Абасидският халифат (), наричан и Багдадски халифат, е историческа държава в Близкия изток, съществувала от средата на VIII до средата на XIII век. Тя е оглавявана от династията на Абасидите, установила третия ислямски халифат след Праведния халифат и Омаядския халифат.
Абасидите произхождат от чичото на ислямския пророк Мохамед Абас ибн Абд ал-Мутталиб и утвърждават властта си след 750 година, като свалят Умаядите и ги прогонват в Ал-Андалус. Те управляват от своята столица Багдад, превърнала се в един от основните центрове на тогавашния свят. От средата на X век властта им постепенно отслабва за сметка на засилването на местни династии, като Аглабидите и Фатимидите, както и на нашествието на тюркските народи и засилването на влиянието на наемните войски мамелюци.
След превземането на Багдад от монголците през 1258 година Абасидите не успяват да си върнат властта и през 1261 година оцелелите им потомци се установяват в Кайро, столица на Мамелюкския султанат. Продължават да изпълняват ролята на халифи – религиозни водачи на мюсюлманите по света – но играят само церемониална роля. През 1517 година с превземането на Египет от османските турци тази титла им е отнета и преминава към султана на Османската империя.
История Установяване Абасидските халифи официално защитават правата си със своя произход от Абас ибн Абд ал-Мутталиб (566 – 652), един от по-младите чичовци на пророка Мохамед. Те се смятат за законни наследници на Пророка, за разлика от Умаядите, които произлизат от клана Бану Умая в племето курейши, но различен от този на Мохамед (Бану Хашим).
При управлението на халифа Умар II Мохамед ибн Али, правнук на Абас ибн Абд ал-Мутталиб, оглавява движение, поставящо си за цел връщането на властта на рода на Мохамед. Той подлага на критика нравствеността на умаядските халифи, както и ефективността на тяхното управление. Сред неговите поддръжници са както арабски заселници в Иран и Централна Азия, така и много мауали, мюсюлмани от неарабски произход, смятани за низша класа в държавата на Умаядите. Първоначално Абасидите се ползват и с подкрепата на някои шиитски групи, които също се борят срещу властта на Умаядите.
При управлението на Маруан II опозиционното движение прераства във въоръжено въстание, оглавено от Ибрахим, син на Мохамед ибн Али. Базиран в Хорасан, той постига известни успехи, но през 747 г. е заловен и умира в затвора. Бунтът е оглавен от неговия брат Абул Абас ас-Сафах, който през 750 г. разгромява Умаядите в битката при Заб и е обявен за халиф.
Веднага след победата си в Ирак ас-Сафах изпраща свои войски в Северна Африка, както и в Централна Азия, където абасидските сили спират настъплението на китайската империя Тан в битката при Талас. В сражението са пленени много китайци, сред които и занаятчии, построили в Багдад първата регистрирана в историческите извори фабрика за хартия. Това техническо нововъведение поставя началото на период на интелектуален възход в ислямския свят.
Халиф ас-Сафах умира през 754 година и е наследен от своя брат Ал-Мансур. През 762 г. той премества столицата на империята от Харан в Багдад на река Тигър, където Абасидският халифат достига най-големия си блясък. Новата столица е разположена по-близо до Иран, където са концентрирани много от поддръжниците на династията. Създадена е нова позиция, везир, с цел да упражнява централната власт, а властта на местните емири е увеличена. Халифите при Абасидите имат по-церемониална роля, отколкото при Умаядите, а везирите започват да оказват голямо влияние. На мястото на предишната арабска аристокрация идва персийска бюрокрация.
