Алекса̀ндър I Български (), известен и като Алекса̀ндър Ба̀тенберг, роден като Александър Йозеф фон Батенберг, е княз на Княжество България в периода 26 юни 1879 – 26 август 1886 година. Избирането му за български владетел става по взаимно съгласие на Великите сили според Берлинския договор, но водеща роля има Русия. Той е военен, няма никакъв политически опит, но приема присърце задачата до оглави българската държава. Първите сформирани правителства постигат ограничени резултати, което го кара през април 1881 г. да извърши преврат и да установи свой едноличен режим на пълномощията до декември 1883 г. Включва в управлението руски генерали, но различията му с тях по отношение на развитието на България го подтиква към все по-решителни стъпки за намаляване на руското влияние. На свой ред руските дипломатически представители в княжеството започват да работят за отстраняването му. По време на Съединението се обявява за „княз на Северна и Южна България“ и предприема дипломатически стъпки за международното му признаване, но Русия се обявява решително против и отзовава руските офицери от българската армия. Само дни след това Сърбия нахлува с войските си и започва Сръбско-българската война. Княз Александър застава начело на младата българска армия. Принуден е да се съгласи на примирие под натиска на Австро-Унгария, но извоюваната победа изиграва важна роля за укрепване на престижа на българската армия и за признаването на Съединението. Този успех окончателно настройва Русия срещу княза и тя започва кампания за отстраняването му, като привлича за целта част от армията. На 9 август 1886 г. е извършен военен преврат и княз Александър е принуден да абдикира. Завръща се в Германия, след това служи в австрийската армия. Умира през 1893 г. след неуспешна операция на перитонит. Останките му са пренесени в България и се намират в Мавзолея на княз Александър I, в центъра на София.

Произход и ранни години Роден е на 5 април 1857 г. във Верона, Кралство Ломбардия-Венеция (днешна Италия) като принц Александър Йозеф фон Батенберг (). Втори син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщат (1823 – 1888) от морганатичния му брак с полската графиня Юлия фон Хауке (1825 – 1895), руска придворна дама. Потомците им приемат фамилията „фон Батенберг“ (по името на едно владение в Хесен), защото руският цар Александър II, женен за сестрата на принц Александър фон Хесен-Дармщат, е бил против неговия морганатичен брак.

Младият Александър получава военно образование. Служи като младши лейтенант в Лейбдрагунски Хесенски полк. На 20-годишна възраст получава разрешение от император Александър II да постъпи в руската армия. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878 г.) в състава на Лейбгвардейския улански полк. При преминаването на Дунава с понтон се отличава като храбрец и е награден с „Владимировски кръст“. Държи се достойно по време на похода на Предния отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко към Южна България. Награден е с „Георгиевски кръст“ IV ст. (18 юли 1877 г.). Придаден е като офицер за свръзка към румънския княз Карл, с когото остават приятели до смъртта му. След кратко завръщане в Санкт Петербург, отново е в България. Участва във военните действия през заключителния етап на войната. До възцаряването си служи в гвардейски корпус в Берлин.

Княз на България (1879 – 1886 г.) Избор Монархическото устройство на България е заложено в Берлинския договор. Александър Батенберг става първият български княз на двадесет и две години, след като е избран от Първото велико народно събрание на 17 април 1879 г. измежду трима кандидати. В изборната декларация народните представители изтъкват участието му в Освободителната война. Преди да положи клетва, Батенберг посещава дворовете на Великите сили, султана и руския император в летния му дворец в Ливадия, където се среща с българска депутация, която го приветства като свой княз. Пристига във Варна с руски военен кораб и на 26 юни полага клетва в Търново. Навсякъде по пътя му хората го приветстват с голям ентусиазъм.

Младият княз не е обучаван за управник и няма никакъв политически опит, а го изпращат да оглави новосъздадена държава. Избран като предпочитан кандидат на Русия (има родствени връзка с царя и съпругата му), той е добър компромис за Европа. Граф Егон Корти казва за него:

Князът пристига в страна със силни демократични и русофилски настроения, които влизат в сблъсък с неговите собствени монархически и, общо взето, антируски настроения, придобити от военния му опит. Всъщност Русия се надява той да стане нейна марионетка. В същото време останалите Велики сили считат българския народ за политически незрял и неспособен на самоуправление. Българските политици още не могат да се окопитят от разпокъсването на българите, наложено от Берлинския договор, и спорят помежду си относно „общонародния въпрос“ – обединена България. Двете основни политически партии са Либералната и Консервативната. Консервативната партия подкрепя монархизма, но няма голямо влияние, макар и нейни представители да оглавяват първите правителства. Либералната партия, напротив, е за развиване на заложените в конституцията демократични принципи. Поради царящите в България дребнособственически отношения тя изразява интересите на болшинството от народа. Князът от своя страна още в началото на управлението си нарича Търновската конституция „полурепубликанска“ и търси съдействие от Русия за изменението ѝ в посока на увеличение на своите правомощия. Получава съгласие, но при условие изменението да стане по демократичен път и в съгласие с българските политици.

Първи правителства Първото правителство на Тодор Бурмов е консервативно, назначено с княжески указ и има задача да подготви избори през 1879 г. Либералната партия ги печели с внушително мнозинство, но избухва политическа криза, предизвикана от отказа на либералите да управляват заедно с консерваторите. През ноември князът разпуска парламента и назначава нов консервативен кабинет начело с епископ Климент (Васил Друмев). През януари 1880 г. са проведени нови парламентарни избори, които либералите отново печелят убедително. На 24 март 1880 г., притиснат от либералното мнозинство във Второто обикновено народно събрание, князът е принуден, след едно продължително посещение в Петербург, да назначи либерално правителство начело с Драган Цанков.

