Тази статия отразява външната политика на Русия след разпадането на СССР през 1991 година.
Външната политика на Русия e водената от президента на Руската федерация международна политика, която също така конкретно се осъществява от Руското правителство, главно чрез външното ѝ министерство, и която политика ръководи отношенията с другите държави, съюзи като Европейския съюз, народи, чуждестранните граждани, също така с международните организации.
Съвременната руска дипломация, след провъзгласяването на независимост на множество държави от СССР, включително Русия или с други думи разпадането на СССР, е предприета с нов подход от Борис Елцин (1996 – 1999) и тази политика е продължена от неговия наследник Владимир Путин. Основава се на политическия реализъм, като основните цели са свързани с националните интереси на Русия. Готовността на руските лидери за възстановяване на бившия престиж на тяхната държава като суперсила е сред най-забележителните неща в началото на 21 век.
Като най-близки съюзници на Русия могат да се определят Беларус, Армения, Казахстан, Таджикистан, държави с неутрална или прозападна позиция в отношенията си с Русия са Азербайджан, Нагорни Карабах, Грузия, Туркменистан, Украйна, Естония и други.
Външната политика на Русия през първото десетилетие на новия век коренно се различава от тази, провеждана от първите постсъветски ръководители след разпадането на СССР (декември 1991 г.). Първоначално те продължават да се ръководят от провъзгласената от М. Горбачов концепция за „новото политическо мислене“, за създаването на „единен свят“ въз основа на „общочовешките ценности“ и живеят с илюзията за бърза интеграция в структурите на Запада. И получават жесток урок. Основата за неуспехите и провалите във външнополитическите планове на Москва се корени не само в нереалните планове за бързото сближаване със Запада. Тя е заложена в подписаната от М. Горбачов на 19 ноември 1990 г. Парижка харта за образуване на нова и свободна Европа, както и в Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ), сключен също така на 19 ноември 1990 г. от страните, членуващи в НАТО и в Организацията на Варшавския договор (ОВД). ДОВСЕ ограничава броя на тежките въоръжения и установява квоти за бойна техника на всяка от страните участнички в Договора. Общата им сума е разделена поравно между НАТО и ОВД. Договорът задължава всеки участник един път на шест месеца да информира своите партньори за наличие на тези въоръжения в една или друга точка на своята страна (в нейната европейска част) и да осигурява условия за проверка на подадените сведения. ДОВСЕ обаче влиза в действие на 9 ноември 1992 г., когато СССР и Варшавският договор вече не съществуват. В резултат квотите за въоръжения в НАТО започват да превишават руските по някои показатели 5−6 пъти. Освен че се създава военна диспропорция между Русия и НАТО, извеждането на съветските войски от Източна Европа и Прибалтика превръща тези региони в сфера на пряко влияние на НАТО.
Отношения с ЕС Основна статия Отношения Русия-ЕС.
Най-голямата съседна държава на ЕС е Русия. Русия играе важна роля по отношение на гео-политиката и сигурността, както на регионално, така и на глобално ниво. Това се определя от Европейската стратегия за сигурност от 2003 г. Като стратегически партньор на ЕС, Русия работи по изграждането на стратегическо сътрудничество.
През юни 1994 е подписано Споразумение за партньорство и сътрудничество (СПС), което влиза в сила на 1 януари 1997. То дава правна основа на двустранните отношения между ЕС и Русия.
През май 2003 се провежда среща на върха в Санкт Петербург, където ЕС и Русия се споразумяват да задълбочат сътрудничеството помежду си, създавайки 4 общи пространства в рамките на СПС: общо икономическо пространство; общо пространство на свобода, сигурност и правосъдие; общо пространство в областта на външната сигурност; общо пространство за научни изследвания и образование, включително култура.
На 26 – 27 юни 2008 е прието Съвместно изявление за откриването на преговорите за ново Споразумение на Срещата на върха ЕС – Русия, Ханти-Мансийск. Последвалият конфликт между Русия и Грузия налага тяхното прекратяване. На 2 декември 2008 преговорите биват възобновени, за да бъде засилено партньорството в областта на политиката и икономиката.
На Срещата на върха ЕС – Русия, проведена на 18 ноември 2009 в Стокхолм са обсъдени споразумение за енергийна сигурност и споразумение между ЕС и Русия. Основни теми на срещата са енергийната ефективност и енергийната сигурност. ЕС и Русия са взаимно зависими енергийни партньори.
На 16 ноември 2009 в Москва между Русия и ЕС е подписан Меморандум за създаване на механизъм за ранно предупреждение при енергийните доставки.
Европейският съюз е основен външнотърговски партньор на Русия, на който се падат над 50% от взаимния стокообмен. След приемането на новите 10 държави членки през 2004 г., тази цифра надхвърля 55% от стокообмена на Русия с ЕС, а Русия става петият по обем търговски партньор на ЕС.
Отношения с НАТО Основна статия Отношения Русия – НАТО.
Русия е страна членка на Съюза на независимите държави, Съюза между Русия и Беларус, ОССЕ и Северноатлантическия съвет за сътрудничество. На 22 юни 1994 подписва инициатива на НАТО Партньорство за мир. На 20 април 1997 ратифицира заключителния акт, с който страните се надяват да създадат и утвърдят едни силни взаимоотношения между Русия и НАТО – това би имало само позитивни ефекти върху сигурността в Европа през 21 век. По времето, когато е подписан документа е имало много съмнения, дали това ще се постигне като амбиция. Това споразумение е заменено от Съвета на Русия – НАТО, който се съгласява на срещата на министрите на върха в Рим през 2002. На 24 юни 1994 Русия и ЕС подписват споразумение за партньорство и сътрудничество.