При свалянето на Умаядите от власт, които са обезвластени, но не и унищожени, Абасидите разчитат главно на подкрепата на персите. Ал-Мансур приветства не-арабски мюсюлмани в своя дворец. Това помага за интеграцията на арабската и персийската култура, но в същото време отчуждава много от арабските им поддръжници, най-вече Хорасанските араби, които са ги подкрепили в битките срещу Умаядите. Тези пукнатини в подкрепата им водят до по-късни проблеми. Единственият оцелял член на Умаядската династия Абд ал-Рахман I успява да достигне до Иберия, тогава известна Ал-Андалус, където се провъзгласява за независим емир. През 929 г. неговият потомък Абд ал-Рахман III приема титлата халиф, а столицата си Кордоба като алтернатива на Багдад за легитимна столица на халифата.
През 756 г. абасидският халиф ал-Амсур изпраща 4000 арабски наемници да помогнат на китайската династия Тан в битката с Ан Лушан. След края на войната те остават в Китай. Арабският халиф Харун ал-Рашид създава съюз с Китай. Няколко посолства на абасидските халифи в Китай са записани в аналите на Т'анг- най-важните от които са тези на ас-Сафах, основателят на новата династия, това на ал-Мансур, строителят на Багдад и това на Харун ал-Рашид. Абасидите или „черните флагове“, както често са наричани, са познати в китайската история като „Черно-облечените араби“.
Упадък на централната власт През втората половина на VIII век управлението на Абасидите се изправя пред политически предизвикателства, причинени от специфичната география на империята и ограничените комуникации. Местните управители, които действат по правило, предимно независимо, започват да упражняват все по-голяма автономия, като използват нарастващата си сила, за да предадат постовете си по наследство. В отговор централната власт извършва редица административни промени, за да запази контрола над по-отдалечените провинции.Brauer, Ralph W, Boundaries and Frontiers in Medieval Muslim Geography, Diane Publishing Co., 1995-12-01, ISBN 0-87169-856-0, pg 7 – 10. Първи се откъсват отдалечените територии в Андалус, където оцелели потомци на Омаядите, започвайки с Абд ал-Рахман I, се провъзгласяват за емири. В Сирия и Мала Азия продължават военните действия срещу Византийската империя, макар и минимални през този период.
В същото време, Абасидите се изправят и пред предизвикателства близо до централната власт. Халиф Харун ал-Рашид (786 – 809) се разправя с Бармакидите, персийски род, дотогава съюзник, който е добил значителна власт в рамките на администрацията на държавата.Persian Historiography to the End of the Twelfth Century.
Упадъкът се засилва при наследниците на Харун ал-Рашид, макар властването на сина му ал-Мамун (813 – 833 г.) да се счита за част от периода на военно и политическо могъщество. През 820 г. Саманидите започват да упражняват независима власт в Трансоксиана и Хорасан, както и шиитската династия на Хамданидите в Северна Сирия. Те са последвани от Тахиридите и Сафаридите в Иран. Към началото на X век, Абасидите почти изгубват контрол над Ирак за сметка на различни емири и халиф ал-Ради е принуден да признае тяхната власт, като създава титлата „Принц на принцовете“ (amir al-umara). Малко след това във властта навлиза персийският род Буиди, по произход от Дайлам, и поема контрола над администрацията в Багдад. Според историята на Ибн Мискавех, те започват да раздават на поддръжниците си икти (вид феодално владение).
Извън Ирак, всички автономни провинции бавно се превръщат в де факто държави с наследствен владетел, собствени армии и приходи, и сюзеренитетът на халифите се запазва само номинално, което се отразява зле на хазната. Типичен пример за такава провинция е Синд, в която емирите от рода Соомро придобиват контрол и управляват цялата провинция от столицата ѝ Мансура.Brauer, Ralph W, Boundaries and Frontiers in Medieval Muslim Geography, Diane Publishing Co., 1995-12-01, ISBN 0-87169-856-0, pp. 7 – 10.
Подобно на тях Махмуд Газневи превръща провинциалния град Газни в процъфтяващ център на обширна империя, включваща днешен Афганистан, по-голямата част от съвременен Иран и части от Пакистан и Северна Индия. Той първи приема титлата султан, в противовес на емир, която се използва в по-общ смисъл, отбелязвайки по този начин независимостта на Газневидската държава от халифата.
