Чадско-либийският конфликт е положение, характеризиращо се със спорадични военни действия в Чад от 1978 до 1987 година, водени от либийски и чадски военни сили. Либия се намесва във вътрешните работи на Чад преди 1978 година и дори преди Муамар Кадафи да вземе властта през 1969. Това става през 1968 година, когато либийският крал Идрис I оказва известна логистична помощ на въстаническата група ФРОЛИНАТ. По този начин Либия още тогава взема отношение към разразяващата се гражданска война в Чад.
Чадско-либийският конфликт включва четири поредни интервенции на Либия в Чад: през 1978, 1979, 1980-81 и 1983-87. Във всеки един от случаите Кадафи действа с подкрепата на няколко групировки, участващи в гражданската война. Опонентите на Либия намират подкрепа във френското правителство, което се намесва с военни средства, за да спаси чадското правителство през 1978, 1983 и 1986 година.
Военният модел на действията се очертава през 1978, когато либийците осигуряват бронирана техника, артилерия и въздушна подкрепа, а чадските им съюзници – пехота, която поема по-голямата част от разузнаването и бойните действия. Този модел се променя драстично през 1986 година, малко преди края на войната, когато всички чадски сили се обединяват и застават срещу либийската окупация на Северен Чад. За първи път в Чад има толкова голямо военно-политическо обединение. Това лишава либийските сили от пехотата, на която дотогава винаги са разчитали, и то точно когато трябва да влязат в бой с мобилна армия. Противниците на либийците са добре оборудвани с противотанкови и противовъздушни ракети, които неутрализират либийското огнево превъзходство. Резултатът е т.нар. Война на тойотите, която завършва с изтласкването и изгонването на либийците от Чад, което поставя край на целия конфликт.
Първоначалният мотив на Кадафи да започне действия срещу Чад е амбицията му да анексира ивицата Аузу, която се намира в най-северните части на Чад. Кадафи твърди, че тя принадлежи на Либия въз основа на нератифициран договор от колониалния период. През 1972 година, по оценката на историка Марио Азевадо, новите му цели са създаването на клиентска държава под „коремната“ област на Либия, която да бъде ислямска република, основаваща се на джамахирията му. Тази държава би поддържала близки взаимоотношения с Либия и би подсигурила контрола му върху ивицата Аузу. Накрая, той също цели изтласкването на французите от региона и използването на Чад като база, от която да увеличи влиянието си в Централна Африка.
Ход Окупация на ивицата Аузу Либийската намеса в Чад, според някои, започва през 1968 година, по време на Гражданската война в Чад, когато въстаническата организация ФРОЛИНАТ (Мюсюлмански национален фронт за освобождение на Чад) разширява периметъра на партизанските действия срещу християнския президент Франсоа Томбалбайе по посока северната префектура Борку-Енеди-Тибести (днешният регион със същото име). Либийският крал Идрис I подкрепя ФРОЛИНАТ, тъй като от дълго време съществуват здрави връзки между двете страни. За да запази отношенията с бившия колониален владетел на Чад и настоящ покровител – Франция – Идрис ограничава ролята си до осигуряването на убежище и невоенни провизии за чадските въстаници в Либия.
Ситуацията се променя след 1 септември 1969 година, когато Идрис е свален с военен преврат от полковник Муамар Кадафи. Кадафи предявява претенции към ивицата Аузу в Северен Чад, което обосновава с нератифициран договор, подписан от Италия и Франция през 1935 година. Двете страни са някогашните колониални владетели на Либия и Чад, съответно. Подобни претенции са изявени по-рано от Идрис през 1954 година, когато той се опитва да окупира Аузу, но войската му е отблъсната от Френските колониални сили.
