексът не успява да постигне напредък срещу мюсюлманите, Инокентий VIII с благодарност приема новината, идваща от Испания, за падането на Гранада на 2 януари 1492 г., което става благодарение на Фернандо II Арагонски и Исабела I Кастилска. Падането на последното мюсюлманско владение на Иберийския полуостров е отбелязано в Рим с големи тържества и печели на кралете на Испания и техните наследници титлата „Католическо величество“. Демонстрациите на радост са придружени от празненствата на карнавала, направени великолепни благодарение на артистичния вкус на кардинал Рафаеле Риарио.Claudio Rendina, с. 599
През 1486 г. крал Хенри VII е обявен за притежател на правото на английската корона чрез право на завоевание, наследство и народен избор.J.N.D. Kelly, Vite dei Papi, с. 425
Отношения с Италианските държави
Война срещу Неапол (1485 – 1486)
Фердинанд I се опитва да използва военната си мощ, за да разкъса феодалната връзка, която свързва Кралство Неапол със Светия престол: формално кралството е васал на Църквата. През юни 1485 г. той отказва да достави 8000 унции злато, необходими за церемонията на плащане на лептата, и организира нахлуването в Лацио. Инокентий VIII, посъветван от кардинал Джулиано Дела Ровере, предлага защитата си на неаполитанските барони, лоялни на Анжуйците. Той също така получава подкрепата на Генуа, Венеция и Кралство Франция, които се надяват да си върнат трона на Неапол, бивш на Анжуйците (1282 – 1442). Впоследствие папата извиква кондотиера Роберто Сансеверино в Рим и го поставя начело на своята армия (10 ноември 1485 г.)Papa Innocenzo VIII, в Enciclopedia dei Papi, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2000.