Мери Исобел Катрин Бернадет О'Брайън (), известна с професионалното си прозвище Дъсти Спрингфийлд (Dusty Springfield) и наричана Бялата кралица на соула (The White Queen of Soul), е британска поп и соул певица, чиято кариера продължава от края на 1950-те до 1990-те години.

Има особен, прочувствен глас, който ѝ помага да се нареди сред най-важните певци на уайт соула. Когато е на върха на славата си, тя е една от британските музикални изпълнителки с най-висок комерсиален успех. 18 от нейните сингли попадат в Билборд Хот 100 в периода 1964 – 1970. Отредено ѝ е място в Залата на славата на рокендрола и в Британската музикална зала на славата. Някои международни анкети определят Спрингфийлд като една от най-великите рок изпълнителки за всички времена. Имиджът ѝ се гради от коафюра в перхидролено рус цвят, вечерни рокли и натруфен грим. Всичко това я въздига в икона на 60-те.

През март 1999 г., малко преди смъртта си, е удостоена със званието офицер на Ордена на Британската империя за приноса си към популярната музика.

Биография и ранна кариера Ражда се в Западен Хемпстид, Лондон, в семейство, което обича музиката и се научава да пее сама вкъщи. Прякора си Дъсти (от английски: dusty – прашен, прашна), който по-късно става неин артистичен псевдоним, получава като дете, играейки футбол на улицата с момчетата.

През 1958 г. се включва в първата си професионална група, Лана Систърс, от която е част в периода от 1958 до 1960 г. От 1960 до 1963 г. е в триото за фолк и поп музика Спрингфийлдс, в което участие взима и брат ѝ Том Спрингфийлд. Отива на турне в Щатите в началото на 60-те и там започва да се интересува от соул музиката, която оказва сериозно въздействие върху бъдещия ѝ живот и кариера. Спрингфийлдс постигат умерен успех с песни като Island of Dreams, Bambino и Silver Threads And Golden Needles (хит №16 на американското кънтри). Недостатъкът на тази група е, че затормозява Дъсти само в една посока, а тя желае да пее по-широк кръг от песни. Така през 1963 г. тя решава да прави кариера като соло изпълнител.

Солова кариера Дъсти Спрингфийлд стартира самостоятелната си кариера през 1963 г., когато се появява енергичният поп хит I Only Want to Be with You. Дебютният ѝ албум A Girl Called Dusty излиза през 1964 година и поставя началото на съвместната ѝ работа с популярни автори на песни, като Бърт Бакарак, Хал Дейвид, Джери Гофин и Керъл Кинг.

Следват хитовете Wishin' and Hopin''' (1964), I Just Don't Know What to Do with Myself (1964), You Don't Have to Say You Love Me (1966), и Son of a Preacher Man (1968).

Спрингфийлд изпитва сантименти към американската популярна музика и от 1965 г. представя слабо известни соул певци на британската публика, главно музиканти на договор с Мотаун. Никога не е считана за представител на северния соул, но творбите ѝ допринасят значително за развитието на този жанр.

Отчасти покрай този принос след година тя се превръща в най-касовата певица в света и застава начело на ред анкети за популярност, а също и печели наградата „Най-добър международен вокал“ на Мелъди Мейкър. Тя е първият британски певец, който печели в избора на читателите на Ню Мюзикъл Експрес за „Най-добра певица“.

За да подкрепи достоверността си на соул певица, Спрингфийлд се мести в Мемфис, щата Тенеси, за да запише Dusty In Memphis. Това е албум, състоящ се от поп и соул музика, който е подготвен от персонала на Атлантик Рекърдс. Излиза през 1969 г. и първоначално не печели вниманието на публиката и критиците. С продажба на едва 100 000 копия албумът се задържа на 99-о място в класацията за албуми на Билборд, а кариерата на Спрингфийлд бележи упадък. През 2001 г. албумът постъпва в Залата на славата на грамитата, а Ролинг Стоун, допитване на работещи изпълнители с Ви Ейч Уан, читателите на Ню Мюзикъл Експрес и зрителите на Канал 4 за един от най-великите албуми на всички времена.

През 1987 г. певицата се завръща в класациите със съвместен проект с Пет Шоп Бойс. През 1987 г. тя приема покана на групата за участие в дует с вокалиста им Нийл Тенант, който е почитател на албума ѝ Dusty in Memphis. Съвместната им песен What Have I Done to Deserve This? достига второ място в класациите в САЩ и Великобритания и е включена в албума на Пет Шоп Бойс Actually, както и в компилационни албуми с най-великите хитове съответно на Пет Шоп Бойс и на Дъсти Спрингфийлд.

Две години след това тя записва самостоятелно още два британски хита: Nothing Has Been Proved и In Private. В средата на 90-те интересът към Спрингфийлд е възроден, след като Son of a Preacher Man е включен в саундтрака на Криминале на Куентин Тарантино.

Избрана дискография A Girl Called Dusty (1964)Ev'rything's Coming Up Dusty (1965)Dusty... Definitely (1968)Dusty in Memphis (1969)Cameo (1973)It Begins Again (1978)White Heat (1982)Reputation (1990)A Very Fine Love (1995)

Библиография Howes, Paul (2007). The Complete Dusty Springfield, London: Reynolds & Hearn Ltd. ISBN 1-905287-39-9, ISBN 978-1-905287-39-0 (на английски) Leeson, Edward (1 May 2001). Dusty Springfield: A Life in Music. Michigan: Robson Books. ISBN 978-1-86105-343-5 (на английски) Randall, Annie Janeiro (2009). Dusty! Queen of the Postmods. New York: Oxford University Press. ISBN 978-0-19-532943-8 (на английски) Valentine, Penny; Wickham, Vicki (August 2000). Dancing with Demons: The Authorised Biography of Dusty Springfield. London: Hodder & Stoughton. ISBN 0-340-76673-5 (на английски'')

Източници

Външни препратки

Категория:Британски ритъм енд блус певци Категория:Английски поп певци Категория:Английски певици Категория:Соул музиканти Категория:Псевдоними Категория:ЛГБТ музиканти от Англия Категория:Родени в Лондон Категория:Починали от рак Категория:Родени през 1939 година Категория:Починали през 1999 година Категория:Носители на ордена на Британската империя