През ноември 1880 г. правителството на Цанков е заменено с кабинет начело с Петко Каравелов. Гласуваните от парламента извънредни правомощия на Каравелов съсредоточават в ръцете му значителна власт. Въпреки това положението в страната е нестабилно, необходимо е разрешаването на редица стопански проблеми. Конфликтът между консерваторите и либералите относно управлението и прилагането на „Основния закон“ се задълбочава. Избухват остри политически пререкания и цари междуличностна конфронтация. Нарастват противоречията вътре в самата Либерална партия за практиката на управление. Поради това в нея се обособяват две либерални течения – умерено и крайно, а влиянието на партията на политическата сцена отслабва. В международен план правителството на Каравелов изпада в изолация поради опитите му да провежда независима политика.

През март 1881 г. при атентат, организиран от „Народна воля“, руският император Александър II загива. Княз Батенберг присъства на погребението му и се представя на новия руски император Александър III, който за разлика от либералния си баща е настроен много по-консервативно. Князът успява да го убеди, че е необходима промяна на българската конституция в посока на усилване на правомощията му. Руското правителство разглежда възможностите за промяна на формата на управление на България и евентуално въвеждане на абсолютна монархия, но в крайна сметка се произнася в полза на временно преустановяване на действието на Търновската конституция, но от надлежно свикано за целта Велико народно събрание. Съгласие за действия в тази посока князът получава и от руските съюзници Германия и Австро-Унгария.

Преврат от 1881

На 27 април 1881 г. Александър издава прокламация, с която суспендира конституцията и парламента, уволнява правителството, назначава нов кабинет начело с военния министър Казимир Ернрот и определя дата за нови избори през юни. Прокламацията е посрещната благосклонно от Великите сили, Османската империя и съседните на България държави и първоначално не предизвиква силни реакции в българското общество, като дори крайните либерали заемат изчаквателна позиция. Каравелов, членовете на правителството и техни привърженици са принудени да напуснат пределите на княжеството и се установяват в съседните страни.

В деня на прокламацията княз Александър издава указ, който разделя страната на 5 области, начело с „чрезвичайни комисари“. Комисарите поемат задачата да организират провеждане на избори за Велико народно събрание. Самите избори на 14 и 21 юни протичат в условията на извънредно положение в цялата страна, масови фалшификации, беззакония и насилие и при масиран натиск от правителството в полза на княза. Организират се военни съдилища и започва полицейски терор и нарушение на избирателните права.Николова, В., Куманов, М., България. Кратък исторически справочник, том 3, София, 1983 стр. 219 – 220 През юли в Свищов е свикано новоизбраното Второ велико народно събрание и князът поставя ултиматум: или да увеличи правомощията му, или да приеме абдикацията му. Делегатите се подчиняват и дават изключителни права на Батенберг да управлява чрез укази в продължение на 7 години: от 1881 до 1888 г. – т.нар. режим на пълномощията. На практика този извънреден режим продължава много по-малко, от юли 1881 до декември 1883 година. През това време България няма министър-председател, Народното събрание не работи, а реално управлява княз Александър I.

Режим на пълномощията

Веднага след като режимът на пълномощията става факт Ернрот подава оставка и си заминава. Сред започналото глухо брожение в обществото срещу преврата князът осъзнава колко е несигурна позицията му и включва в правителството руски генерали, изпратени от императора с нареждането да му помагат. Първият кабинет няма министър-председател, но с водеща роля на руския полковник Арнолд Ремлинген, оглавил министерството на вътрешните работи. Князът се стреми да създаде нов тип администрация и постепенно се отклонява от непопулярната руска система. Идеите му срещат съпротивата на генералния руски консул Михаил Хитрово. Все пак, с помощта на Хитрово е изготвен уставът на Държавен съвет от 12 членове, който да изготвя законопроекти, да контролира финансите и да действа като висша инстанция. Макар и избирани от народа според определен ценз, крайните назначения на членовете зависи от княза. Този съвет изготвя нов избирателен закон, предназначен да осигури мнозинство на консерваторите.

През юни 1882 г. князът назначава ново правителство на Леонид Соболев, с военен министър генерал Александър Каулбарс, а останалите министри са български консерватори. Продължавайки репресивните мерки на Ернрот, двете последователни правителства на руски генерали задушават опозицията, но полагат усилия за подобряване на държавното управление. Правителството на Соболев възстановява дейността на Народното събрание и премахва цензурата върху печата. Във външната политика приоритет се дава на развитието на българо-руските отношения. Вижданията на генералите съвпадат до голяма степен с програмата на консерваторите от правителството, но по-късно разногласията между тях нарастват. Най-голямото неразбирателство възниква по „железопътния въпрос“, който е на дневен ред още от есента на 1881 г. и стои нерешен. В тази област Соболев и Каулбарс търсят подкрепата на либералите, като междувременно концентрират цялата политическа власт в свои ръце. Батенберг решава да издейства от Русия смяна на Соболев, но без успех. На свой ред, Соболев успява да настрои ръководителите на руското външно министерство срещу княза, представяйки го като проводник на австрийското политическо и икономическо влияние в България.