Съветът за икономическа взаимопомощ, съкратено СИВ, в англоговорещите и други страни познат със съкращението Комекон (COMECON, ), е бивша икономическа организация на социалистически страни, съществувала от 1949 до 1991 г.

Създаден е през 1949 г. в условията на Студена война. По същото време се създават и военно-политически организации, съответно на държавите от Западния блок – Организация на Северноатлантическия договор (1949), и на държавите от Източния блок – Организация на Варшавския договор (1955). Истинската си дейност СИВ започва да развива от 60-те години на XX век. Така започналото съперничество между блоковете в международните отношения се допълва и от международно икономическо съперничество и противопоставяне.

Членове Освен основалите го СССР, България, Румъния, Чехословакия, Унгария и Полша и присъединилите се малко по-късно ГДР и Албания, през годините СИВ приема нови членове, пълноправни или асоциирани. В края на 50-те години на XX век Китайската народна република, Корейската народно-демократична република, Монголия, Виетнам и Югославия са поканени да участват в сесиите на СИВ със статут на наблюдатели. Монголия и Виетнам стават членове на СИВ, но Китай престава да присъства на сесиите след 1961 г. Югославия си договоря статут на асоцииран член в организацията със споразумение от 1964 г.

В края на 80-те години на XX век пълноправни членове са 10 държави – Съветският съюз, 6 държави от Източна Европа и 3 други държави. Така географското положение престава да бъде обединяващият фактор в организацията. Големите различия в размера на икономиките и нивото на икономическото развитие на членуващите в СИВ страни също са били основание за създаването на противоположни интереси. Комбинацията от всички тези фактори поражда значителни различия в очакванията на страните за ползите, които могат да извлекат от членството си в СИВ. Единството е осигурявано от политически и идеологически фактори. Всички страни от СИВ са били „обединени от общност на фундаментални класови интереси и идеологията на марксизма-ленинизма“ са и имали общи възгледи за икономическата собственост (държавна, а не частна) и управлението (планово, а не пазарно).

Наред с 10-те пълноправни страни от СИВ са съществували 3 вида взаимоотношения на други държави с организацията. Югославия е била единствената държава със статут на пълноправен асоцииран член. Въз основа на споразумение от 1964 г. страната е участвала в 21 от 22 ключови институции на СИВ, така както би участвал пълноправен член. Финландия, Ирак, Мексико, Никарагуа и Мозамбик са имали статут на асоциирани членове, но като несоциалистически страни, сътрудничещи със СИВ, са с ограничено участие. Тъй като правителствата на тези държави не са представлявали частния бизнес от своите страни, те не са участвали в операции на СИВ, а са били представлявани от комисии, в които участват членове на правителството и представители на бизнес средите. Комисиите са имали право да подписват рамкови споразумения със Смесената комисия за сътрудничество на СИВ. След 1957 г. СИВ разрешава на някои държави с комунистически или подкрепящи СССР правителства да присъстват на сесиите със статут на наблюдатели. През ноември 1986 г. делегации от Афганистан, Етиопия, Лаос, Никарагуа и Народна демократична република Йемен (Южен Йемен) присъстват на 42-рата сесия на СИВ със статут на наблюдатели. Основатели Присъединили се Асоциирани Наблюдатели – от февруари 1949 г.до 1961 г. Югославия – от 1964 г. – до 1961 г. – от 1950 г. – от 1973 г. Румъния – от 1962 г. – от 1975 г. – от 1972 г. – от 1975 г. за кратко – Афганистан – от 1978 г. за кратко – Етиопия

История Предпоставки През 1947 г. управляващите комунистически партии на страните-учредители са били международно обединени чрез Коминформбюро, от което Югославия е изключена през 1948 г. Въпреки че Коминформбюро е разпуснато през 1956 г., междупартийните връзки продължават да бъдат силни между страните от СИВ и те всички са участвали в периодичните международни конференции на комунистическите партии. СИВ предоставя механизъм, чрез който неговият водещ член – Съветският съюз, се е стремял да развива икономически връзки с и сред най-близките си политически и военни съюзници. Източноевропейските страни от СИВ също са били военни съюзници на Съветския съюз чрез Организацията на Варшавския договор.

Сред главните фактори за основаването на СИВ е стремежът на СССР да укрепи влиянието си над съседните държави от Източна Европа и да неутрализира интереса към Плана „Маршал“ – Чехословакия, Унгария и Полша се интересуват от помощта по Плана „Маршал“ въпреки изискванията за конвертируема валута и пазарна икономика. Тези изисквания, които неизбежно биха довели до по-силни икономически връзки със Западна Европа, отколкото със Съветския съюз, са неприемливи за Сталин, който през юли 1947 г. разпорежда на тези правителства, доминирани от комунистите, да напуснат Парижката конференция за „Програма за европейско възстановяване“. След разделянето на Европа в резултат от Втората световна война, това е описвано като „момента на истината“.

Основаване СИВ е основан на Московската икономическа конференция,Dragomir, E. (2015), The creation of the Council for Mutual Economic Assistance as seen from the Romanian archives. Historical Research, 88: 355 – 379. doi: 10.1111/1468 – 2281.12083 Alexander Uschakow (Hrsg.): Protokoll über die Gründung eines Rates für gegenseitige Wirtschaftshilfe zwischen der Regierungen den UdSSR, der Republik Polen, der Rumänischen Volksrepublik und der Republik Bulgarien, unterzeichnet am 18. Januar 1949 in Moskau. In: Integration im RGW (COMECON). Baden-Baden 1983, S. 19 – 21. състояла се от 5 до 8 януари 1949 г., когато по инициатива на СССР и Румъния е свикано закрито съвещание, на което се взема решение за основаване на СИВ с цел установяване на тесни икономически връзки между СССР и страните на новите демокрации. Албания се присъединява месец по-късно, а ГДР – през 1950 г.