Въпреки че отначало подхожда с резерви към ФРОЛИНАТ, Кадафи променя възгледите си до края на 1970 година и започва да гледа на него като полезна за целите му организация. С помощта на държави от Съветския блок, главно ГДР, той обучава и въоръжава въстаниците и ги подпомага с финансови средства. На 27 август 1971 година Кадафи се опитва да организира преврат срещу Франсоа Томбалбайе, който пропада. Възможно е този опит да е продиктуван от напрежението в Либия, след като на 24 юли половината от местата в чадския кабинет са дадени на мюсюлмански политици и така се укрепват християнско-мюсюлманските връзки в страната. Този ход, макар отблъснат от ФРОЛИНАТ, е интерпретиран от Кадафи като заплаха за влиянието му в Чад.
Още в същия ден, в който превратът претърпява поражение, Томбалбайе скъсва дипломатическите връзки с Либия и кани всички либийски опозиционни групи в Чад, където да изградят свои бази. Освен това той започва да претендира за областта Фезан на базата на „исторически права“. В отговор, на 17 септември Кадафи признава ФРОЛИНАТ за единственото законно правителство на Чад, а през октомври чадският външен министър Баба Хасан осъжда либийските „експанзионистки идеи“ в ООН.
С френски натиск върху Либия и медиаторството на Хамани Диори, президента на Нигер, двете страни подновяват дипломатическите си отношения на 17 април 1972 година. Малко след това Томбалбайе скъсва дипломатическите връзки с Израел и според определени източници тайно приема да отстъпи ивицата Аузу на Либия на 28 ноември. В замяна, Кадафи обещава 40 милиона паунда на чадския президент и двете страни подписват Договор за приятелство през декември. Кадафи оттегля подкрепата си за ФРОЛИНАТ и принуждава лидера му, Аба Сидик, да премести централата си от Триполи в град Алжир. Свидетелство за добрите отношения са посещението на Кадафи в Нджамена през март 1974, както и учреждаването на обща банка, която осигурява инвестиционни средства на Чад.
Шест месеца след подписването на договора от 1972, либийски войници навлизат в Аузу и установяват военновъздушна база. Тя се намира съвсем малко на север от нея и е защитена с ракети земя-въздух. Създава се гражданска администрация, обвързана с Куфра, а на няколкото хиляди жители на ивицата е предложено либийско гражданство. От този момент нататък, ивицата Аузу се представя на либийските карти като либийска територия.
Точните договорености, срещу които Либия получава Аузу, все още не са напълно изяснени. Съществуването на тайно споразумение между Томбалбайе и Кадафи е разкрито чак през 1988 година, когато либийският президент показва копие на писмо, в което Томбалбайе признава либийските претенции. Учени като Бернард Лане обаче твърдят, че формално споразумение не е сключено, и че Томбалбайе просто е сметнал за благоразумно за себе си да не споменава окупацията на част от държавата си. Освен това, когато Либия е изправена пред Международния съд в Хага през 1993 година, Либия не успява да представи оригинала на споразумението.
Експанзията на въстаниците Сближаването на двете страни не трае дълго, тъй като на 13 април 1975 година Томбалбайе е свален с държавен преврат и неговото място е заето от генерал Феликс Малум. Тъй като близките отношения с Либия са една от причините за преврата, Кадафи приема смяната на властта като заплаха за влиянието му в Чад, и съответно подновява доставките за ФРОЛИНАТ.
През април 1976 е направен опит за убийството на Малум, който е подкрепен от Кадафи. През същата година либийски войници извършват набези в Централен Чад в съдружие с войски на ФРОЛИНАТ. Либийският активизъм започва да създава неприятности на най-силната фракция на ФРОЛИНАТ – Команден съвет на Въоръжените сили на Севера (КСВСС). През октомври 1976, след като разискват въпроса за интересите на Либия, дейците на КСВСС се разцепват и малцинството напуска милицията. То сформира Въоръжените сили на Севера (ВСС) с лидер Хисен Хабре, който е настроен срещу Либия. Мнозинството, което е готово да подкрепи съюз с Кадафи, е командвано от Гукуни Уедеи. Втората група по-късно променя името си на Народни въоръжени сили (НВС).
