Древногръцката скулптура е един от най-представителните жанрове в художествения живот на Древна Гърция, с достигнали до съвременността образци, тъй като с изключение на предмети от древногръцката керамика, образците на древногръцка живопис са рядкост.

Съвременната история на изкуството разглежда три основни периода в създаването на скулптури от бронз и камък: архаичен (от около 650 г. пр.н.е. до 480 г. пр.н.е.), класически (480 – 323 г. пр.н.е.) и елинистичен. От всички периоди освен статуи са намерени голям брой теракотени фигурки и малки скулптури от метал и други материали.

Още много рано древните гърци избират човешката фигура като основен сюжет, изразител на многообразни идеи. Представата за боговете им в човешка форма води до това, че почти няма разлика при изобразяването на религиозните и битовите фигури, всички те са с човешки тела. Голите статуи на Аполон или Херкулес само леко се различават от тази на текущия олимпийски шампион по бокс. Основна форма на скулптура са статуите, отначало единични, но към Елинистичната епоха все по-често изобразявани в групи. Важно място заемат и релефите, които често са ясно изразени орелефи, или почти свободно стоящи фигури.

История Микенските корени на древногръцката скулптура са добре познати. За предтеча на по-късните произведения се счита една бронзова статуетка (на Аполон Алазиотас, бог на Аласия или друг бог), с шлем с дълги рога, открита в светилище в Енгоми (Кипър) и датирана към XII век пр.н.е. Друга интересна находка, датирана към 920 г. пр.н.е., е теракотена фигурка на кентавър, погребана на две части в Лефканди.

Редица предмети от слонова кост, теракота и бронз свидетелстват, че изобразителното изкуство е продължавало да съществува и през ранножелязната епоха, като скулптурата от периода е под формата на груби култови статуи от камък или дърво (ксоанони), за които знаем само по описания. От VII в. пр.н.е. нататък предметите на изкуството стават все по-многобройни: статуи и релефи в ориентализиращ стил, бронзови украшения на съдове и оръжия, големи съдове от теракота с релефи, теракотени статуетки. По същото време възниква и монументалната скулптура (храм А на Приниас на Крит). Майсторите на Родос през VII и началото на VI век пр.н.е. започват първоначално да копират египетски образци на малка пластика, а по-късно да творят и свои собствени предмети.

Архаичен период През архаичната епоха се появяват първите свободно стоящи статуи. Разглеждани според египетските образци, архаичните гръцки статуи изглеждат доста сковани, прекалено опростени, несръчни и по-малко реалистични. Докато египетският скулптор позволява краката и бедрата на женската фигура да се очертаят през полата, гръцкият изобразява плътна маса, от която се подават само пръстите на краката. Но гръцките статуи имат и своите достойнства. Преди всичко те са първите големи каменни човешки фигури в цялата история на изкуството, които могат да стоят напълно самостоятелно. Женска статуя от този тип се нарича ко̀ра (девойка), а мъжка – курос (младеж). Куросът е винаги гол, докато ко̀рата е облечена. Двата вида са създавани в големи количества през архаичната епоха. Лицата постепенно стават по-живи, появява се архаичната усмивка, а при изобразяването на телата нараства вниманието към пропорциите и анатомията на човешкото тяло.

Класически период

Класическият период настъпва с революция в гръцката скулптура, понякога свързвана от историците с въвеждането на демокрацията и края на аристократичната култура, свързана с куросите. Настъпват промени в стила и функцията на скулптурата, а успоредно с това драматично нарастват техническите умения в изобразяването на реалистични човешки форми. Позите също стават по-реалистични, особено в началото на периода. Това е въплътено в произведения като Момчето от Критиос (480 г. пр. н. е.), изваяно с най-ранната известна употреба на контрапосто („контрапозиция“), и Колесничарят от Делфи (474 г. пр. н. е.). От около 500 г. пр. н. е. гръцките статуи започват все повече да изобразяват реални хора, за разлика от неясните интерпретации на митовете или изцяло измислените оброчни статуи, въпреки че стилът, в който са представени, все още не се е развил в реалистичната форма на портрет. Статуите на Хармодиус и Аристогитон, поставени в Атина, отбелязват свалянето на аристократичната тирания и се смята, че са първите обществени паметници, показващи действителни личности.

В класическия период също се наблюдава увеличаване на използването на статуи и скулптури за украса на сгради. Характерните храмове от класическата епоха, като Партенонът в Атина и храмът на Зевс в Олимпия използват релефна скулптура за декоративните фризове и кръгла скулптура за запълване на триъгълните полета на фронтоните. Повечето от тези произведения са оцелели само във фрагменти, например мраморите от Партенона, приблизително половината от които са изложени в Британския музей.

Погребалните статуи еволюират от суровите и безлични куроси от архаичния период към силно лични семейни групи от класическия период. Тези паметници обикновено се откриват в предградията на Атина, които в древността са били гробища в покрайнините. Въпреки че някои от тях изобразяват „идеални“ типове – скърбящата майка, послушният син – те все по-често изобразяват реални хора и често показват починалия, който се прощава със семейството си. Това е значително увеличение на нивото на емоция в сравнение с архаичната и геометричната епохи.

Друга забележителна промяна е отбелязването на авторството. Цялата информация за скулптурата от геометричния и архаичния периоди касае самите произведения и авторите рядко са известни. Известни скулптори от класическата епоха са Фидий, ръководил проекта и изграждането на Партенона, и Праксител, чиито са първите забележителни от художествена гледна точка голи женски скулптури. Афродита Книдска на Праксител, която е оцеляла във вид на копия, често се споменава и възхвалява от Плиний Стари.

