Западна Тракия или Беломорие, Беломорска Тракия (, Траки или Δυτική Θράκη, Дитики Траки или Ελληνική Θράκη, Елиники Траки, , Батъ Тракия или Yunanistan Trakyası, Юнанистан Тракиясъ) е историко-географска област понастоящем в Гърция, разположена между реките Места и Марица, в североизточната част на страната. Западна Тракия е част от гръцката административната област Източна Македония и Тракия.
География Западна Тракия е тази част от Тракия, която е разположена между Места на запад, Марица на изток и първите склонове на Родопите на север. Днес към Западна Тракия принадлежат три гръцки административни окръга (нома) – Еврос (Έβρος), Ксанти (Ξάνθη) и Родопи (Ροδόπη). Западната граница на ном Ксанти леко се разминава с традиционната западна граница на Западна Тракия. Към Западна Тракия принадлежи и егейският остров Самотраки, част от ном Еврос. Приблизителната площ на Западна Тракия е 8578 км², а населението ѝ – 368 993 (2005). Най-голям град в областта е Комотини (Гюмюрджина) с население от 63 774 души (2001).
По-големи градове в Западна Тракия: ГрадНа гръцкиНаселение(2001 ) Дедеагач Αλεξανδρούπολη, Александруполи52 720 Гюмюрджина Κομοτηνή, Комотини52 659 Ксанти Ξάνθη52 271 Орестиада Ορεστιάδα21 730 Димотика Διδυμότειχο, Дидимотихо18 898
История
Антична и средновековна история
Още в Омировия епос („Илиада“) са споменати живеещите по тези места тракийски племена кикони и саи, участващи в Троянската война. Киконите създават силно царство по тези земи.
През 7 в. пр. Хр. крайбрежието е колонизирано от гърците, които създават град Марония и Абдера. През 6 в. пр. Хр. траките включват тази територия в най-крупната си и обширна държава – Одриското царство, която обхваща в голяма степен територията на днешния български етнос от земите между Вардар и Струма през Беломорието до Дунав и Добруджа. През 4 век преди Христа царството попада под хегемонията на античните македони. През 45 г. царството е ликвидирано и Тракия става римска провинция със същото име. При разделянето на Империята през 395 г. тя влиза в състава на Източната Римска империя – Византия, където през 6 в. сл. Хр. се настаняват славяните, смесвайки се с траките и асимилирайки ги през следващите векове, като по този начин поставят началото на процеса на образуването на българската народност в този регион. Хан Пресиян през 837 г. с паметен надпис в базиликата на беломорския град Филипи също недвусмислено е отбелязал принадлежността на тези земи към България. През цялото средновековие Византия се бори с променлив успех да завоюва Тракия от България. През 1352 г., след тежко земетресение разруширло стените ѝ, османските турци превземат крепостта Цимпе на Галиполския полуостров и с това започва турското завоюване на Балканите. Западна Тракия пада под османско владичество малко по-късно.
Модерна история
След прокламирането на Българската екзархия областта става част от нейния диоцез.
През 1878 г. със Санстефанския договор част от областта е включена в новоосвободена България. Берлинският конгрес я връща на Османската империя, но Екзархията запазва българските епархии в Македония и Беломорието с Одринско.
По време на Балканската война настъплението на българската войска към Беломорието започва в самото начало на ноември 1912 г. Водят го три формирования – от северозапад откъм Драма настъпва Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев, от север през прохода Маказа – Кърджалийският отряд на ген. Никола Генев подсилен с 3-та бригада на Македоно-одринското опълчение и по поречието на р. Марица – Сборната конна бригада на полковник Танев впоследствие подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение, към формированието е и четата на Руси Славов.
На 2 ноември 1912 г. Сборната конна бригада на полковник Танев и четата на Руси Славов освобождават Софлу.
На 5 ноември 1912 Сборната конна бригада на полковник Танев подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение освобождават град Фере. На 13 ноември и основните български сили – Кърджалийският отряд на ген. Никола Генев влизат в града.
На 6 ноември 1912 Сборната конна бригада на полковник Танев подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение освобождават град Дедеагач. Следвайки движението на корпуса на Явер паша Танев насочна войските обратно в Софлу, а в Дедеагач оставя около 150 опълченци. На 13 ноември и основните български сили – Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев влизат в града.
На 7 ноември 1912 Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев освобождава Ксанти.
На 8 ноември 1912 Кърджалийският отряд на ген. Никола Генев освободава Гюмюрджина.
На 17 ноември 1912 г. части на Македоно-одринското опълчение и Шести конен полк командван от полк. Иларион Танев от Сборната конна бригада на полковник Александър Танев освобождават Димотика.
След успешните действия в Балканската война за 15 дни през ноември 1912 г. цялата област е присъединена към България.