В тези години, подкрепата на Кадафи е предимно морална, и той снабдява въстаниците само с ограничени количества оръжие. Всичко това се променя през 1977, когато либийците доставят на хората на Гукуни стотици автомати АК-47, няколко дузини базуки, 81- и 82-mm минохвъргачки и безоткатни оръдия. Въоръжени с тези оръжия, през юни НВС атакуват укрепления на Въоръжените сили на Чад (ВСЧ) в Бардаи и Зуар в планината Тибести и Унианга Кебир в Борку. С тази атака Гукуни поема пълния контрол върху Тибести, тъй като Бардаи, обсаден на 22 юни, се предава на 4 юли, а Зуар се евакуира. ВСЧ губят 300 войника, а многобройните им военни провизии попадат в ръцете на въстаниците. Унианга е атакувана на 20 юни, но е спасена временно от френските военни съветници, които тогава са там.
През същата година, след като става ясно, че Либия използва Ивицата Аузу като база за по-задълбочени действия в Чад, Малум решава да повдигне въпроса за окупацията на Аузу пред ООН и пред Организацията за африканско единство. Малум също така решава, че са му необходими нови съюзници. По тази причина, той договаря формален съюз с Хабре и сключва Хартумското споразумение през септември. Това споразумение се пази в тайна до 22 януари, когато е подписан Фундаментален устав. Няколко месеца по-късно, на 29 август 1978, новото Правителство на националното единство е сформирано, а негов министър-председател е Хисен Хабре. Споразумението Малум-Хабре активно се промотира от Судан и Саудитска Арабия, като и двете държави искат да избегнат създаването на радикален Чад, контролиран от Кадафи, и съзират в Хабре – политик с име на верен мюсюлманин и антиколониален деец, единствената възможност за осуетяване на плановете на полковника.
Либийска ескалация Кадафи счита, че споразумението Малум-Хабре е сериозна заплаха за влиянието му в Чад, и реагира бързо. Интензивността на либийското вмешателство достига невиждани размери. За първи път, на 29 януари 1978, с активното участие на либийските сухопътни части НВС на Гукуни предприема т.нар. офанзива Ибрахим Абача, насочена срещу последните аванпостове на правителството в Северен Чад – Фая-Ларжо, Фада и Унианга Кебир. Нападенията имат пълен успех и Гукуни и либийците поемат пълен контрол върху префектура Борку-Енеди-Тибести.
Решителната конфронтация между силите на Либия и НВС, от една страна, и чадската редовна армия, се провежда при Фая-Ларжо, която е административен център на Борку-Енеди-Тибести. Защитата на града е поета от 5000 чадски войника, но тя е пробита на 18 февруари след тежки боеве с 2500 въстаника, подкрепени от вероятно 4000 либийски войници. Либийците, изглежда, не са се включили пряко в сраженията; моделът, който е използван тогава и който ще бъде повторен многократно в бъдеще, е либийците да осигуряват бронираната техника, артилерията и въздушната подкрепа. Въстаниците също са сравнително добре оборудвани и разполагат с преносими зенитно-ракетни комплекси Стрела 2.
Гукуни пленява около 2500 души след тези победи и след онези през 1977 година. В резултат на това, ВСЧ губят поне 20% от войската си, а в частност Номадската и националната гвардия (ННГ) е осакатена след падането на Фада и Фая. Гукуни използва тези победи, за да укрепи позицията си във ФРОЛИНАТ. По време на конгрес във Фая, организиран с помощта на Либия през март, основните въстанически фракции се обединяват и номинират Гукуни за нов генерален секретар на ФРОЛИНАТ.
Реакцията на Малум към офанзивата Гукуни-Кадафи е скъсването на дипломатическите отношения с Либия на 6 февруари и повдигането на въпроса за либийското участие в боевете пред Съвета за сигурност на ООН. Освен това той засяга и въпроса за либийската окупация на ивицата Аузу. На 19 февруари, след падането на Фая, Малум е принуден да приеме примирие и да оттегли протеста. Примирието е постигнато и със съдействието на Либия, която спира настъплението на Гукуни. Това е причинено от натиска на Франция, която тогава е важен вносител на оръжие в арабската страна.