Първи години Първоначално изглеждало, че планирането бързо си пробива път. След отхвърлянето на технократичния ценово основан подход (вижте дискусията по-долу) на Николай Вознесенски, нещата се насочват към координиране на националните икономически планове, но без насилствено налагане на решения от самия СИВ. Всички решения са изисквали единодушно одобрение и едва след това правителствата сами изработвали политика, на основата на приетите общи решения. През лятото на 1950 г., може би поради недоволство от благоприятните последствия за ефективния индивидуален и колективен суверенитет на по-малките държави, Сталин „изненадал персонала на СИВ“ като почти спрял работата на Съвета, променяйки вътрешната политика на Съветския съюз към автаркия, а външната – към „посланическа система за намеса във вътрешните работи на другите държави, по-скоро директно“, отколкото чрез „конституционни средства“. През ноември 1950 г. обхватът на работата на СИВ официално е ограничен до „практически въпроси за улесняване на търговията“.

Сред важните наследства на този кратък период в дейността на СИВ е Софийският принцип, възприет на сесията на организацията от август 1949 г. в България. Този принцип радикално отслабва правата за интелектуална собственост, като прави технологиите на всяка страна от СИВ достъпни за другите страни от организацията срещу номинална такса, която е малко по-висока от покриването на разходите за съответната документация. От това се възползват по-слабо индустриализираните страни от СИВ, по-специално технологично изоставащият Съветски съюз, за сметка на Източна Германия и Чехословакия, а в по-малка степен – Унгария и Полша. Действието на този принцип отслабва след 1968 г., тъй като става ясно, че той обезсмисля новите изследвания, а междувременно самият Съветски съюз придобива по-конкурентни технологии.

Епохата „Хрушчов“ След смъртта на Сталин през 1953 г. СИВ отново започва да укрепва позициите си. В началото на 50-те всички страни в СИВ възприемат сравнително независима политика на автаркия (стопанско самозадоволяване). През този период отново започва да се обсъжда развитието на допълнителни специализации – коя страна в каква област на развитие да се съсредоточи – и през 1956 г. се създават 10 постоянни комисии към СИВ, които да улесняват координацията. Съветският съюз започва да продава нефт срещу стоки, произведени в СИВ. Създава се система от 5-годишни планове за развитие в определените отрасли и специализации.

Полските протести и Унгарското въстание от 1956 г. довеждат до големи социални и икономически промени в Източния блок. През 1957 г. съветският петгодишен план за 1956 – 1960 г. е изоставен, тъй като правителствата в страните от СИВ се борят да възстановят легитимността си и подкрепата на населението. През следващите 5 г. са направени малки стъпки към увеличаване на търговския обмен и икономическата интеграция в организацията, включително с въвеждането на обща валута – преводната рубла, преразглеждане на усилията за национална специализация и изготвяне на договор през 1959 г., повлиян от Римския договор от 1957 г.

Усилията за общо централно планиране на дейностите се провалят отново. През декември 1961 г. на сесия на СИВ са одобрени Основни принципи на международното социалистическо разделение на труда, в които се говори за по-близка координация на плановете и „концентриране производството на сходни продукти в една или няколко социалистически страни“. През ноември 1962 г. Никита Хрушчов призовава за „общ планиращ орган на СИВ“. На това предложение се противопоставят Чехословакия, Унгария и Полша и най-вече Румъния, където национализмът все повече набира сила. Букурещ отхвърля идеята Румъния да се специализира в областта на селското стопанство. В Източна Европа само България приема отредената ѝ роля (също в селското стопанство, но в този случай това е посоката, избрана от самата държава през 30-те години на XX век). Въпреки че Съветският съюз призовава за тясна икономическа интеграция, Москва вече няма силата да я налага. Наблюдава се бавна интеграция в областта на нефта, електроенергията и други технически и научни сектори, а през 1963 г. е основана Международната банка за икономическо сътрудничество. Всички страни от СИВ от Източна Европа увеличават търговския си обмен със Запада повече, отколкото помежду си.

Епохата „Брежнев“ Истински активна дейност съюзът започва около 1960, когато ръководството на СССР се опитва да направи от СИВ социалистическа алтернатива на Европейската общност (или Общия пазар, както е известен по време на Студената война), предшественик на ЕС). Тази алтернатива обаче няма нищо общо със свободния пазар, а с установените практики на разпределение на пазарите и договаряне на цените на държавно ниво за определен срок е негово отрицание.

В публикуваните официални документи се подчертава, че приоритетно е „икономическото и научно-техническото сътрудничество между страните-членки, развитие на взаимната търговия, обмен на стопански опит, оказване на взаимопомощ със суровини, машини, оборудване, продоволствие“. Разработват се и единни стандарти и норми, задължителни за страните-участнички. Често терминът СИВ е използван при най-разностранни дейности на страните от организацията, включително и върху двустранните отношения между страните, тъй като в системата на социалистическите международни икономически отношения многостранните споразумения са се изпълнявали чрез комплекс от по-подробни и двустранни договори.