Гюмюрджинска република
Така наречената Гюмюрджинска република е организиран от Турция със съдействието на Гърция антибългарски акт на подложените на силен натиск и агитация мюсюлмани (турци и българомохамедани-помаци) в Беломорието по време на Междусъюзническата война след оттеглянето на българските войски в средата на юли 1913 г. Военни инструктори (около 200 души), оръжие и боеприпаси идват предимно от Одрин, въоръжение предоставят и гърците по жп линията през Окчилар и пристанището Порто Лагос. За месеца на съществуването си „властта“ организира башибозук, командван от Сюлейман бей, който опожарява много български християнски села, населението е ограбвано и изнасилвано, стават масови кланета. Разорени са множество български селища в Източните Родопи и Беломорска Тракия, сред които Сачанли, Манастир, Черничево, Гьокчебунар, Покрован, Хухла, Гугутка, Попско, Драбишна, Горно Луково, Долно Луково, Башклисе и други. Независимото западнотракийско управление на Хафъз Сали и Реуф Ефенди, самопровъзгласило се в Гюмюрджина на 16 август, е ликвидирано от 6 до 12 октомври 1913 година с безкръвното заемане на областта от Осма Тунджанска и Втора Тракийска дивизия, под общото командване на ген. Тошев и повторното ѝ освобождаване от османска власт.
Първо съвременно българско управление (1912 – 1919)
На 9 ноември 1912 г. началникът на Щаба на действуващата армия генерал Фичев издава заповед, с която генерал-майор Георги Вазов е назначен за военен губернатор на Лозенград. Това назначение, съгласувано с царя и правителството, поставя началото на осеммесечното съществуване на Тракийското военно губернаторство със седалище в Одрин, на мястото на завоювания от Турция Одрински вилает до линията Мидия-Енос, определена с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. От 15 март 1913 г. то се преименува на Тракийско военно губернаторство с три окръга (Лозенградски, Родопски и Дедеагачки) и 32 околии.
По време на Междусъюзническата война в опразнената от български войски област със съдействието на Турция и Гърция турците в Беломорието и проагитирани от тях българи мюсюлмани правят споменатото съществувало по-малко от два месеца Независимо западнотракийско управление, а гръцки войски навлизат в Беломорието. При сключването на Букурещкия договор през 1913 г. Венизелос претендира за граница при село Макри, недалеч западно от Дедеагач, но претенциите му са отхвърлени от всички и Беломорска Тракия остава в България. Беломорска Тракия образува Гюмюрджински окръг, състоящ се от десет околии: Гюмюрджинска, Скеченска (Ксантийска), Енидженска, Дедеагачка, Егридеренска (Ардинска), Даръдеренска (Златоградска), Пашмаклийска (Смолянска), Кошукавашка (Крумовградска), Софлийска и Ортакьойска (Ивайловградска). Тогава Василикоска (Царево) и Малкотърновска околии се присъединяват към Бургаски окръг, Свиленградска и Кърджалийска към Старозагорски, а Дьовленска (Девинска) остава в Пловдивски окръг.
На основание на Закона за митниците през октомври 1913 г. се открива българската митница в Дедеагач с митничарски клонове в с. Макри и в с. Мароня.Стайко Трифонов, Тракия – Административна уредба, политически и стопански живот, 1912 – 1915, стр.263
Само за година след като Беломорието става част от България до средата на ноември 1914 г., български инженерни бригади изработват първите регулационни планове и прилагат върху терена уличната и дворната регулация на селата Макри, Дикилиташ, Хасанлар, Обалар, Шахинлар, Лъджакьой, Урунджик, Окуф и Фере.Стайко Трифонов, Тракия – Административна уредба, политически и стопански живот, 1912 – 1915, стр.201
През 1915 г. се образува и Одрински окръг (с център одринското предградие гара Караагач). По конвенцията с Турция от 1915 г. към България е присъединена територия от 2588 кв. км с над 160 населени места, между които градовете Караагач (жп гарата на Одрин), Димотика и Кулели Бургас, жп линията до Дедеагач (прекръстен днес на Александруполис) и двата бряга на р. Марица вливането ѝ в Бяло море стават български.
По време на Първата световна война през 1915 и 1916 г., 40-и пехотен Беломорски полк организира Макренската позиция от с. Макри до устието на р. Марица и осъществява отбраната и охраната на Дедеагач и на беломорския бряг.2
Мандат на Антантата (1919 – 1920)
След Първата световна война цялото българско Беломорие от 8712 кв. км, в съответствие с наложения на България мирен договор, е окупирано от френски войски. Според чл. 48 на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г. Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, като се уточнява, че нейната „съдба впоследствие ще бъде определена“ от тях. Те, от своя страна, „се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море“.