Венецианската република (), от XVII век Светлейша венецианска република (Serenissima Repubblica di Venezia), е морска република със столица Венеция. Основана според традицията през 697 г. от Паоло Лучо Анафесто, в хода на своята 1100-годишна история тя се утвърждава като една от най-големите европейски търговски и военноморски сили.
Първоначално разширена в областта Догадо (понастоящем сравнима с Метрополен град Венеция), в хода на своята история тя анексира голяма част от Североизточна Италия, Истрия, Далмация, бреговете на днешна Черна гора и Албания, както и множество острови в Адриатическо море и Източно Йонийско море. В разгара на експанзията си, между XIII и XVI век тя също така управлява Пелопонес, Крит и Кипър, повечето от гръцките острови, както и няколко града и пристанища в Източното Средиземноморие.
Островите на Венецианската лагуна през VII век, след като преживяват период на значително увеличение на населението, са организирани в Морска Венеция – византийско херцогство, зависимо от Равенския екзархат. С падането на екзархата и с отслабването на византийската власт възниква Венецианското херцогство, водено от дож и установено на остров Риалто; то става проспериращо благодарение на морската търговия с Византийската империя и други източни държави. За да защити търговските пътища, между IX и XI век херцогството води няколко войни, които му осигуряват пълно господство над Адриатическо море. Благодарение на участието в кръстоносните походи, проникването в източните пазари става все по-силно и между XII и XIII век Венеция успява да разшири властта си в множество източни емпориуми и търговски пристанища. Надмощието над Средиземно море довежда републиката до сблъсък с Генуезката република, който продължава до XIV век, когато, след като рискува пълен крах по време на Войната при Киоджа (с генуезката армия и флота в Лагуната за дълъг период от време), Венеция бързо успява да се възстанови от териториалните загуби, претърпени с Торинския мир от 1381 г. и да започне експанзия на континента.
Венецианската експанзия обаче води до коалицията на Хабсбургската монархия, Испания и Франция в Камбрийската лига, която побеждава Венецианската република в битката при Анядело през 1509 г. Макар да запазва повечето си владения на континента, Венеция е победена и опитът за разширяване на източните владения предизвиква дълга поредица от войни срещу Османската империя, които завършват едва през XVIII век с Пожаревацкия мир от 1718 г. и които причиняват загубата на всички владения в Егейско море. Въпреки че все още е процъфтяващ културен център, Венецианската република е окупирана от френските войски на Наполеон Бонапарт и нейните територии са разделени с Хабсбургската монархия след ратифицирането на Кампоформийския мирен договор.
През цялата си история Венецианската република се характеризира със своя политически ред. Наследен от предишните византийски административни структури, нейният държавен глава е дожът – длъжност, станала избираема от края на IX век. В допълнение към него администрацията на републиката се ръководи от различни съвети: Висшият съвет, със законодателни функции, подкрепян от Низшия съвет, Съвета на четиридесетте и Съвета на десетте, отговарящ за съдебните въпроси, и Сенатът.
Произход и еволюция на името През дългата си история Венецианската република приема различни имена, всички тясно свързани с титлите, приписвани на дожа. През XVIII век, когато Венеция все още зависи от Византийската империя, дожът се нарича Dux Venetiarum Provinciae („Дож на провинция Венеция“). и след това, едва от 840 г., след подписването на Pactum Lotharii на 23 февруари, се определя просто като Dux Veneticorum („Дож на венецианците“). Това търговско споразумение, сключено между Херцогство Венеция (на латинскиː Ducatum Venetiae) и Каролингската империя, установява де факто независимостта на Венеция от Византийската империя....
През следващия век препратките към византийското господство изчезват и в документ от 976 г. се говори всъщност за gloriosissimo Domino Venetiarum („най-славният господар на Венеция“), където прилагателното gloriosissimo вече е било използвано за първия време в Pactum Lotharii и където прозвището „господар“ се отнася до факта, че дожът все още е смятан за крал, въпреки че е бил избран от народното събрание (Кончо)... С придобиването на независимост Венеция също започва да се разширява по бреговете на Адриатическо море и така от 1109 г., след завладяването на Далмация и хърватските брегове, дожът официално получава титлата Venetiae Dalmatiae atque Chroatiae Dux („Дож на Венеция, Далмация и Хърватия“).. – име, което продължава да се използва до XVIII век.. Започвайки от XV век, документите, написани на латински език, са придружени от такива на венециански език и успоредно с италианските събития Венецианското херцогство също променя името си, като по този начин става Сеньория Венеция, което, както е записано в мирния договор от 1453 г. с Мехмед II, носи пълното име Ilustrissima et Excellentissima deta Signoria de Venexia („Най-светлейша и най-превъзходна Сеньория Венеция“)..
През XVII век монархическият абсолютизъм се установява в много страни от Континентална Европа, променяйки радикално европейския политически пейзаж. Тази промяна позволява разликите между монархиите и републиките да бъдат определени по-ясно: докато първите имат икономики, регулирани от строги закони и доминирани от селското стопанство, вторите живеят благодарение на търговските отношения и свободната конкуренция; освен това монархиите, освен че са водени от едно управляващо семейство, са по-склонни към войни и религиозно еднообразие.. Тази все по-забележима разлика между монархия и република също започва да се уточнява в официални документи и по този начин се раждат имена като Генуезка република или Република на седемте съединени провинции. И Сеньория Венеция се адаптира към тази нова терминология, като по този начин се превръща в Светлейша Венецианска република – терминология, с която е най-известна днес..... По подобен начин на дожа е даден прякорът Serenissimo. или по-просто този на „Ваше светлейшество“.. Започвайки от XVII век, Венецианската република приема други повече или по-малко официални имена като Венецианска държава (на итал. Stato Veneto) или Венецианска република (Repubblica Veneta)..
