Гражданската война в Либия е въоръжен конфликт в Северна Африка, воден между правителството на полковник Муамар Кадафи и бунтовнически сили, оспорващи властта му. Войната е предхождана от размирици, започнали след сблъсък между сили за сигурност на правителството и протестиращи на 15 февруари 2011 година в Бенгази. Протестите прерастват във въоръжено въстание, по време на което опозиционните сили основават своя временна управляваща институция, наречена „Национален преходен съвет“ (НПС).

На 26 февруари Съветът за сигурност на ООН единодушно прокарва резолюция 1970, с която замразява авоарите на Кадафи и приближените му, и настоява за разследване от страна на Международния наказателен съд. В същото време правителствената армия се намесва, след като по-рано силите за сигурност са се изтеглили от размирните градове и те биват завзети от опозицията. Към март армията успява да възстанови правителствения контрол над повечето размирни градове, и наближава центъра на въстанието – Бенгази. СС на ООН постановява втора резолюция – резолюция 1973, с която налага забранена за полети зона над Либия и дава зелена светлина за употребата на „всички необходими мерки“ за да се предотвратят нападения над мирно население. Това на практика поставя началото на военна интервенция на НАТО. Правителството на Кадафи обявява прекратяване на огъня, но нито една от двете страни не го спазва. В последвалата гражданска война, опозицията отхвърля предложенията на Кадафи и Африканския съюз за спиране на огъня, тъй като нито една от стратегиите не включва премахването на Кадафи от власт.

Под напора на натовските въздушни удари и увеличаващата се по численост бунтовническа войска, либийската армия започва да отстъпва от позициите си по крайбрежието. След едномесечна патова ситуация и статични сражения, опозиционните войски започват отново да напредват и през август превземат столицата Триполи. По-малко от месец по-късно ООН признава Националния преходен съвет за легитимно правителство на Либия. Сраженията продължават в южните части на страната до 20 октомври, когато Муамар Кадафи е пленен и убит след сражения в родния си град Сирт. НПС обявява „освобождението“ на Либия и края на войната на 23 октомври 2011.

Сражения с ниска интензивност между най-различни фракции обаче все още има. Някои от тях се дължат на неразбирателства между местни опълчения на НПС, други са племенни, а трети се дължат на отказващи да се предадат военни части от бившата правителствена армия. На 23 януари Бани Уалид е превзет от местна военна част от бивши кадафисти, които отхвърлят управлението на ПНС. През юли 2012 година се провеждат избори за Общо национално събрание, спечелени от Съюз на националните сили. В резултат от войната загиват около 25 000 души, а близо 7000 продължават да бъдат държани като пленници без присъда от силите на НПС.

Предпоставки

Икономически и социални От 1970-те години насам Либия осъществява голям социален и икономически напредък, благодарение на малкото си население и високите петролни приходи. В края на първото десетилетие на 21 век, нефтодобивът генерира около 58% от либийския брутен вътрешен продукт. Така към 2010 либийският БВП на глава от населението възлиза на $ 14 100, по-висок от тези на Египет ($ 6600) и Тунис ($ 9800), които първи биват засегнати от Арабската пролет. Преди войната Либия също има най-висок индекс на човешкото развитие в Африка, по-висок и от този на Саудитска Арабия (най-големият производител на петрол в света). Либийското население разполага с достъп до безплатно здравеопазване и образование, както и до социални помощи за настаняване в нови жилища. Благодарение на петролните приходи, правителството на Кадафи построява и Великата ръкотворна река, която снабдява голяма част от населението с питейна вода и прави земеделието възможно в пустинните райони.

В същото време безработицата в страната възлиза на 13%. Над 16% от либийските семейства нямат постоянно работещ член, а в 43,3% от семействата само един човек работи. В същото време икономиката изпитва остър недостиг на квалифицирани специалисти, поради което в Либия работят близо един милион чужди работници. Най-лоши са условията в източните части на страната, където голяма част от инфраструктурата е в лошо състояние. Бенгази например разполага само с един 40-годишен колектор за отпадни води. Нивото на корупция също е високо – според Транспаренси Интернешънъл корупционният индекс на Либия е 2,2, или на 146-о място от 178 държави. За сравнение Египет по това време се намира на 98-о място, а Тунис – на 59-о. Американски политици и анализатори обвиняват Кадафи и семейството му в налагане на клептокрация и присвояване на огромни държавни средства в своя полза.

Кадафи призовава за борба с корупцията и злоупотребите, обявявайки своя план за мащабна реформа на бюрокрацията и правителството. Според плана петролните приходи би следвало да отиват директно в ръцете на народа, а почти целият кабинет и системата му да бъдат разпуснати, тъй като според Кадафи „докато парите се разпределят от правителствена институция, ще има корупция“. Предвидено е разтурянето на всички министерства освен тези на отбраната, сигурността и външните работи, като се запазят и институциите, отговарящи за стратегически проекти. През 2009 година се провежда референдум относно плана, като населението гласува чрез Първичните народни конгреси. Всеобщият народен конгрес обявява, че от 468 първични конгреса, 64 са гласували за незабавно прилагане на плана, а 251 са гласували „за“, но с по-бавно и обмислено прилагане. Според Кадафи реформите биха осигурили по $ 23 000 допълнителен годишен доход за най-бедните слоеве от населението, и въпреки опасността от „хаос преди просперитета“, промените биха дали „по-добро бъдеще на децата на Либия“.