Твърди се, че Лизистрат е първият, който използва гипсови форми, взети от живи хора, за да създаде портрети с помощта на междинно изливане с восък (lost-vax casting), а също така разработва техника за копиране на съществуващи статуи. Той произхожда от семейство на скулптори и брат му, Лизип от Сикион, създава хиляда и петстотин статуи през живота си.Gagarin, 403

Статуята на Зевс в Олимпия и статуята на Атина Партенос (и двете хризелефантинни, изпълнени от Фидий или под негово ръководство и считани за най-великите класически скулптури) са изгубени, въпреки че има техни по-малки копия (от други материали) и съществуват добри описания и на двете. Техният размер и великолепие подтикват по-късните поколения да ги присвоят през византийския период и двете са преместени в Константинопол, където по-късно са унищожени.

Елинистичен период

Преходът от класическия към елинистическия период настъпва през IV век пр.н.е. Гръцкото изкуство става все по-разнообразно, повлияно от културите на народите, покорени от завоеванията на Александър Велики (336 г. до 323 пр.н.е.). Според някои историци на изкуството това се описва като спад в качеството и оригиналността; обаче хората от онова време може да не са споделяли тази гледна точка. Днес се знае, че много скулптури, считани преди за класически шедьоври, са от елинистическата епоха. Техническите способности на елинистическите скулптори са ясно доказани в такива големи творби като Крилатата победа на Самотраки и Пергамският олтар. Нови центрове на гръцката култура, особено в скулптурата, се развиват в Александрия, Антиохия, Пергам и други градове. Към II век пр. н. е. намиращият се във възход Древен Рим също приема голяма част от гръцката скулптурна традиция и става пазар за нейните продукти.

През този период скулптурата отново преживява промяна към нарастващ натурализъм. Обикновените хора, жените, децата, животните и домашните сцени стават приемливи теми за скулптура, поръчвана от богати семейства за украса на техните домове и градини. Създадени са реалистични фигури на мъже и жени от всички възрасти и скулпторите вече не се чувстват задължени да изобразяват хората като идеали за красота или физическо съвършенство. В същото време новите елинистически градове, изникващи в Египет, Сирия и Мала Азия, търсят за своите храмове и обществени места статуи, изобразяващи боговете и героите на Гърция. Това превръща скулптурата, подобно на керамиката, в индустрия, с последваща стандартизация и известно понижаване на качеството. По тези причини до настоящето са оцелели доста повече елинистически статуи в сравнение с класическия период.

Наред с естественото преминаване към натурализма, настъпва промяна и в израза на скулптурите, те започват да изразяват повече сила и енергия. Един лесен начин да се види промяната е сравнение със скулптурите от класическия период. Класическият период е имал скулптури като колесничаря от Делфи, изразяващи смирение. Скулптурите от елинистическия период обаче изразяват повече сила и енергия, както се вижда в Жокей на Артемисион.Stele, R. Web. 24 November 2013. <http://www.ancientgreece.com/s/Sculpture/>

Някои от най-известните елинистически скулптури са Крилатата победа на Самотраки (II или I век пр. н. е.), статуята на Афродита от остров Мелос, известна като Венера Милоска (средата на II век пр.н.е.), Умиращият гал (около 230 г пр.н.е.) и монументалната група Лаокоон и неговите синове (края на I век пр.н.е.). Всички тези статуи изобразяват класически теми, но изработката им е много по-чувствена и емоционална, отколкото би позволил строгият вкус или техническите умения на класическия период. Елинистичната скулптура също е белязана от увеличаване на мащаба, което достига кулминацията си в Родоския колос (края на III век пр.н.е.), за който се смята, че е бил приблизително с размера на Статуята на свободата. Комбинираният ефект от земетресения и грабежи са унищожили това, както и всички други много големи произведения от този период.

Характеристики Религиозна роля Всяко от произведенията на древногръцката скулптура е създадено с определена цел и много често е в рамките на религиозен култ. Най-старите паметници на кръглата скулптура датират от края на VII в. пр.н.е. Те продължават една много стара традиция, представена от дървените култови статуи, наричани ксоанон (ξόανον). Приблизителна представа за тези първи скулптури дават най-древните каменни произведения, в които още личи техниката на резбата. В изображенията на боговете древните елини въплъщават идеята за самите божества. Строят им храмове – жилища, принасят им жертви и (оброчни) дарове. Нерелигиозни теми започват да се появяват в скулптурата едва от началото на IV в. пр.н.е.

Обикновено скулптурните фигури са не по-големи от човешки ръст, често са дори по-малки. Най-големите са били хризелефантинните статуи на Зевс в Олимпия и на Атина в Партенона на Фидий в съответните им храмове, а най-малките са дребните теракотени статуетки. Най-често срещани са глинените, бронзовите и мраморните статуетки. По-редки са статуетките от мек варовик, поради нетрайността на материала. Освен главните богове, постоянни теми са въображаемите фантастични същества от митологията, обитаващи пространствата между света на небесните боговете и хората, или подземния свят. Многобройните изображения на същества като сфинксове, горгони, грифони и др., имат за цел да задържат в себе си злата сила. Например, вярва се, че образът на мъртвия върху надгробния паметник задържа тази сила и не ѝ позволява да смущава живите.