И други части от Абасидската империя започват да се провъзгласяват за независими, а след X век някои от тях дори се самопровъзгласяват за халифати, например Ал-Андалус и Египет. В Кайро се настанява исмаилитската династия на Фатимидите, която оспорва дори титулярната роля на Абасидите в ислямската умма. Те подкрепят шиитските квартали в Багдад (като Карх), макар че Багдад е най-тясно свързан с халифата, дори и по време на Буидите и селджуците. Зелените знамена на Фатимидите контрастират с черните на Абасидите, а предизвикателството им към централната власт завършва едва с упадъка им през XII век.
Въпреки силата на буидските емири, Абасидите запазват висшата си церемониална роля в Багдад, както е описано от Хилал ал-Саби, и запазват влияние върху града, както и върху религиозния живот на халифата. Когато мощта на Буидите отслабва след смъртта на Баха ал-Даула, халифатът в известна степен се възстановява. Със залеза на Буидската династия се създава вакуум, който в крайна сметка е запълнен от династията на селджуците. Когато емирът и бивш роб Басасири развява шиитското знаме на Фатимидите в Багдад през 1058 г., халиф ал-Хаим не е в състояние да го победи без външна помощ. Отново Абасидите са принудени да се справят с превъзхождаща ги военна сила. Селджукският султан Тогрул I помага на сунитите, като превзема Багдад, но установява своя династия. Наследилите го султани Алп Арслан и Маликаш, както и техният везир Низам ал-Мулк пребивават в Персия, но запазват властта си над Абасидите в Багдад.
Когато властта на селджуците започва да отслабва през XII век, Абасидите правят опити за постигане на по-голяма независимост. Халиф ал-Мустаршид е първият владетел от династията, успял отново да изгради армия, способна да отговори на селджукското предизвикателство в битка, но все пак е победен през 1135 г. и убит. Халиф ал-Мугтафи е първият, успял да възвърне пълната военна независимост на халифата с помощта на своя везир Ибн Хубайра. След близо 250 години на подчинение на чужди династии, той успешно защитава Багдад срещу селджуците при обсадата на града през 1157 г. По времето на ал-Насир халифатът е на власт в целия Ирак, базиран на голяма част от суфийските организации, които оглавява самият халиф.
По-късно, някои военачалници и родове придобиват голяма политическа власт и халифите стават по-скоро религиозни предводители.
Последният халиф ал-Мустазим (1242 – 1258) е убит от монголците, които по това време превземат Багдад. Монголският хан Хулагу влиза в града на 10 февруари 1258 г. след десетдневна обсада. В съответствие с монголската забрана за проливане на царска кръв, по заповед на Хулагу ал-Мустазим е увит в килим и стъпкан до смърт от коне на 20 февруари. Семейството на халифа също е избито, с изключение на най-младия му син, който е изпратен в Монголия, и една дъщеря, превърната в робиня в харема на монголския хан.
Абасидите в Египет Един от Абасидите – ал-Мустанзир – успява да избяга в Египет, където три години по-късно халифатът е възстановен под контрола на мамелюците. За да легитимират управлението си, мамелюците се обявяват за защитници на исляма и търсят потвърждение за легитимността на властта си от халифа. Мамелюкът Байбарс провъзгласява ал-Мустанзир за халиф, а той на свой ред провъзгласява Байбарс за султан. Освен това халифът признава властта на мамелюкския султан над Египет, Сирия, Месопотамия, Диарбекир, Хиджаз и Йемен, както и върху всяка територия, отвоювана от кръстоносците или монголите. Наследниците на ал-Мустанзир продължават да носят титлата халиф, но нямат никаква реална власт в управлението.
Този последен клон на династията се задържа на власт до 1517 г., когато османските турци превземат Египет и Сирия. Династията завършва с ал-Мутавакил III, който е пленен от Селим I и закаран в Цариград, където изпълнява церемониални функции до смъртта си през 1543 г.
Държавно устройство