Политически Монархията в Либия бива свалена от Муамар Кадафи през 1969 година. Между 1969 и 1977 година Либия е официално под неговото ръководство като република (Либийска арабска република), а между 1972 и 1977 е де юре част от Федерация на арабските републики заедно с Египет и Сирия. През 1977 година Кадафи се отказва от всички постове и бива установена т.нар. „Велика социалистическа либийска арабска народна джамахирия“, чието устройство е обусловено от Зелената книга. На теория джамахирията е децентрализирана директна демокрация със система от „народни конгреси“, чрез които населението участва пряко в политическия процес. Тези първични народни конгреси избират Всеобщ народен конгрес, който е в ролята на законодателна власт, както и Всеобщ народен комитет, който има функциите на изпълнителна власт.

Редица правозащитни организации, като Фрийдъм хаус, твърдят, че на практика системата е под директното управление на самия Кадафи. Според разсекретени в Уикилийкс документи, американските дипломати в региона определят Кадафи като „майстор на тактически ходове“, визирайки способността му да поддържа деликатен баланс на силите чрез смяна на своите предпочитания за различни политически фигури, поставяне на роднини на ръководни постове и маргинализиране както на опоненти, така и на поддръжници. Както Кадафи, така и правителството на джамахирията обаче настойчиво отричат участието му в политиката отвъд церемониалния му пост.

Протести и първи сблъсъци

Вечерта на 15 февруари 2011 г. около 200 души започват да протестират пред едно полицейско управление в Бенгази, като основната причина е задържането на активиста за човешки права Фети Тарбел. Той е известен с подкрепата си за семействата на загиналите при бунта в затвора Абу Салим през 1996 г., когато 1000 души са убити.

Впоследствие пред управлението се събират между 500 и 600 демонстранти, които скандират. Полицията насилствено потушава протеста. Ранени са около 40 души. На следващия ден протестите в Бенгази продължават, където стотици протестиращи са събират на Майдан ал Шаджара (Площадът на дървото). Полицията прави опит да ги разпръсне с водни оръдия. След сблъсъци между двете групи, полицията бяга с микробуси и демонстрантите блокират улица „Гамал Насър“. Според вестник Либия Ал Яум над 1500 души правят опит да щурмуват полицейска сграда в Ал Байда. Протестиращите запалват две коли и изгарят щаба на пътната полиция. В последващите сблъсъци са убити 6 души и са ранени трима. В Ал Куба над 400 души от всички възрасти запалват полицейското управление. Протести има и в Дарна и Аз Зинтан, но там няма ранени. В същото време в Триполитания има и протести в подкрепа на правителството.

На 17 февруари протестите протичат под лозунга „Ден на гнева“. Те са организирани чрез социалната мрежа Фейсбук. Демонстрантите скандират за оставката на премиера Ал Багдади Али ал Махмуди, но не настояват за оттеглянето на Муамар Кадафи. Протестите на „Деня на гнева“ се провеждат в четири града в Либия. В Бенгази властта освобождава 30 затворници, за да се изправят срещу демонстрантите. Тълпата обесва двама полицаи, обвинени, че са стреляли по протестиращите. Няколко протестиращи са убити от снайперисти и стрелба с огнестрелно оръжие от хеликоптери.

На 19 февруари поради протестите Интернет в Либия е спрян, а в някои области е прекъснато и електричеството, което допълнително затруднява сдобиването с точна информация за събитията. До 20 февруари жертвите на протестите са над 200 – 300 души. На следващия ден синът на Кадафи, Сейф ал-Ислам Муамар ал-Кадафи, предупреждава, че страната е на ръба на гражданска война, свиквайки генералното събрание.Al Jazeera. Breaking News. Той се обръща към народа, че властта няма да се пречупи пред исканията на демонстрантите.

В Бенгази демонстрантите поемат контрола над улиците и пленяват оръжието от складовете на полицията. Те също така свалят настоящото либийско знаме от сградата на главния съд и го заменят със старото знаме на монархията. В отговор военни самолети и хеликоптери извършват нападения над протестиращите. Двама висши пилоти търсят политическо убежище в Малта, след като отказват да изпълнят заповедта да хвърлят бомби по демонстрантите.

В същото време много либийски дипломати подават оставка заради протестите, а част от тях призовават Кадафи да бъде съден за престъпления срещу човечеството.www.a1.com.mk По същото време много държави започват да евакуират своите граждани от Либия. България изпраща правителствения самолет и полет на България Ер.society.actualno.com

Според свидетели, хиляди африкански наемници се включват в опитите да потушат въстанието. Смята се, че Кадафи ги наема, защото знае, че не може да запази властта си с армия от 5000 души. От друга страна, това води до допълнително увеличение на цената на нефтените продукти, както и до пълно унищожение на инфраструктурата на страната.

Събитията в Либия предизвикват спешна среща на Съвета за сигурност на ООН. Генералният секретар на ООН Бан Ки Мун и държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън призовават за бързо прекратяване на кръвопролитието.

4 март На 4 март загиват най-малко 35 души в източна Либия, от тях 8 в боевете при стратегическото петролно селище Рас Лануф и 27 при експлозия на оръжеен склад близо до Бенгази, контролиран от опозицията. Безредици избухват и на Зеления площад в Триполи. В целия град са изпратени цивилни служители на силите за сигурност. 1500 души се включват в протестния митинг в столицата след молитвата в квартал Тажура. Властите започват да използват сълзотворен газ и огнестрелно оръжие за „умиротворяване“ на положението. Тълпата се разпръсква за кратко време, но после отново се събира, за да продължи протеста.

5 март На 5 март жители на град Зауия съобщават, че войски на Кадафи обстрелват мирни граждани в опитите за превземане на града. След тежки боеве е превзето нефтеното пристанище Рас Лануф от въстаниците. В Бенгази се сформира Национален съвет на Либия, състоящ се от 30 души, който по думите на въстаниците е единствения представителен орган в Либия.

6 март