Венецианската република, изкусно ползвайки своето изгодно и безопасно положение между Източната и Западната империя, развива своето благосъстояние и става богат и могъщ търговски град. Нейния флот победоносно се сражава срещу норманите и сарацините, както и срещу славянските пирати от Пагания на източния бряг на Адриатическо море.
Проникването на италианската търговия в Балканския полуостров личи по византийските хрисовули за привилегии за Венеция и Пиза от 1082, 1111, 1126 и 1136 г.Страшимир Н. Лишев, Географията на Идриси като исторически извор за българските градове през XII в.// АНТИЧНАЯ ДРЕВНОСТЬ И СРЕДНИЕ ВЕКА, вып. 10. 1973
История
Предистория и Херцогски период (IX-X век)
Хуните, водени от Атила през 452 г., разрушават римския град Аквилея. Жителите на града търсят убежище в блатата и островите в лагуните по морското крайбрежие и така постепенно възникват няколко селища – Градо, Ераклеа, Маламоко и др.
След падането на Западната Римска империя тези земи попадат под владичеството на остроготите, Византия и др. При войните с лангобардите възниква необходимостта от общо управление и през 697 г. жителите избират Паоло Лучо Анафесто пожизнено за общ върховен водач. По византийски модел те му дават гръцката титла „ипат“, чиито латински еквивалент е „дук“. С времето името се променя и така възниква типичната за средновековните Венеция и Генуа титла „дож“. Фигурата му обаче е със съмнителна историчност и е сравнима с тази на екзарх Павел, който подобно на дожа е убит през 727 г. след бунт. През 726 г. император Лъв III Исавър се опитва да разшири иконоборството и в Равенския екзархат, причинявайки множество бунтове по цялата територия. В отговор на реформата местното население назначава няколко дожа, които да заменят византийските управители и по-специално Venetia назначава Орсо Ипато за свой дож, който управлява лагуната в продължение на десетилетие. След смъртта му византийците поверяват управлението на провинцията на режима на Магистър Милитум, който продължава до 742 г., когато императорът дава на хората назначаването на dux (дож). Венецианците избират чрез акламация сина на Орсо – Теодато Ипато и той решава да премести столицата на херцогството от Ераклеа в Маламоко..
Венецианското херцогство е родено през IX век от византийските територии на Морска Венеция.
Лангобардското завладяване на Равена през 751 г. и последвалото завладяване на Лангобардското кралство от франките на Карл Велики през 774 г., със създаването на Каролингската империя през 800 г., значително променят геополитическия контекст на Венецианската лагуна, което кара венецианците да се разделят на две фракции: профранкска партия начело с град Аквилея и провизантийска партия с крепост в Ераклеа. След дълга поредица от сблъсъци през 805 г. дожът Обелерио Антенорео решава да атакува двата града едновременно, като депортира населението им в столицата. След като овладява ситуацията, той поставя Venetia под франкска защита, но византийска морска блокада го убеждава да поднови лоялността си към императора на Византия. С намерението да завладее Venetia през 810 г. франкската армия, командвана от Пипин, нахлува в лагуната, принуждавайки местното население да се оттегли към Риалто, като по този начин започва обсада, която завършва с пристигането на византийската флота и отстъплението на франките. След неуспешното франкско завоевание дож Обелерио е заменен от провизантийския благородник Анджело Партечипацио, който окончателно премества през 812 г. столицата на необитавания остров Риалто, като по този начин постановява раждането на град Венеция.. С избирането си за дож той се опитва да направи херцогския пост наследствен, като свърза наследник съ-дож с трона. Системата довежда двамата му сила Джустиниано и Джовани до херцогската позиция. Джовани е свален през 836 г. поради неспособността му да се противопостави на наретлянските пирати в Далмация..
След него е избран Пиетро Традонико, който на 23 февруари 840 г., с обнародването на Pactum Lotharii – търговски договор между Венеция и Франкската империя, започва дългия процес на отделяне на провинцията от Византийската империя.. Убит след заговор, през 864 г. е избран Орсо I Партечипацио. Орсо I подновява борбата срещу пиратството, като успява да защити Догадо от атаките на сарацините и Аквилейската патриаршия. Той успява да възложи херцогството на най-големия си син Джовани II Партечипацио, който, след като завладява Комакио – съперничещ град на Венеция в търговията със сол, решава да абдикира в полза на брат си Виторе Партечипацио, по това време патриарх на Градо, който обаче отказва. Тъй като през 887 г. няма наследник, хората се събират в Кончо (общото събрание на свободните мъже) и избират Пиетро I Кандиано чрез акламация.. Кончо успява да избере шест дожа до Пиетро III Кандиано, който през 958 г. възлага позицията на съ-дож на своя син Пиетро, който става дож следващата година. Поради поземлените си притежания Пиетро IV Кандиано има политическа визия, близка до тази на Свещената Римска империя и следователно се опитва да установи феодализма и във Венеция, предизвиквайки бунт през 976 г., който води до опожаряването на столицата и убийството му.. Тези събития карат венецианския патрициат да придобие нарастващо влияние върху политиката на дожа и конфликтите, възникнали след убийството на дожа, са решени едва през 991 г. с избирането на Пиетро II Орсеоло..
Връзки с Византийската империя (XI – XII век)