Отношения между Русия и САЩ 6 – 8 юли 2009 г., Дмитрий Медведев провежда разговори с Барак Обама по време на официалното му посещение в Москва. Подписани са двустранни споразумения, включително транзитното преминаване на американски военни товари и персонал за Афганистан през руското въздушно пространство, както и за намаляване на стратегическите нападателни оръжия.
На 8 април 2010 руският президент Дмитрий Медведев и президентът на САЩ Барак Обама подписват в Прага Договор за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия за срок от 10 години. Дмитрий Медведев заявява, че подписването на договора „ще утвърди не само сигурността на Русия и Съединените щати, но също така и сигурността на цялата световна общност“. Също така според президента „договорът може да действа и да бъде жизнеспособен само при условие, че няма наличие на нарастващи качествени и количествени възможности за изграждане на капацитета американската система за противоракетна отбрана“. Началникът на генералния щаб на руските въоръжени сили генерал Николай Макаров заявява, че „напредъкът в START-III облекчава взаимните притеснения и отговаря напълно на интересите на сигурността на Русия“. Според ръководителя на Комитета на Съвета на Федерацията по международните въпроси Михаил Маргелов START – III ще позволи на Русия да спаси „милиарди долари за модернизиране на съществуващи превозни средства за доставка, без да пречи на модернизацията на въоръженията“.
Постсъветско пространство Държавите, които са били съюзни републики в СССР, се смятат за така наречената „близка чужбина“. Руските лидери, вкл. руската външна политика, естествено смятат региона за цяло пространство. След разтрогването на договора за СССР, подписано от президентите на Русия, Украйна и Беларус, Русия се опита да възстанови влиянието си над постсъветското пространство, като на 8 декември 1991 г. създава Общността на независимите страни. През следващите години Русия изгражда няколко споразумения с постсъветското пространство, които имат за цел да институционализират отношенията вътре в общността. Въпреки това много от споразуменията не са изпълнени и страните от Общността започват да се дистанцират от Русия, която по същото време се опитваше да стабилизира увредената си икономика и да я обвърже със Запада. Един от най-големите проблеми, който влияе на руската външна политика, е големият брой руски граждани, които населяват страните от „близката чужбина“. По този въпрос се процедира индивидуално за всяка страна. Затруднение се отчива в страните, които са близко или пряко до руската граница, като Украйна, Казахстан. Част от тези територии имат искания да се присъединят към Русия. Руснаците в „близката чужбина“ не заемат активно участие във вътрешните отношения на съседските страни, дори и да става дума за интереса на етническите руснаци. Нещо повече трите балтийски страни (Литва, Латвия и Естония) официално намекват на Русия, че не искат да станат част от руската територията и сфера на влияние. Това оказа влияние при приемането на страните през 2004 г. в НАТО и ЕС.
Съществуват близки културни и етнически връзки между Русия, Украйна и Беларус. Традиционно за руската политика, те са третирани като една етническа група с руснаци, наричани още „Велики руснаци“, беларусите „Бели руснаци“ и украинците „Малки руснаци“. Това в известна степен показва наличие на национализъм на ниско ниво, особено в Беларус и Украйна, през разпада на СССР. Въпреки това малко украинци приемат статута на страната им, като „малкия брат на Русия“. От друга страна Русия полага усилия да се установи трайно в украинската вътрешна политика, пример за това е кандидатурата на Путин в президентските избори. Русия обаче запазва военните си бази в Армения, Беларус, Киргизстан, Молдова, Украйна и Таджикистан. Руските отношения с Грузия, са в изключително затруднено положение, което се дължи на две неща. Първото е руско-грузинската шпионска конфронтация, а второто е войната в Южна Осетия и Абхазия през 2008 г. Тогава Грузия прекратява дипломатическите си отношения с Русия и напуска Общността на независимите страни.
Прибалтика (общо) Най-острият проблем в отношенията между Русия и прибалтийските държави е фактът, че изискват от Русия да признае съветската окупация на балтийските страни в периода 1940 – 1991 г.
На 28 септември и 10 октомври 1939, след като Германия напада Полша, Съветският съюз също изпраща войски в Полша и на практика е участник в нейното разделяне – СССР предлага на балтийските държави да сключат договор за взаимопомощ, включително и военна помощ, създаване на военни бази и настаняването на съветски войски (25 хил. души в Латвия и Естония и 20 хил. в Литва). Според изявленията на балтийските държави тези договори са били наложени върху тях от страна на съветското ръководство и последвалото присъединяване към СССР трябва да се разглежда като окупация. По този начин пакта за ненападение между Германия и Съветския съюз, подписан на 23 август 1939 г. в резултат на Мюнхенското споразумение и отказа на страна на Великобритания да подпише пакта със Съветския съюз за взаимопомощ в случай на германска атака, всъщност предопределя съдбата на балтийските държави.
Едновременно със сключването на договор за взаимна помощ Литва, Вилнюс и регионът на Вилнюс преминават към Съветския съюз след разделянето на Полша. По-малко от една година след това и трите страни са включени в състава на Съветския съюз в качеството си на съюзнически социалистически републики. След съветската инвазия в балтийските страни през юни 1940 г. в трите страни е установено просъветско правителство. През август Върховният съвет на СССР одобрява исканията на Латвия, Литва и Естония да се присъединят към Съветския съюз.
В навечерието на Великата отечествена война на балтийските държави от НКВД са депортирани десетки хиляди души. В същия период в Латвия и Естония са сформирани дивизии на Waffen-SS, а полицейските батальони, воюващи на съветско-германския фронт, взимат активно участие в наказателни действия срещу цивилни граждани.